— Добре ли си, мамо?

Жената спря и отново се обърна:

— Защото уважавам правото ти на лично пространство? Познаваш ме, моето момче.

— Именно.

Майка му се усмихна.

— Тя е толкова мило момиче, Корин. Веднага разбрах, че двамата си подхождате. Има някаква аура около вас…

— О, не, моля те, пощади ме. — Той извади ризата от панталона си и започна да я закопчава наново. — Но си права, тя е мило момиче.

— Толкова се радвам — каза Матилд, която се бе появила на вратата на кухнята.

Лоран се беше облегнал на нея и дъвчеше кроасан. Зад тях Корин видя мрачното лице на Ермелин. Гледката на фигурите в рамката на вратата поразително напомняше на куклен театър.

Той сбърчи шеговито чело.

— Значи и ти, Матилд, мислиш така. А ти, Лоран? Радваш ли се и ти, че твоят добър стар вуйчо се е запознал с такова мило момиче?

— Та нали аз ти я намерих — рече Лоран. — Ако не бях сложил табелата, тя никога нямаше да се появи тук.

— Не бих казала, че ми харесва — обади се отзад Ермелин, макар че никой не я беше питал. — Но ако твърдо сте решили да се хванете с някоя жена, по-добре да е тази, отколкото момичето на Клерисо.

— А защо всички сте толкова сигурни, че тази нощ не съм се разхождал просто така? При това сам? Да не би да, сте проверявали дали съм спал в леглото си?

— Искаш да кажеш дали си се прибирал — поправи го Матилд. — Не, всички ние си легнахме и очаквахме да се прибереш. И когато ти не дойде…

— … и с тази закопчана накриво риза… — допълни Бертран.

— … какво друго да си помислим — завърши госпожа Сесил.

— Все пак е мило, че не сте залепили ухо на вратата на крилото за гости — каза Корин.

— Аз исках, но госпожа Сесил не ни разреши — призна Ермелин.

— Ние сме едно ужасно семейство и не исках предварително да плашим Изабел — каза госпожа Сесил. — Така или иначе, след сватбата ще ни види какви сме в действителност.

— Мамо! Това, че сме прекарали една нощ заедно, не означава, че трябва да ти се причуват сватбени камбани!

— Корин! Нали няма да разбиеш сърцето на горкото момиче!

— Защото няма да се оженя ли? Та ние изобщо не се познаваме!

За съжаление това беше вярно. Макар че си говориха до полунощ, Корин така и не научи за нея повече, отколкото би пишело в обява за запознанство: 28-годишна, помощник-данъчен съветник, добре изглеждаща, интелигентна, говори два езика, колекционира латерни, търси… В замяна на това тя знаеше доста за него, най-вече какво е финансовото му състояние, нямаше никакви тайни от нея. Корин въздъхна. Трябваше да я разпита за повече неща, вместо да я отегчава с историята на семейството си и да й признава и показва по най-различни начини колко много я харесва.

— Но се познавате достатъчно, за да… — добави госпожа Сесил и остави недовършеното изречение да увисне с упрек във въздуха.

— Мамо!

— Не се сърди, братле. — Матилд махна с един кроасан. — Всички се радваме, че си влюбен.

— Кой казва, че съм влюбен? Както казах, ние само една нощ…

— О, стига, Корин! На всички ни е известно от няколко дни, че сте влюбени! Обзалагахме се кога и вие ще го забележите.

Корин бавно заслиза по стълбата.

— О, Боже, това е ужасно! Мислех, че съм добър в покера.

— Ти през цялото време гледаше така, сякаш имаш петте най-силни карти от една боя. — Матилд го удостои с една от редките си усмивки и после веднага стана сериозна. — Всички просто се радваме. Бояхме се, че никога повече няма да ти се случи след онази ужасна история.

Корин взе кроасана от ръката на сестра си.

— И аз се страхувах. — Боеше се и от двете — че никога повече няма да се влюби и за това, какво ще се случи, ако все пак се влюби.

Той се усмихна на близките си.

— Вие сте ужасни, недискретни и любопитни, но аз ви обичам. Сега излизам, за да покрия растенията си. А, и ще ви бъда много благодарен, ако спестите на Изабел недискретността си. Моля те, обещай ми да не говориш за сватба, мамо.

— Ти за каква ме мислиш? — засегна се госпожа Сесил.

— Обещай ми — настоя Корин.

— Добре де.

— Честна дума?

— Честна дума — каза госпожа Сесил. Но веднага щом Корин излезе, тя добави развълнувано: — Чудя се дали на Изабел ще й стане сватбената рокля, която леля Жермен пази в сандъка си. На Катрин навремето й беше твърде тясна в бюста. А е толкова красива рокля.

Лоран пък мислеше в съвсем друга посока:

— Значи сега госпожица Изабел вече няма да плаща наем, така ли? Но това би било глупаво.

Всички избухнаха в смях, всички, с изключение на Ермлин. Тя напълно разбираше Лоран.

— Наистина би било глупаво — измърмори само.

* * *

Когато Изабел влезе в кухнята, Лоран отдавна беше на училище, Матилд бе отишла на работа, а Ермелин — при своите кокошки. Единствено госпожа Сесил седеше на масата и както всяка сутрин преглеждаше вестника.

— Само си представете — каза тя. — В Систерон някаква защитничка на животните англичанка, облечена като агнешки котлет, протестира срещу консумацията на агънца. На пазара за животни развявала флагове с безумни надписи: „Бихте ли изяли своите бебета?“ Вместо просто да напише: „Как ще се почувствате, ако овцете ядат вашите бебета?“

— Как така се е облякла като агнешки котлет? — попита Изабел.

— За съжаление няма снимка — отвърна разочаровано госпожа Сесил и я погледна изпитателно над рамката на очилата си. — Искате ли кафе?

— С удоволствие. Ако нямате нищо против, сама ще си налея, а вие си стойте там и ми кажете какво ново има.

— Ами вие сигурно знаете повече от мен.

Изабел я погледна шокирано.

Госпожа Сесил вдигна ръце и веднага ги свали:

— О, забравете какво съм казала. В никакъв случай не искам да ме помислите за любопитна.

Изабел леко се изчерви.

— Имах предвид новините от вестника.

— Да, да, разбира се. Я да видим какво ще е времето? Вятърът може да продължи само два дни и после пак да се върне пролетта. С температури до двайсет и шест градуса. Би било чудесно. Вдругиден ще можем отново да вечеряме на терасата. Всъщност как е ръката ви?

— Сякаш още е малко подута.

Самата дума „подута“ по странен начин отново я накара да се изчерви. Изабел трескаво отпи от кафето си, за да може смело да погледне госпожа Сесил в очите.

— Всички знаете, нали?

— Хм, да. Тук е трудно да се пазят тайни.

— Ужасно неловко е.

— О, не! — извика госпожа Сесил. — Изобщо не е неловко! Всички мислим, че е чудесно! Знаете ли, откакто жена му почина, Корин много се промени. Стана тъжен, горкият, сериозен. А е още толкова млад! Не е хубаво на тази възраст човек да е сам. Достатъчно ми е трудно на мен!

Изабел мълчеше смутено.

— Разбира се, на моята възраст човек също може да се влюби — продължи уклончиво госпожа Сесил. — Но ако сме честни, изборът е подчертано ограничен. Мъжете на моята възраст обикновено са дебели и плешиви. Някои имат вече кардиостимулатор, а вечер си вадят ченетата и ги оставят на нощното шкафче. Лично аз нямам нищо против някой по-млад мъж, но по-младият мъж би имал против бръчките и бялата ми коса. — Тя се наведе заговорнически. — Боядисвам я, иначе е снежнобяла!

— Изглежда естествена — отвърна Изабел само колкото да каже нещо.

Госпожа Сесил й се усмихна.

— Благодаря. Когато един ден остареете, скъпо дете, няма да имате проблем с побеляването на косата. При вашия светъл цвят това едва ли ще се забележи. Ах, имате прекрасна коса. Ще бъде чудесно, ако децата ви я наследят. Макар че при тази тъмна коса на Корин… възможно е децата ви да са със светлокестеняви коси.

— Нашите деца… не сме стигнали чак дотам — заекна смутено Изабел. — Ние само…

— Разбира се, че не сте! — прекъсна я госпожа Сесил. — Просто не ме слушайте. Ужасно съм нетърпелива, но не биваше да казвам това. Вие сте напълно права: всяко нещо с времето си. — Тя сгъна вестника и се усмихна извинително на Изабел. — Най-напред си хапнете на спокойствие от кроасаните на Матилд. Много са хубави с конфитюр от праскови.

Изабел почувства облекчение, когато разговорът отново се върна към баналните неща.

— А след закуската отново ще се заема със счетоводството. Матилд ми предостави всички документи, които ще ми трябват за данъчната декларация.

— За съжаление времето е твърде лошо, за да се работи навън — каза госпожа Сесил. — Искате ли да седнете в кабинета на мъжа ми? Ние го наричаме високопарно „нашата библиотека“, но той е само дванайсет квадрата, с едно прозорче с изглед към моите рози.

— Ако там има бюро, на което да разположа документите, ще бъде чудесно — зарадва се Изабел.

— Да, има едно голямо бюро. Наследство. Странното е, че никой не иска да работи на него. Матилд казва, че постоянно се страхува да не се срутят книгите отгоре й, а Корин, все носи нещата си на масата за хранене. Дори Лоран обича да си пише домашните тук, на кухненската маса. Леля Жермен твърди, че бюрото в кабинета по-рано се е ползвало за друго. Ако трябва да й се вярва, половината от моите роднини са заченати върху това нещо, а аз от собствен опит мога да кажа, че… о, защо просто не млъкна? Ето, пак се изчервихте!