Мадлен, двамата й племенници, Лоран и приятелят му Анри я наблюдаваха напрегнато.

— Сигурно е тренирала карате — промърмори Анри Жур.

— Дано само не обърка повече нещата — добави Лоран и с ужас си спомни с какво ги беше заплашил Фабиен, ако го издадат на възрастните.

„Дано загине, мислеше си Мадлен. Изглежда дяволски добре в този светлосин седем осми панталон, а сандалите и са по последен писък на модата.“

За съжаление, те не чуваха какво си говорят Изабел и гадният Фабиен, но гадният Фабиен и без това не казваше много, ако се съдеше по движението на устата му. Той никога не я движеше. Само цитираше сцени от филми на ужасите, които вероятно гледаше по цял ден. Не го интересуваше нищо друго, освен кланета с верижен трион и кръвосмучещи чудовища, а още беше в основното училище.

Обичайният му заплашителен вид го беше напуснал, лицето му изглеждаше навъсено, жълтите зъби — оголени, и той присвиваше и без това сърдитите си очи. И после, за безкрайна изненада на всички, се сви и хвана ръката на Изабел.

— Определено не владее карате, но сега той е изплашен — впечатли се Анри.

— Това е капан — каза недоверчиво Лоран, но Изабел и: гадният Фабиен си стиснаха тържествено ръцете, без да се пролее и капка кръв. Накрая Фабиен се обърна и побягна.

— Но владее магии — рече Лоран.

— Карате — настояваше Анри.

— Какво му казахте? — попита Лоран, когато Изабел отново застана до тях.

— Това си е тайна между мен и Фабиен — усмихна се тя. — Мисля обаче, че отсега нататък няма да ви притеснява.

На Лоран и Анри не им се вярваше много, ала при все това бяха силно впечатлени.

Мадлен съзнаваше, че отдавна трябваше да си е тръгнала с двамата си племенници, така че каза с усмивка:

— И това ако не е вълнуващо! Ще тръгваме, хей, момчета, внимавайте с хубавата ми кожена тапицерия. Ще се радвам да се видим отново, госпожо.

— Аз също — излъга Изабел.

Тя ни най-малко не се съмняваше, че всяка дума на Мадлен беше казана преднамерено с идеята да я засегне. Което все пак не означаваше, че думите й не са истина.

В този миг позвъни телефонът й. Веднага се сети, че може да е Фритьоф, и за миг се опита да не вдига. Но тогава видя как в очите на Мадлен проблясва любопитство и извади телефона от чантата си.

— Ало?

— Фритьоф Теген. — Фритьоф се представяше с пълното си име, което не вещаеше добро начало.

Звучеше обидено и в лошо настроение и на Изабел почти й призля от звука на гласа му. Въпреки това се насили да се усмихне.

— Здравей, Фритьоф. Хубаво е, че се обаждаш, но моментът е ужасно неподходящ. — Тя говореше бързо и, разбира се, на немски, като придаваше на гласа си цялата артистичност, на която беше способна — едно приятелски, почти нежно звучене. — Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно? След половин час?

— От мен да мине. Но нито минута повече — отвърна навъсено Фритьоф. — После имам една среща и нямам намерение да чакам.

И макар че телефонът отсреща отдавна беше затворен, Изабел изчурулика:

— Чудесно, веднага ще ти се обадя. Имам тоооолкова много да разказвам.

С лек смях тя пусна телефона отново в чантата си. По време на разговора Мадлен Клерисо бе направила само две-три крачи към спортната си кола. Явно си умираше от любопитство. Кой си мислеше, че е на телефона? Корин?

— Това беше мъжът ми — каза Изабел, все още усмихвайки се.

По лицето на Мадлен не трепна нито един мускул, но на Изабел й се стори, че нещо припламна в тъмните й очи. Какво беше това? Ужас? Изненада? Надежда?

— Той е ужасно ревнив — продължи бавно тя, докато леко побутваше Лоран и Анри към колата. — Също като вас. При положение че говорим само за някаква креватна история, нали?

Отново това припламване и после Мадлен сладко се усмихна.

— Точно така. Е, ще тръгвам, ще се видим утре на вечер в „Ринкинкин“.

— Да, ще ми бъде приятно, ако успеете да дойдете отвърна Изабел така, сякаш „Ринкинкин“ й принадлежи и имаше право да прави покани. — Хайде, момчета, колата ми е там отпред. Довиждане, госпожо.

Седма глава

Безспорно думите на Мадлен Клерисо смутиха силно Изабел, точно каквата беше и целта.

„Двамата са родени един за друг. И това е ясно за всички, които са ги виждали заедно. Вечни чувства.“

Досега Корин не беше говорил за жена си, а и Изабел не беше разпитвала за нея.

„Това е минало“, беше казал той, а на Изабел думите й прозвучаха като „Забравено и приключило“.

„Двамата са родени един за друг. И това е ясно за всички, които са ги виждали заедно. Вечни чувства.“

Вероятно Мадлен Клерисо също е влюбена в Корин, най-малкото не желаеше да го отстъпи на Изабел. И макар че Мадлен изглеждаше изключително жизнена и привлекателна, Изабел не се страхуваше, че може да й бъде конкурентка. С една мъртва обаче, считана за най-голямата любов, нещата щяха да са доста по-сложни.

„Не всяка жена може да се пъхне като зайче в нечие легло, без изгледи някога да бъде обичана.“ Ами ако Мадлен беше права и ако Изабел наистина беше за Корин само една креватна история? Той не спираше да й говори прекрасни неща, тя буквално се къпеше в комплиментите му, но не й беше казвал, че я обича.

„Терапевтично креватно зайче.“

Това беше идиотска метафора, но не й даваше мира.

От друга страна, Изабел също още не беше казала на Корин, че го обича. Човек не борави току-така с тези две магически думички — обичам те. Не и когато току-що се е запознал с някого и още не се е съвзел от собствената си изненада.

— Но какво точно казахте на гадния Фабиен? — попита Лоран от задната седалка.

— Владеете ли карате? Ще ни научите ли и нас? — намеси се и приятелят му Анри.

— Казах ви, че това ще си остане тайна между Фабиен и мен. — Изабел даде мигач и бавно влезе между двата лъва, които охраняваха портата на „Ринкинкин“.

— Това е подло — промърмори Лоран на слизане.

Анри мислеше същото, но беше твърде учтив и твърде благодарен, за да го каже на глас. В крайна сметка нали не виси с краката надолу и джобните му не са откраднати благодарение именно на симпатичната руса госпожица.

— Жалко, че не дойдохте при нас — каза той съжалително на Изабел. — Знаете ли какви хубави стаи имаме? През лятото винаги всичко е заето.

— О, сигурна съм. Но нали знаеш, че сега живея тук… — Изабел се усмихна на малкото момче.

— Разбира се. Ако все пак размислите, можете просто да се преместите. Имаме си и куче — добави подкупващо той. — Инспектор Клосо е невероятен!

— Чао, Анри, сигурно майка ти вече те чака за обяд — намеси се бързо Лоран и посочи портата на Анри.

— Довиждане. — Изабел намигна на Лоран. — Майка му едва ли ще го остави да си играе с хапещото куче…

Лоран изведнъж се почувства гузен.

— О, в последно време то не хапе чак толкова често.

— Искаш ли и ти да си имаш куче? — попита неочаквано Изабел.

— Аз ли? Естествено, че искам — отвърна Лоран. — Но повече искам костенурка. Само че те са ужасно скъпи, сега ще ми споделите ли какво казахте на гадния Фабиен?

Изабел поклати глава.

— Значи няма — рече съжалително Лоран.

Беше просто непоносимо, че гадният Фабиен знае нещо, което той не знае!

Изабел изчака момчето да се скрие в къщата и после извади телефона от чантата си. С натежало сърце набра номера на Фритьоф в офиса, въпреки че предпочиташе да пие на терасата чаша от леденостудения портокалов ликьор на госпожа Сесил и да не мисли за абсолютно нищо.

За зла участ най-напред се натъкна на секретарката на Фритьоф, жена на около трийсет и пет, с направо неизчерпаеми запаси от сиви костюми с панталони и същото собственическо чувство като на госпожа Елбман.

Тя звучеше толкова студено и неприветливо, докато я свързваше, и Изабел неволно си помисли, че Фритьоф е споделил и с нея семейните си проблеми.

— Да, моля? — каза той, макар чудесно да знаеше кой се обажда.

Изабел реши да кара направо.

— Получи ли писмото ми?

— Разбира се. И естествено, благодаря. Беше ми приятно да прочета, че никога не си ме обичала и че си се омъжила за мен, защото ти се е сторило някак правилно. — Фритьоф звучеше горчиво и на Изабел изведнъж й стана жал за него.

— Не съм ти писала, че никога не съм те обичала. Писах…

— Знам какво си писала — прекъсна я Фритьоф. — Държа се властно с теб и не те вземам насериозно. Никога не съм обичал теб, а само своята представа за теб. Постоянно съм те товарил със своя перфекционизъм. Нашият брак е едно недоразумение!

— Амм… да. — Той я беше цитирал буквално, като човек, който е прочел писмото поне няколко пъти. — Да, такова е. Ние просто не си подхождаме, но тогава още не го съзнавах. — За малко да добави „Съжалявам“.

— Ако очакваш да се появи мъж, който да ти подхожда, ще трябва дълго да чакаш. — Фритьоф съскаше в слушалката. — Може да съм перфекционист и да се държа наставнически с теб, но ти пък се държиш детински и незряло, не си способна да поемеш отговорност! Дори за самата себе си.