Керстин Гир - Лавандулови нощи

Мадлен зави в двора на „Ринкинкин“ и първото, което забеляза, беше, че колата на немската туристка още е тук. Не беше ли казала, че ще остане само една седмица?

По някаква причина това й стана неприятно. Тя слезе и се огледа във външното огледало на поршето си. Както винаги в събота, Мадлен бе облечена в тесен панталон за езда и дълбоко изрязана черна тениска, не точно гала дреха, но все пак ефектна. В случай че госпожа Сесил я покани на вечеря — а тя винаги я канеше — Мадлен имаше в багажника, си рокля и още един чифт обувки.

Дебелата Ермелин мина покрай нея с кошница, пълна с яйца, както винаги, без да поздрави.

— Здравейте, Ермелин, как сте? Както виждам, още имате гости?

— Да — изръмжа Ермелин.

— Сигурно дамата си тръгва днес? — опита още веднъж я Мадлен.

— Каква дама? — изръмжа Ермелин. — Ако имате предвид, германката, неее, няма да я пуснем толкова бързо.

— О, според вас младата жена не е ли дама? — попита заинтригувано Мадлен.

— Не, не е. Затова и няма да си тръгне — каза Ермелин, както винаги, с нетърпяща възражение логика.

За съжаление тя се скри зад една врата, преди Мадлен да успее да попита за подробности. Неприятното й чувство се засили още повече.

И този път Корин я посрещна в хола. И той беше с ботуши за езда.

— Здравей, скъпа! Много си хубава. — Те се целунаха по бузите. — Как беше в Париж?

— Дъждовно. Но си взех достатъчно работа за следващите шест месеца. Издателството е накупило един куп романи за живота, така че през следващите седмици ще работя над Джийни Лоу от Южните щати, копринените й бални рокли и страстния й любовник. Нещо ново тук?

— Нищо, което да е от световно значение, като изключим неприятния дъжд — отвърна небрежно Корин, но понеже избягваше погледа й, Мадлен се притесни.

Тук ставаше нещо, усетила го беше още с пристигането си.

Докато отиваха към конюшните, тя попита за немската туристка и много внимателно наблюдаваше лицето на Корин.

— Как е нашата немска туристка?

— О, горката претърпя злополука. — Никаква особена реакция, лицето му изглеждаше както обикновено. — Докато яздеше, падна в един ров и се нарани.

— Ужас!

— Не, не е кой знае какво, една рана на главата и една неприятно подута ръка.

— Е, достатъчно ужасно, за да не може да си тръгне — установи Мадлен.

Камелот протегна с леко пръхтене главата си над вратичката и Мадлен й даде ябълката, която носеше. Както обикновено, беше й съвестно, че цяла седмица не успя да се погрижи за животинчето. То почти всеки ден излизаше на паша, ала това беше всичко. Корин извеждаше всеки ден своя жребец и огромния стар студенокръвен кон — дори при вятър и лошо време. А горката Камелот трябваше да се задоволи със съботното яздене, но Мадлен знаеше, че това не е достатъчно за една кобила.

Докато оседлаваше животното, тя не спираше да мисли за немската туристка. Едва ли си внушаваше за този блясък в очите на Корин.

— Е, надявам се поне, че е богата и внася прилична сума в касата ви.

Корин изглеждаше слисан.

— За кого говориш?

— За немската туристка.

— А, да. Ами честно казано, нямам представа дали е богата. По професия е помощник-данъчен съветник, а от това, не вярвам да се печели кой знае колко.

— Важното е доходите от наема да стигнат за пандата на Лоран.

— Мравоядец — поправи я Корин. — Не, за него няма да стигнат. Пък и без това момчето нямаше предвид обикновен мравоядец. — Той се засмя. — Надявал се да освободи „Ринкинкин“ от ипотеките, като даде под наем леглото на леля Жермен. Съвсем скромно желание!

— Майка му все получаваше двойки по смятане — спомни си Мадлен. — Сигурно се е метнал на нея.

— Откъде да знае горкото момче колко главозамайващо големи са нашите дългове? Но не е и толкова глупав, защото сега Изабел ще изготви данъчната ни декларация и заедно с Матилд ще оправи кашите в счетоводството.

„Изабел.“

Мадлен почувства как ревността се надига у нея, не, по-скоро лумва като запален храст! Значи това е изпитвала подсъзнателно през цялото време — тази руса чужденка междувременно беше станала нещо повече от само досадна туристка!

„Изабел!“ Как интимно прозвуча! И после откритието я удари като гръм: Боже мой, та той е влюбен в нея!

Мадлен не удържа последвалите изречения, които се изстреляха на един дъх:

— Значи се казва Изабел, така ли? И се занимава с вашето счетоводство? Позволявате на напълно непознат човек да се рови в документите ви? Какво ви става? Какво ти става?

Корин я погледна с недоумение.

— Първо, не се страхуваме от шпиониране на фирмените работи, и второ, Изабел не е непозната. Все пак цяла седмица живее тук.

— Ама разбира се, това променя нещата. Щом познаваш някого от цяла седмица, какво по-логично от това, да му се довериш — каза Мадлен иронично, без да може да овладее гласа си. — Какво мисли госпожа Сесил?

— Мама ли? О, тя много се привърза към Изабел. А ние какво, ще пускаме корени тук, или ще яздим?

Мадлен имаше усещането, че позеленява от ревност. „Мама много се привърза към Изабел“ — това беше непоносимо. Самият начин, по който Корин произнасяше името й, я подлудяваше. Само една седмица, някакви си седем дни, очевидно бяха достатъчни на тази жена да накара всички обитатели на „Ринкинкин“ да се влюбят в нея. Всички, освен разбира се, Ермелин, ала тя си мразеше всяко човешко същество.

Мадлен яздеше мълчаливо до Корин, който беше сменил темата и разказваше за новия пазарен лиценз на господин Сюмер. Тя го остави да говори, макар че ни най-малко не се интересуваше от това, как и защо господин Сюмер за в бъдеще лично ще разнася облагородената си цикория.

Чувстваше се безкрайно глупаво. Всички тези години, през които идваше тук, всички години, през които бяха приятели, всички години, през които се надяваше да стане за Корин нещо повече от добра приятелка, изведнъж се оказаха напразни. Колко глупаво беше да мисли, че трябва да му даде време да превъзмогне историята с Катрин, колко глупаво бе да поддържа приятелство с него и колко глупаво — тайно да си мисли, че тук, в „Ринкинкин“ никой вече не може да й го отнеме. А този път беше толкова сигурна в плановете си.

Прекалено сигурна.

Една-единствена седмица беше достатъчна на тази чужденка да хвърли на бунището всички нейни планове. Напълно освободена от всякаква предварителна информация, тя бе сложила своята женственост на везните и можеше да прелъстява Корин. И това беше подействало.

Мадлен просто го беше надценила. Той беше само един мъж! Колко глупаво бе от нейна страна през всичките тези години да се отнася към него като към рохко яйце, като към човек, за когото би било мъчение дори да мисли за секс! А то просто трябвало да дойде една хубава непозната и очите му да блеснат, блясък, който не оставяше никакво съмне ние у нея.

Колко е била глупава! Безкрайно наивна!

И което беше върхът на глупостта й: тя самата, Мадлен Клерисо, беше допринесла за достъпа на тази особа до „Ринкинкин“. Ако миналата събота не беше настояла да се даде под наем крилото за гости, тази жена щеше да си продължи към Жур и така завинаги да потъне в забвение.

Някъде, от дълбините на съзнанието й, където пенещата се в зелено ревност още не бе проникнала, един разумен глас й нашепваше, че всичко е плод на въображението й.

„Никой не е казал, че Корин е влюбен в тази жена. Само защото знае малкото й име, не можеш да си правиш такива заключения.“

„Знам за какво става въпрос“, дълбаеше гласът на отровно зелената ревност.

— Между вас има ли нещо? — изтърси Мадлен.

— Моля? — Корин обузда коня си и спря насред пътя.

— Попитах дали има нещо между вас — повтори Мадлен, която също спря. На бузите й изплуваха две пламтящи червени петна. — С Изабел.

Корин я погледна смаяно, но на нея й се стори, че видя и следа от раздразнение по лицето му.

— Да. Да, има нещо между нас. Все пак не е минало достатъчно време, за да се чувствам длъжен да кажа на всички.

„Знаех си“, изкрещя истерично в нея гласът на ревността. Гласът на разума мълчеше. Мадлен внезапно усети устата си пресъхнала. Божичко, те наистина са спали, Корин и този рус подарък, който тя му поднесе почти в скута!