Докато той говореше, чувството на жал, което изпитваше Изабел, се стопи от само себе си. Думите му се сипеха върху нея като неприятен студен дъжд.

— … неблагодарна… неспособна да се справя с конфликти… и без това неспособна да отглежда деца… и госпожа Елбман казва… няма чувство за реалност… и майка ми казва… пасивна… флегматична… некадърна… глупавото плюшено мече в леглото… незряла… и Мони казва… емоционално незряла…

При споменаването на името на Мони Изабел наостри уши. Достатъчно лошо беше, че Фритьоф занимава майка си и чистачката със семейните им проблеми, обаче…

— Мони ли? Моята Мони ли?

— Да, все пак и тя те познава от няколко години. Според нея ти по принцип не знаеш какво искаш. Точно каквото ти повтарям и аз.

— Кога точно го каза тя?

— Вчера. Вечеряхме заедно.

Разбира се, вчера вечерта, когато Изабел беше разговаряла с госпожа Елбман. У Мони се беше включил телефонният секретар. Горкият Фритьоф, беше казала тя. Е, Изабел не предполагаше, че приятелката й лично ще пожелае да го утеши. Предателка.

— Мони каза също и че се нуждаеш от терапия. Тя мисли, че си в нещо като депресия.

— Защото съм те напуснала ли? — Изабел все още недоумяваше.

Защо Мони постъпваше така зад гърба й? Наистина ли толкова се е полакомила за един мъж с месечен доход петцифрено число и вградени гардероби до тавана, че да предаде най-добрата си приятелка?

— Заради начина, по който ме напусна.

— Ясно — изсмя се Изабел. — Защото нарязах дивана на ивици и замервах стената с бита сметана, произнасяйки грозни псувни. Боже мой, Фритьоф, знам, че всичко това ти дойде доста внезапно, но на мен не ми оставаше нищо друго да направя, освен да си събера нещата и да напусна къщата. Не беше любезно от моя страна да те поставя ей така, пред свършен факт, но… с теб просто не може да се говори.

— Не е любезно? — повтори Фритьоф. — Не било любезно! Да, може и така да се каже. Знаеш ли какво ми беше, когато се прибрах у дома и госпожа Елбман ми каза, че си офейкала? Знаеш ли колко беше унизително?

Изабел мълчеше.

— Без думичка за обяснение — добави Фритьоф. — Просто си събираш няколко партакеша, слагаш глупавия си манекен на седалката до шофьора и потегляш. Ако това е нормално, тогава просто не знам.

И после отново се впусна в тирада за детинското й поведение, незрелия й характер и неспособността й да се справя с проблемите.

Изабел пое дълбоко въздух и го прекъсна насред изречението:

— Добре, Фритьоф, вече го изяснихме. Няма смисъл да повтаряш колко съм незряла и безотговорна и как се нуждая от терапия. Писах ти, че искам развод. Не знам как се процедира в този случай, но се надявам двамата да си наемем по един адвокат и да подадем някаква молба.

— Не — каза остро Фритьоф.

— Какво не?

— Не, не се нуждаем и двамата от адвокат. Достатъчно е да си наемем общ. Така ще спестим доста пари, а и ще стане значително по-бързо и не толкова сложно.

— Ами добре — съгласи се Изабел. — Познаваш ли добър адвокат?

— Да. — Фритьоф направи пауза. — Мога да му се обадя, ако… наистина искаш.

— Каква алтернатива имаме? Като изключим тази, да се подложа на терапия? — Изабел сви рамене, жест, предназначен за Фритьоф, от деветстотин километра разстояние.

— Е, добре, тогава ще задвижа нещата. Кога ще се прибереш? Може ли да насроча среща за… момент… — Чу се шумолене, Фритьоф прелистваше календара си, това нямаше как да се сбърка. — Какво ще кажеш за идната сряда? Ако изобщо успея да уредя среща.

Изабел беше като ударена от гръм.

— Искаш да кажеш, че трябва и аз да присъствам?

— Разбира се, че трябва да присъстваш. — Думите му прозвучаха раздразнено.

— А, да. Естествено. Само че идната сряда… още няма да съм се върнала в Хамбург.

— Тогава кога?

— Ами… — Изабел преглътна. „Най-добре никога“, идеше й да каже. „Ще остана тук завинаги, а ти ще уредиш развода от мое име.“ Защо пък да не може да стане?

— Изабееел? Когааа?

— Ами — каза отново тя. — Още не знам точно.

— Това какво означава? — избухна Фритьоф.

— Това означава, че имам още работа тук. Делова. — Не беше лъжа, все пак тя оправяше счетоводството, което беше вид работа.

— Делова? — повтори Фритьоф. Личеше си, че му иде да я удуши.

— Да. Започнах работа тук, но е много дълго за обясняване… Най-добре да се обадя пак, когато съм наясно кога ще мога да си тръгна, става ли?

— Не, не става! — изрева Фритьоф, но Изабел просто натисна бутона за затваряне на телефона.

Едва сега забеляза, че въпреки горещината цялото й тяло трепери. Божичко, това трябваше да е изяснителен разговор, от онези, след които ти олеква и си мислиш: „Отдавна трябваше да го свършим.“

Вместо това така нареченият разговор отново се превърна в безсмислено крещене — от страна на Фритьоф — и преждевременно приключване — от нейна страна. Не беше отишла и стъпка напред, само знаеше, че скъпата й приятелка Мони е действала зад гърба й и че Фритьоф я счита за незряла, безотговорна и неумееща да се справя с проблемите. О, не, това й беше известно и отпреди.

Изабел въздъхна. Разбира се, Фритьоф беше прав, че за да се задвижат нещата по развода, трябва най-напред тя да се върне в Хамбург.

Но това означаваше да напусне „Ринкинкин“. И Корин.

* * *

Всеки път едно и също. Някъде в първите месеци на годината парите внезапно свършваха, овърдрафтът напълно се изчерпваше, а от банката започваха да прииждат предупреждения. До лятото, когато по време на беритбата касата се понапълнеше, те нямаше да са в състояние да си плащат месечните вноски. Господин Реседа, обслужващият сметките им в банката, щеше замислено да поклати глава и да измърмори нещо като „Само по изключение… всъщност е против правилата на нашата фирма“, но досега все така правеха.

Това беше един порочен кръг и всяка година моментът, който Корин мислено наричаше „абсолютна неплатежоспособност“, настъпваше с няколко седмици по-рано. По-голямата част от последната вноска беше платена от заплатата на Матилд. Тя самата беше настояла за това.

— Не изглежда никак добре. — Думите на Изабел не бяха, нещо ново за него.

Майка му и сестра му също не останаха изненадани.

„Не изглежда никак добре“, беше им казал господин Юго още преди години.

Матилд беше поканила всички на разговор в салона.

— Благодарение на Изабел сега виждам много по-ясно какво е финансовото ни положение — започна тя. — Може би трябва още веднъж да ни изложи своите открития от изминалите дни. Господин Юго не ни е съветвал така добре, както би могъл. Вчера му се обадих и му казах, че в бъдеще няма да се нуждаем от неговата помощ.

Изабел тържествено си пое въздух.

— Добрата новина е, че не трябва да плащате данъци, като се изключи данъкът върху оборота, и че данъчната служба има да ви връща от последната година около дванайсет хиляди франка, които сте надплатили.

— Но, моля те — каза Корин. — Това никак не е малко за добра новина.

— Да, обаче е единствената добра новина. — Изабел сви съжалително устни. Корин я намери неустоима и му се прииска да я целуне. Още тук, на старата дъбова маса…

Той се покашля и й намигна. Тя не му намигна в отговор, а го погледна сериозно.

— Заради кредитите е, които не ви дават да дишате. Доходите от прасковената реколта по принцип са отлични и през последните три години постоянно нарастват. Впечатляващо е.

— Благодаря — каза скромно Корин.

— Преди четири години Корин е прехвърлил на свое име кредита, който тежи над „Ринкинкин“. Вероятно е мислил, че така ще е по-добре, понеже върху „Ринкинкин“ няма да има тежести. Това, разбира се, не е така. Той е заложил своя дял от имението, но все пак става дума само за една четвърт. Освен това повечето тежести не освобождават от данъци, защото при даденото положение заплатата му и бездруго е символична сума — разясняваше Изабел.

Корин се усмихна малко измъчено.

— Винаги съм казвала, че заплатата му трябва да е прилична — намеси се госпожа Сесил малко гузно.

— Но, мамо, нали това казваме: той не може да има прилична заплата — обясни Матилд. — Просто няма достатъчно пари.

— Именно — потвърди Изабел. — Защото макар всички тук да харчите колкото се може по-малко, месечните разходи са прекалено високи. Никога не биха ви отпуснали втори кредит. Тъй като сте партньори с вашата сестра Жозефин, всички отговаряте с личното си имущество, ако фирмата се разпадне.

— Какво имущество? — каза присмехулно госпожа Сесил и се опита да придаде весела нотка на разговора.

— Къщата, земята, всички съоръжения, дори съвсем лични вещи като бижута — обясни сухо Изабел и усмивката на госпожа Сесил угасна.

— Е, всичко това не е нещо ново — намеси се Корин. — Пресметнал съм, че ще се предадем окончателно идния февруари.

— Не, още този декември — поправи го тъжно Изабел. — Сметнах всички пера и предвидих възможно най-големия толеранс, който би проявила банката, както и възможно най-богатата реколта.