— Това какво означава? — попита госпожа Сесил.

— През декември ще сме фалирали, мамо — каза Матилд.

— О, а аз си мислех, че вече сме фалирали — рече госпожа Сесил.

Тя все още не разбираше сериозността на положението.

— В известен смисъл това също е вярно. Но с парите, които ще се получат от тазгодишната реколта, банките може да ви дадат още няколко месеца. — Изабел въздъхна. — Не разбирам как можете всички да сте толкова спокойни. Да не би да има някаква възможност да получите един милион франка, за която аз да не знам? Подарък?

Корин поклати глава.

— Не, не можем и да спестяваме вече, едва ни стигат за инвестициите.

— Ако не бяха тези кредити, имението щеше да бъде на печалба дори ако всички получавате заплата, а заплатите на Бертран и Ермелин се увеличат и си позволявате някоя и друга инвестиция — каза Изабел и добави откровено: — Никога не съм мислила, че може толкова да се печели от праскови.

— Да не забравяме, че това са тонове праскови — обади се Матилд.

— И най-добрите в цяла Франция — добави гордо госпожа Сесил.

— Естествено, трябва да се направят куп промени — продължи Изабел. — Покрай другите дреболии събирателното дружество трябва да се превърне в дружество с ограничена отговорност, за което има най-различни насърчителни програми, и, разбира се, еднократно финансиране в размер на поне един милион франка.

— Можем да се опитаме да продадем част от земята — размишляваше Корин. — Но от това никога няма да вземем един милион.

— Знам, че звучи глупаво, но един милион франка далеч не са толкова много, колкото си мисли човек — каза Изабел. — Има ли някой, който би могъл да ви ги заеме… и на приятелски начала да изчака връщането им през първите пет години?

Корин си помисли за тъста си — единствения човек, за когото се сети спонтанно, че може ей така да извади един милион франка, които да заеме, подари или изгори, без дори да забележи липсата им. Само че той никога нямаше да го направи, там беше проблемът. Пък и идеята изобщо не се нравеше на Корин.

— Няма? — Изабел не беше и очаквала друго. — Дали пък леля Жермен няма нещичко в някоя банка, за което никой не знае?

Госпожа Сесил се засмя.

— Мило дете, та вие сте по-наивна от всички нас, взети заедно! Леля ми така обедня преди четирийсет години, че ние й дадохме пожизнено право да живее тук, за да сме сигурни, че няма да свърши в някой приют за бедни.

— Какъв приют за бедни, мамо! В днешно време няма такива неща — каза Матилд.

— Но тогава имаше — настоя госпожа Сесил. — Исках да кажа, че леля Жермен няма как да крие богатство под дюшека си.

— Хм — отвърна Изабел. — А Жозефин?

— Жозефин ли? — повториха трите гласа в хор.

— Да, Жозефин. Сестра ви. — Изабел бе понаучила нещо за нея, когато миналата седмица помагаше на Бертран за боядисването на вратата на хамбара — работа, която не й беше проблем да върши със здравата си ръка.

„Тя е съвсем различна, беше казал Бертран за най-малката дъщеря на госпожа Сесил, докато нанасяха заедно боя с цвят на магарешки трън върху вратата на хамбара. Не е дала пукната пара за «Ринкинкин» и за семейството си. Мисли само за себе си и това е така още откакто беше малка. За горкия Лоран би било по-добре, ако изобщо забрави за него. Само да не вземе внезапно да й хрумне да го отведе със себе си и новия си мъж в Америка. Това ще разбие сърцето на госпожа Сесил и на горката Матилд. А и на самото дете.“

— Жозефин ли? — повтори Корин, сякаш Изабел е казала нещо крайно смехотворно.

— Все пак и тя притежава едва четвърт от „Ринкинкин“ — отвърна Изабел. — И ако е вярно това, което знам, нейният мъж би трябвало да е ужасно богат.

— Той не й е мъж — поправи я Матилд. — А само любовник.

— А тя самата, за жалост, няма пукнат франк — каза със съжаление госпожа Сесил.

— И ни най-малък интерес към „Ринкинкин“ — добави Корин.

— Мислех, че скоро ще се омъжва за този американец. Не е ли така?

— Така е — потвърди госпожа Сесил.

— Може би — каза Матилд.

— Надяваме се — добави Корин.

— И този мъж е страшно богат, нали? Притежава огромна хотелска верига. — Изабел и това го знаеше от Бертран.

— Баща му притежава тази хотелска верига — обясни Корин. — Мисля, че Джуниър…

— Джон Д. — каза меко госпожа Сесил. — Той се казва Джон Д., мисля, че можеш да бъдеш и по-любезен.

— Това „Д“ идва от Дуфман15 — обясни Матилд. — Затова го съкращава.

— Сигурно идва от Денвър — възрази госпожа Сесил. — Или от Далас. Той каза, че това е американски град. Американците могат да кръщават децата си на градове, изобщо могат да ги кръщават на всичко. На планини, цветя или на каквото им хрумне.

— Тогава може да е на dainty16, daring17 или devilish18 — изказваше шеговити предположения Матилд.

— Все пак хотелската верига принадлежи на баща му. Джон Д. се води управител и има купища шикозни спортни коли — каза Корин на Изабел, докато Матилд търсеше още прилагателни, илюстриращи представата й за Джон Д.

— И шикозни часовници — допълни тя. — С двойно време.

— И лоши обноски — рече госпожа Сесил, но толкова тихо, че никой не чу.

Изабел въздъхна.

— Ти толкова се стараеш. — Корин я погледна съчувствено. — А ние сме толкова недисциплинирани. Ужасно семейство сме, нали?

— О, не — заяви категорично тя. — Вие сте най-симпатичното семейство, което познавам.

— Още не познаваш Жозефин — промърмори Матилд.

Навремето, след смъртта на баща им, никой освен Жозефин не пожела да продадат имението. Тя беше единствената Ле Бер, за която „Ринкинкин“ никога не е означавало нищо, защо, и тя не можеше да каже.

— Това място е забравено от Бога — често въздишаше Жозефин. — Ужасният вятър превръща зимата в ад, а лятото едва се издържа, защото няма басейн, където да се спасиш от убийствената жега.

Тя с готовност се премести с бъдещия си съпруг във Флорида, където, както се виждаше от снимките, имаше вила с палмова градина и басейн, голям колкото вихър за цяло стадо облаци. Вилата беше заобиколена от други вили с подобни размери, обитавани, по думите на Жозефин, само от богати и известни хора, които взаимно се канят на барбекю и наистина знаят как да се наслаждават на живота.

Корин от душа и сърце се радваше за новия живот на малката си сестра, Матилд също се радваше, макар и не от душа и сърце. На двамата само им беше мъчно, че рано или късно Жозефин ще вземе и Лоран от „Ринкинкин“, макар досега нещата да се проточиха повече от първоначално предвиденото. Те подозираха, че Лоран не се вписва така идеално и лесно в новия живот на Жозефин, както тя си мислеше. А може и да се страхуваше, че момчето ще усложни отношенията й с Джон Д., нейния нов любовник.

Джон Д. Кенеди, рус, загорял от слънцето, широкоплещест, приличаше на рекламно лице на някакъв американски марков продукт.

Корин беше виждал този човек само веднъж, когато Жозефин дойде с него в „Ринкинкин“ и, изпълнена със собственическа гордост, го представи като свой бъдещ съпруг. Останалите от семейството не споделяха възторга й. Френският му беше отчайващ, а обноските му — не много по-добри.

Джон Д. окачествил гозбите на Матилд като „скромно селско ястие“, къщата — като „оригинална“ и „прелестно старомодна“, санитарните съоръжения — като смешни, а Лоран — като „забавен малчуган“. И цяла вечер ги отегчаваше със самохвални анекдоти за работата си като преуспял хотелиер. Всъщност не той, а баща му беше собственикът на онази огромна, знаменита хотелска верига, на която той дължеше несметното си богатство.

Жозефин се беше запознала с него в Париж, на партито на една приятелка американка, където Джон Д. бил по работа, изпратен от баща си. И той като нея бил разведен, двете му деца живеели при бившата му съпруга в Ню Йорк, последното му гадже било модел и току-що се разделили заради един известен моделиер. Макар че междувременно се оказало, че моделиерът е гей и бившето гадже искало да се върне при него, Джон Д. бил напълно покорен от чара на брюнетката Жозефин. Откакто я видял за първи път, не го напускала мисълта, че е спечели шестица от тотото.

На нея й беше все едно, че семейството й не харесва Джон Д., както й беше все едно и че Джон Д. не харесва семейството й.

— Те са толкова… примитивни — беше казал той, макар че Матилд бе достатъчно близко, за да го чуе, и английският й беше достатъчно добър, за да разбере всичко. — Като гледа човек сестра ти, неволно се пита дали си бръсне мишниците.

Въпреки това Корин и Матилд бяха благодарни на несимпатичния американец, че ги освободи от присъствието на Жозефин в „Ринкинкин“.

Колкото до госпожа Сесил, каквото и да мислеше за най-малкото си дете и за неговите авантюри, запазваше го за себе си.

Жената на Корин Катрин харесваше Жозефин, все казваше, че под повърхността не се крие нищо друго, освен една нещастна жена, жадна за любов и разбиране.

— Тя получава точно толкова любов и разбиране, колкото и ние — се беше опитал да й обясни Корин. — Сигурно има нещо в гените й, което я прави алчна, егоистична и безцеремонна.

А Катрин беше отвърнала: