— Аз не съм всички — рече най-накрая Мадлен. — Поне така си мислех.

— Не, разбира се, че не си — разкая се Корин. — Ти си най-добрата ми приятелка и трябваше да кажа най-напред на теб. Но в момента и без това съм бесен, задето всички тук, в „Ринкинкин“, си мислят, че могат да ми се месят.

— Защо?

— Ами има нещо като лично пространство, не мислиш ли?

— Нямах това предвид. Защо тази жена, Корин?

— Нямам представа. Може би просто му е дошло времето?

„Убий го! — извика гласът на ревността, извън себе си от ярост. Извий му врата.“

Мадлен реши да последва вътрешния си глас.

— Щом като просто му е дошло времето, както казваш ти, защо тогава не опита с мен? — Червените петна на лицето й станаха толкова горещи, че Мадлен очакваше всеки миг да усети мирис на изгоряла кожа.

— С теб ли?

— Да, какво не ми е наред? — Беше й все едно, че сега вече напълно се излага. — Не съм ли достатъчно привлекателна за теб? Отегчавам ли те? Имам лош дъх ли?

Корин се засмя, но това беше неуверен, вял смях.

— Не е това. Ти си много привлекателна и интересна и нямаш лош дъх. Но…

— Какво „но“?

— Ти си моя приятелка, Мадлен, моята най-добра и единствена приятелка. Как бих могъл да си помисля, че мога да спя с теб?

— Защо да не можеш да си го помислиш? — изсъска Мадлен. — За тази германка си си го помислил. И, по дяволите, светкавично си пристъпил към действие!

Корин не отговори. Само я погледна така, сякаш днес я виждаше за първи път.

Мадлен забеляза, че не е съвсем очарован. Нищо чудно, тя се дърлеше с него като дърта продавачка на риба. Не беше свикнал да я гледа така. Идеше й да избухне в сълзи, но явно и слъзните канали, подобно на устата й, бяха напълно пресъхнали.

— Мислех си, че наистина обичаш Катрин — каза тихо тя.

— Но аз наистина я обичам. Толкова много я обичах, четири години дори не съм помислял за секс. Знаеш това. Често сме си говорили с теб за Катрин.

— Да — отвърна Мадлен. — Говорехме си. И точно затова никога не съм те притискала. Просто бях на разположение, винаги на разположение, когато имаш нужда от мен.

— Така е. Ти винаги си била до мен, Мадлен. Нямах представа, че си имала други планове.

— Не планове — чувства! За разлика от теб, аз съм просто разведена, а не травмирана от смъртен случай. И въпреки това през изминалите три години живеех изолирано като скърбяща вдовица!

— Никога не си говорила за настоящия си любовен живот!

— Защото няма нищо за говорене!

Известно време двамата само се гледаха втренчено, Корин — безпомощно и угрижено, Мадлен — гневно и наранено. Конете им станаха неспокойни, Сомбре започна да гризе юздата на Камелот, а Камелот не спираше да си клати главата.

— Мадлен, аз съм съвсем объркан — каза накрая Корин. — За какво става въпрос?

Тя продължи да го гледа втренчено, неспособна да даде разумен отговор. Искаше да го ругае, да го рита и да го засипе с упреци, същевременно за нищо друго не копнееше така, както за това, да потъне в обятията му. Тя самата не се разбираше, нищо чудно, че и той беше объркан. Ако можеше, би направила така, че последният четвърт час да не съществуваше.

Ала беше твърде късно.

— Ще си вървя — каза уморено Мадлен и обърна коня си. — По-добре да си отида вкъщи. Друг път ще говорим.

— Но… почакай, Мадлен. Мама мислеше да те покани на вечеря и според мен можем да се държим като възрастни хора…

— Достатъчно е ти да се държиш като възрастен, Корин. Предай на майка си много поздрави. — Тя подкара Камелот в лек галоп и след миг изчезна зад завоя.

Корин гледаше озадачено след нея.

* * *

Някъде през следващата седмица на Изабел й хрумна, че отдавна трябваше да си е тръгнала. Никой тук, включително тя самата, сякаш не се сещаше, че е време да си стяга багажа. Явно всички негласно бяха заключили, че ще удължи престоя си в „Ринкинкин“ за неопределено време.

Заедно с вятъра бяха изчезнали и ниските температури, небето отново бе придобило лазурно син цвят, а слънцето още от ранна утрин осветяваше свежата трева.

Над „Ринкинкин“ се бе спуснала пролетта. Животът сякаш се пренесе извън къщата. Хранеха се на най-различни места: закуската се сервираше в слънчевия малък вестибюл към кухнята, сред подправките в малката зеленчукова градина, в която над първите цветове бръмчаха пчели. На обяд си почиваха под сянката на чинарите в двора, а вечер се разполагаха на голямата тераса пред салона, окъпана от последните слънчеви лъчи. Лозите над перголата още не си бяха разлистили достатъчно, че да правят сянка, което беше добре за този сезон, но през лятото щяха да образуват гъст зелен покрив. Дори леля Жермен не се задържаше вкъщи, Сутрин я сваляха по стълбите и тя седеше през по-голямата част от времето в плетен стол в градината, с крака върху една табуретка. Подпирайки се на бастун, леля Жермен успяваше криво-ляво да се поразходи из градината най-вече, когато никой не беше наблизо.

Госпожа Сесил постоянно я предупреждаваше да бъде по-внимателна.

— Имай предвид, че вече не можеш да се качваш по стълби — казваше тя, а леля Жермен размахваше бастуна си и нетърпеливо отвръщаше:

— Да, да, внимавам, госпожице Дидьо.

Госпожа Сесил въздъхваше.

— Коя е госпожица Дидьо? — попита с любопитство Изабел.

— Не съм сигурна, но може да е името на гувернантката й от онова време, някъде около хиляда деветстотин и десета — отвърна госпожа Сесил и отново въздъхна.

Изабел отделяше, като всички в „Ринкинкин“, по малко време на леля Жермен. Подлагаше й ръка и я повеждаше на разходка из прекрасната розова градина на госпожа Сесил Посипаните с чакъл пътечки се виеха покрай оградените с чемширени топки и лавандулови плетове розови лехи, в които растяха здравец, рози и други непознати на Изабел многогодишни растения. Колкото и объркана да беше иначе леля Жермен изглежда отлично разпознаваше розите, и то, при положение че пъпките им още не се бяха разтворили.

— Това е „Луиз Одьо“ — казваше тя. — Отделните листенца на цвета приличат на сърца. А това е „Фердинан Пишар“. В каталога пише, че цветовете му са драматично раирани, но в действителност райетата на всички чаршафи са драматични. О, а това е моята любимка. Госпожа „Джон Лейнг“. Единственият й недостатък е, че е англичанка. Тя е сребристо розова, наистина сребристо розова, много елегантна и ухае просто поразително. Когато цъфне, трябва да си забодете една в косата, сестра Каролине. Между другото, имате много хубава коса. За медицинска сестра.

— Благодаря — каза Изабел и за да отклони вниманието й, посочи към една японска роза, която беше плъзнала по един шпалир и оттам се бе покатерила върху покрива на къщата. — Как се казва тази роза?

— Тази се казва „Лунна светлина“. Говори се, че цветовете й ухаят като лавандула на лунна светлина, но истината е, че изобщо не миришат на нищо. Тайната е проста: когато лавандулата цъфти, всичко тук в Прованс мирише на лавандула, дори и кучето.

„Какво куче?“, за малко да попита Изабел, но реши отново да се въздържи. Може би някога в миналото си леля Жермен е имала куче.

Изабел напълно разбираше трудностите на старата дама с феномена време. В момента тя самата се затрудняваше да подреди случващото се в правилната последователност. Поглеждайки назад, изминалите дни й се виждаха едновременно и цяла вечност, и събрани в един-единствен миг. Сякаш преди сто години в един петък бе събрала нещата си и напуснала Фритьоф, дома си и целия си живот, а само миг по-късно бе намерила същите неща отново: нов живот, нов дом, нов мъж.

Все пак беше наясно, че това не е съвсем така. Макар да прекарваше дните и нощите — най-вече нощите — на крилете на щастието, беше й ясно, че нито е изоставила съвсем стария си живот, нито наистина е започнала нов. По някаква причина обаче не й се искаше да променя това неустановено положение. Да запретне ръкави и смело да се заеме да сложи всичко в ред. Да погледне напред, да разрита камъните от пътя си, да отметне един след друг проблемите — да действа като зрял човек. Най-напред да приключи достойно и разумно въпроса с Фритьоф, а после също така достойно и разумно да започне начисто с Корин — Божичко, та той дори не знаеше, че тя е омъжена!

Предполагаше, че и той се чувства като нея, защото макар всяка нощ да си лягаха един до друг — след като бяха лежали един върху друг по всички възможни и невъзможни начини, — не говореха за нищо, което бе встрани от техния памучно мек и розов пашкул на влюбеността. Корин никога не я питаше за живота й в Хамбург — може би подозираше наличието на съпруг там и на цяла армия изоставени деца, а тя, от своя страна, не любопитстваше за починалата му съпруга. Това беше някакво мълчаливо споразумение, както и фактът, че Изабел продължава да живее в „Ринкинкин“. Е, ясно беше, че това не може да продължава до безкрайност, и Изабел се боеше, че времето, когато трябва да се сложи край, никак не е далеч. Не че с Корин не си говореха за лични работи, напротив. Избягваха само точно определени теми. Една от тях беше Фритьоф.

През втората нощ Корин смутено хвърли на леглото пакет презервативи и каза:

— Вчера съвсем забравихме да говорим за това!

„И не само за това“, помисли си Изабел.