Мадлен се изпълни с решителност.

— Аз имам един милион франка. Разбира се, не в брой, но не е проблем да изтегля.

— Радвам се за теб — отвърна леко раздразнено Корин.

Мадлен отметна глава назад.

— Престани, Корин! Както каза и ти, аз съм богата жена. Учудвам се, че при състоянието, в което се намираш, не си се обърнал към мен. Мислех, че сме приятели.

Корин я погледна и поклати глава.

— Искаш да кажеш, че ще ми дадеш за дълго един милион? Разбира се, без лихва. И без ни най-малък шанс в следващите пет години да ти върна и пукнат франк.

— Защо не? Ако алтернативата е да продадете „Ринкинкин“. За теб това може и да не е толкова лошо, но помисли за майка си и за Матилд. Те никога не са живели другаде.

— Ще им се наложи. — Корин помълча малко. — Знаеш ли — рече накрая той. — Честно казано, никога не съм си мислил за теб като за човек, който може да ми даде пари. Някак си не ми се струва редно да взема пари от теб.

„Да не би да се страхуваш, че ще поискам нещо в замяна?“, за малко да попита Мадден, но се овладя.

— Помисли — каза вместо това тя, а Корин, който все още изглеждаше объркан, отговори:

— Ще помисля.

* * *

Изабел внимателно избираше дрехите си за вечеря. Тя знаеше, че Мадлен Клерисо ще присъства, и искаше да изглежда особено добре.

Миналата нощ, след неприятния разговор за окаяното финансово състояние на имението, тя беше твърде пияна, за да говори с Корин за Фритьоф. Бяха изпразнили заедно с Матилд и госпожа Сесил още две бутилки червено вино, което, прибавено към портокаловия ликьор за аперитив и виното, сервирано с яденето, беше достатъчно, за да върже езика на Изабел.

„3’аеш ли к’уо? У дома си и’ам един мъж“, щеше да е единственото, което да може да произнесе.

И понеже и той не беше съвсем трезвен — макар все още да говореше ясно, — вероятно нищо нямаше да разбере.

Все пак не бяха чак толкова пияни, че да не могат да спят заедно, и Изабел, след като се отпусна щастлива и омаломощена в ръцете му, попита:

— Може ли да стане още по-хубаво?

Вместо отговор Корин само се изсмя сънено и пияно. В смеха му покрай нежността се прокрадваше и нотка самодоволство, която отново напомни на Изабел думите на Мадлен Клерисо. „Креватно зайче“…

Но преди да му заговори за това, умората, този път подсилена от прекомерното количество изпит алкохол, я надви и тя заспа.

Сутринта Корин, както винаги, се беше измъкнал рано и когато Изабел се събуди, слънцето се беше издигнало високо в небето. Пастис, бялата котка, доволно се протягаше в краката й.

Изабел си взе душ — леденостуден, за да пропъди махмурлука — и твърдо реши да проведе днес дълго отлагания разговор с Корин. Не само щеше да му признае, че в Хамбург има съпруг, но трябваше и да си изясни какво ще стане с тях двамата. Дали за него беше само „креватно зайче“, както твърдеше Мадлен.

Поршето й пристигна в ранния следобед в двора, точно когато Изабел беше решила да пресрещне Корин до оборите. Той работеше до това време на деня, но се стараеше всеки следобед по едно и също време да излезе да поязди със Сомбре. Вече няколко пъти се беше опитвал да я накара пак да се качи на кроткия Селери и да поязди с него, но Изабел все казваше, че се срамува от коня, задето се е държала толкова глупаво. Освен това още я наболяваше ръката. Междувременно беше успяла да раздвижи пръстите си и вече изпитваше болка само когато забравеше за нараняването и направеше някое по-рязко движение.

Този следобед Изабел твърдо беше решила да изненада Корин, като излезе да поязди с него. Мислеше, когато навлязат в местността, да пристъпи към въпроса съвсем директно. Беше си измислила няколко изречения като: „Между другото, скоро трябва да си тръгвам. В Хамбург ми предстои развод и за съжаление няма как да стане без мен. Но ако нямаш нищо против, после пак ще се върна…“

Не изглеждаше никак сложно.

Щом видя обаче черното порше на Мадлен, отново я обзе несигурност. Знаеше, че гостенката е оставила тук собствения си кон и че всяка събота яздят с Корин, но нещо й подсказваше, че днес случаят не е такъв. Мадлен изскочи от колата си, висока и гъвкава, и тръгна право към конюшните. Изабел се отказа да ги придружи. Ако яздеха тримата, определено нямаше да е удобно да съобщава на любимия си за своя съпруг.

„Това не означава нищо, не спираше да си повтаря цял следобед Изабел. Двамата са само добри приятели.“

Но нищо не можеше да прогони малкото зелено чудовище на загнездилата се у нея ревност, което я раздираше отвътре.

Не й стана по-добре, когато същия следобед госпожа Сесил, на която помагаше, каза, без да мисли:

— Мадлен Клерисо ми е почти като трета дъщеря. Идваше тук още като малко момиченце с шини на зъбите. И е по-привързана към „Ринкинкин“ от самата Жозефин.

„Звучи така, сякаш е идеалната снаха“, беше си помислила Изабел и раздиращата я отвътре ревност я ухапа особено силно.

— Тя е изискана и умна жена също като вас, Изабел — продължаваше госпожа Сесил. — Двете ще си допаднете.

Изабел много се съмняваше в това, предвид шоуто, което й бе устроила Мадлен предишния ден пред училищния двор. От взаимната симпатия не бе останала и следа. Изабел внимателно си избра една дълбоко изрязана бяла ленена рокля, чието четвъртито деколте придаваше на формите й по-пищен вид, отколкото имаше в действителност. Съчета я с бели сандали с каишки и бял шал от шифон. След дълго обмисляне остави косата си да пада на блестящи талази върху раменете, макар на кок да изглеждаше значително по-елегантно. Само че тя не искаше да бъде хубава заради Мадлен, а заради Корин, а мъжете обикновено харесват свободно разпуснати коси.

Противно на навика си, Изабел се гримира. Отне й около час, но накрая гримът изобщо не си личеше. Само по седемкратно очертаните мигли се познаваше, че е невъзможно да са толкова естествено дълги, гъсти и извити. В огледалото над мивката в стаята й видът й изглеждаше почти перфектен и Изабел се съгласи, че по външност може спокойно да съперничи на Мадлен. Относно другото не беше толкова сигурна. Тази жена явно беше изключително ловка и имаше дяволски остър език. Понеже Изабел знаеше, че и от най-симпатичната жена може да се очакват изненади, когато става въпрос за мъже — тук тя имаше предвид най-вече своята приятелка Мони, — щеше много внимателно да си подбира думите на вечерята. Преди да влезе в централното крило на къщата, тя упражни още веднъж пред огледалото спокойния, замислен поглед, за който от опит знаеше, че е много по-въздействащ от това, да гледаш надменно и арогантно.

Вечерята беше сервирана на терасата, чиято плоча се бе напекла през деня от слънцето и сега продължаваше да излъчва уютна топлина.

Когато Изабел влезе, Мадлен вече беше седнала на един плетен стол и държеше в тънката си ръка чаша от леденостудения портокалов ликьор на госпожа Сесил. Беше облечена в черна, плътно прилепнала рокля, чието дълбоко деколте се подчертаваше от изискано златно колие с рубини. Изабел и за миг не се усъмни, че са толкова истински, колкото изглеждат, и че струват цяло състояние. Всичко беше семпло, но много елегантно. От грижливо сресаната коса, както и от дискретния грим, можеше да се заключи, че след ездата с Корин Мадлен си е взела душ в имението. Нещо напълно в реда на нещата за една трета дъщеря в „Ринкинкин“, спомни си с горчивина Изабел думите на госпожа Сесил.

Корин поздрави Изабел с три целувки по бузите и както винаги в негова близост, главата й пламна и тя усети тръпки по цялото си тяло. Искрено се надяваше неслучайно плътно нанесеният грим да прикрие руменината й.

— Къде се беше скрила? Цял ден не съм те виждал — каза Корин.

„Но не си ме и търсил“, помисли си Изабел и лепна на лицето си спокойната усмивка, която беше упражнявала пред огледалото.

— Предимно на сянка — отговори тя, макар че по-вярното беше „предимно вкъщи“. — Махмурлукът ми понася зле дневната светлина.

— Да, вчера вечерта наистина попрекалихме — съгласи се госпожа Сесил, докато тикаше в ръката й чаша портокалов ликьор. — Но в крайна сметка човек не празнува всеки ден фалита си, нали?

— Човек трябва да празнува празниците подобаващо — изчурулика весело леля Жермен. — Ако обичате, бихте ли ми подали още една чашка, господин генерал. По-късно можете да танцувате с мен.

Както всяка вечер, тя беше облечена в красива рокля и бе грижливо фризирана. Госпожа Сесил дори се беше постарала да й сложи обеци и леко червило. Самата госпожа Сесил, колкото и небрежно да се носеше през деня, на вечеря винаги се появяваше елегантна. Макар дрехите й да не бяха по последен писък на модата, изглеждаха подчертано стилни и на фона им много добре изпъкваше балеринският й чар. Изабел всяка вечер намираше вида на двете дами едновременно трогателен и прекрасен.

— Кажете на генерала добър вечер — настоя леля Жермен и Изабел учтиво разтърси несъществуващата ръка на несъществуващия генерал.

— Не знаех, че има повод за празнуване — изръмжа Ермелин, докато слагаше на масата панер с ухаещ топъл хляб и една чиния с препечени късчета аншоа, за чието приготвяне Изабел беше помогнала този следобед. — Какво ще стане с мен и Бертран, когато заведението хлопне кепенците — за това още никой не е помислил, нали?

— Да не би случайно да сте спестили един милион франка, които можете да ни заемете, Ермелин? — пошегува се с нея Корин.