— По принцип всички сме алчни, егоистични и безцеремонни. Жозефин поне не си прави труда да го прикрива.

Мадлен, приятелката на Жозефин от детинство, веднъж беше казала нещо подобно:

— Жозефин никога не е криела, че е алчна гадина. Това по някакъв странен начин се харесва на мъжете. Най-вече на богатите.

— Наистина ли не можете да я попитате? — Изабел изгледа всички поред. — За толкова богат човек един милион франка не са никак много. А може и да се зарадва от възможността да помогне на семейството на бъдещата си съпруга.

Никой не отговори.

Накрая госпожа Сесил каза:

— Всъщност идеята никак не е лоша. Когато Жозефин и… бъдещият й съпруг дойдат тук през юни, ще ги попитаме.

— Защо имам натрапчивото чувство, че ще кажат „не“? — промърмори Матилд.

Корин се беше навел над бележките на Изабел.

— Страхотни идеи, Изабел. Най-много ми харесват цифрите под ей онази дебела черта.

— Да. И всички те са реалистични — каза не без гордост Изабел. — Тази плантация изобщо е златна мина. Ако успеете да се сдобиете с един милион франка, всички ще живеете от нея, при това доста добре.

Златна мина — това звучеше многообещаващо. Много по-добре от: "През декември окончателно ще загубите „Ринкинкин“. Само от този един милион франка зависеше нещата да се обърнат към добро. Както госпожа Сесил, така и Матилд решиха да бъдат много мили с Жозефин, когато дойде на гости през юни. Никоя от тях нямаше да прави скандали за Лоран, нямаше да се връщат към стари истории и, да, нито намек за лошите обноски на Джон Д. Важното е да получат този един милион франка.

Корин не споделяше оптимизма на майка си и сестра си. Щеше да е цяло чудо Жозефин да им помогне. По-добре беше да помислят за други източници на парите.

Той въздъхна. Като че ли през последните години не беше мислил достатъчно откъде да намери пари. Отново погледна в бележките на Изабел. Някои от идеите й му се струваха наистина гениални. И беше по-добре осведомена от него. Той например не знаеше, че общината отпуска помощи за работни места или че дори разходите по конете могат да минат за фирмени разходи.

— Един милион франка — мърмореше той.

Изабел имаше право, това не бяха толкова много пари. Когато работеше като архитект, това беше годишният му доход, поне при силна година. Жалко, че нищо не беше спестил. Двамата с Катрин винаги бяха харчили с пълни шепи. Луксозни екскурзии, скъпо обзавеждане на жилището, дори си бяха позволили вътрешен архитект — парите изтичаха като реки и нищо не оставаше настрана.

Грижите, изписани по лицето на Корин, накараха сърцето на Изабел да се свие. Тя сложи ръката си върху неговата и каза боязливо:

— Имам някакви спестявания, а в края на годината изтича договорът ми за спестяване за строеж. Разбира се, не е милион, но ще стигне за удължаване с още няколко месеца…

Корин неволно свъси вежди.

— Какви ги говориш? Как ще вземаме пари от теб!

— Защо не?

— Защо не? — изимитира я той.

Изабел прехапа устни. Знаеше, че няма да приемат пари от нея, все пак за тях тя си оставаше чужда.

„Креватно зайче“, беше казала днес на обед Мадлен. Думите й бяха като остри зъби и на Изабел още й се гадеше от тях, независимо дали искаше, или не. Разбира се, че човек не може да приеме пари от едно креватно зайче.

Тя отмести ръката си и заби тъжно поглед в плота на масата.

— Мисля, че всички се нуждаем от още малко винце — каза госпожа Сесил насред неприятното мълчание. — Хубавото е, че имаме в избата цял куп бутилки, и то въпреки че сме банкрутирали.

— Добре, да отворим още една бутилка „Кот вароа“ — съгласи се Корин, макар да предпочиташе да се оттегли с Изабел в крилото за гости.

Тя сякаш много повече от него се тревожеше за тяхната беднотия. Колко трогателно, че е готова да изпразни джобовете си заради „Ринкинкин“, но Изабел трябваше да разбере, че на него му е невъзможно да приеме пари от нея!

Корин отново потърси под масата ръката й и безкрайно му олекна, когато тя отвърна на стискането му.

* * *

На следващия следобед, за голяма изненада на Корин, Мадлен застана пред него, обута с ботушите си за езда, сякаш нищо не се е случило предишната събота.

— Здравей, скъпа — смая се той.

— Здравей. — Почти весело тя го целуна няколко пъти по бузата. — Не ме очакваше, нали?

— Честно казано, не.

— Ти изобщо не познаваш жените, Корин.

— Никога не съм твърдял обратното.

— Съжалявам за миналата седмица. Държах се ужасно. Може би не е кой знае какво извинение, но бях под въздействието на предменструален синдром, съчетан с тъпотата на Бернадет и погрешно насочени пролетни усещания. Освен това получих едно писмо от Жером, или по-точно от адвоката му, в което ми съобщава, че иска да намали издръжката. Ще ми простиш ли?

— Няма нищо за прощаване, Мадлен. Изобщо не ти се сърдя. Само не разбрах съвсем…

— Не си разбрал? — Тя го изгледа с наведена встрани глава. После се усмихна и добави: — И аз не разбрах. Както казах, хормоните… и Бернадет… и заплашващото ме обедняване…

— Не говориш сериозно, нали? Нали не си зависима от онзи негодник, бившия ти. Печелиш свои пари от преводите, а и имаш не малка част от Клерисо.

— Разбира се. Но никак не е приятна мисълта, че злополучният ми брак няма да бъде компенсиран по някакъв начин. Поне във финансов аспект.

Корин се засмя.

— Е, това вече е друго нещо.

Както всяка събота, те оседлаха конете и, както всяка събота, се опитаха да си изберат пътека, която да съответства едновременно на неговия порив за движение и на нейната природна ленивост.

— Покрай Дюранс и после нагоре до Бекас? — предложи Корин.

— По-добре нагоре по планината до параклиса, а на връщане — бавничко по реката. Нали се сещаш, пътят с многото чинари — каза Мадлен.

— Добре. Хубав маршрут.

Когато тръгнаха единодушно един до друг по пътеката между лимоновите храсти и Корин й се усмихна, всичко си беше както преди. На Мадлен й се стори, че Изабел, която мислено наричаше тази немска въртиопашка, изобщо не съществува.

Но следващата забележка на Корин болезнено й напомни, че все пак съществува:

— Опитах се да убедя Изабел да се качи още веднъж на Селери, но за съжаление тя не пожела.

— Е, с тази подута ръка и раната на главата, не е чудно, че не иска — насили се да отговори безгрижно Мадлен.

— Да, така е. — Корин се усмихна на себе си. — Трябваше да я видиш как само се изтърси от коня…

„С удоволствие бих видяла това, мислеше си Мадлен, Жалко, че не си е счупила врата.“

— Изглежда симпатична — рече тя на глас. Явно Корин имаше потребност да говори за немската въртиопашка, така че нямаше смисъл да сменя темата. — Вчера се видяхме пред училището, когато вземаше Лоран. Наистина е много симпатична.

— Да, така е. — За кратко мислите му се плъзнаха по-нататък, лицето му доби нежно изражение. После сякаш се опомни и добави: — С Матилд оправиха цялата документация, планираха разходите и откриха куп грешки, допуснати от така наречения наш данъчен съветник. Представяш ли си, данъчната служба ни дължи пари. — Той се засмя. — Което, разбира се, не означава, че не сме на прага на фалита. Както и да го въртим и да го сучем, все още ни липсват няколко милиона франка.

— Но те ви липсват откакто се помня — каза Мадлен.

— Да, така е. — Корин стана сериозен. — Само че тази година окончателно ще настъпи краят на „Ринкинкин“. Ако не искаме да стигнем до публична продан, най-късно до декември трябва да си намерим купувач.

— Как е възможно? Ти изправи имението отново на крака. Доходите ви са впечатляващи, това дори аз го знам.

— Чак впечатляващи не, но наистина са много добри. — Той й се усмихна. — Само си представи, Изабел предложи да поискаме пари от Жозефин и новия й любовник й ние съвсем сериозно обмисляме как да го направим. Гледай само колко сме отчаяни!

— Жозефин би продала „Ринкинкин“ при първа възможност. На нея й е все едно какво ще стане с вас.

— Така е. Но стига сме говорили за моите дългове, толкова е скучно.

„С нея обаче си говориш за това, мислеше ревниво Мадлен. С нея може би дори е секси.“

— Ни най-малко — каза Мадлен на глас. — Това е много важно. Не знаех, че положението е толкова сериозно.

— Никога не съм го криел.

— Да, но когато си се оплаквал от липса на пари, винаги ми е звучало някак нормално в днешно време всеки се оплаква от липса на пари. А и си мислех, честно казано, че имаш нещо заделено.

— Не е много — призна Корин. — Каквото бях заделил, отиде изцяло в „Ринкинкин“. Нямаш представа колко са големи дълговете ни. Ако това, което банката всеки месец получава от нас, отиваше в собствения ни джоб, щяхме да сме баснословно богати. Парадокс, нали?

— Донякъде. — Мадлен се замисли. — Колко пари ти трябват?

— Безброй.

— Безброй. Колко точно?

— Един милион франка. Най-малко.

— Но това не е толкова много.

— И Изабел каза така. — Корин отново се засмя.