— Да. — Тя седна. — За първи път.

Корин се засмя.

— Но не правиш секс за първи път, нали?

— Не разбираш за какво говоря. — Изабел избута ръцете му, но те бяха като топли дружелюбни животинки — веднага отново се вкопчиха в нея. — Досега беше… беше просто някакъв контакт. Но от мен ако зависеше, можехме да правим нещо друго вместо това. Да ходим на кино, да четем книга, да се разхождаме, такива неща. Не да го няма изобщо, разбираш ли, просто не беше важно.

Ръцете спряха да се движат.

— И кои сте тези ние?

Изабел се сепна.

— Аз и… мъжете по принцип.

Правилният отговор беше аз и Фритьоф, понеже досега Фритьоф беше първият и единствен мъж. Но реши, че ще е по-добре разкритията на интимните въпроси да вървят едно след друго.

— Мъжете по принцип — повтори развеселено Корин. — А какво казват те, когато им разкриеш, че предпочиташ да ходиш на кино с тях?

— Никога не съм им го казвала.

— На колко години си?

— На двайсет и осем.

— На двайсет и осем. Странно. Ще ми се да познавах тези мъже.

Изабел мислеше за Фритьоф.

— Той е… те бяха съвсем нормални мъже. Казах ти, че нещата вървяха. Просто не беше като с теб. Така… — запъна се тя — … хубаво!

Корин избухна в смях.

— Разбирам, че е трудно да се говори за секс, но не мога да не се учудя на твоята срамежливост! Преди десет минути устните ти произнасяха съвсем други думи. Не заекваше.

Изабел се изчерви.

— Наистина ли? Надявам се, че не съм казала нещо неприлично.

— О, напротив — отвърна през смях Корин. — Но когато ставаше прекалено шумна, ти запушвах устата.

— Сигурно са страничните ефекти от болкоуспокоителните. — Изабел се изкиска. — О, вярно, още не съм ги пила. — Тя отново стана сериозна. — Исках да кажа, че това… това беше много специално за мен.

Корин спря да се смее.

— За мен също. В тази връзка, трябва да призная, че не бях съвсем във форма.

— Така ли? Мислех, че ти и тази Мадлен…

— Мадлен ли? Не, тя е просто приятелка. Познавам я от малко момиче. Някак странно ми се вижда да мисля за секс с нея.

Изабел изпита невероятно облекчение.

— Но тя е много красива.

— Да, красива е. — Корин отново започна да шари с ръце по голото й тяло.

— Защо не си се оженил? — попита Изабел. Беше глупав въпрос, но ако не го зададеше, щеше да експлодира.

Отговорът му беше един малък шок.

— Бях женен. — И след малка пауза: — Тя почина.

— О! Какъв ужас…

Изабел изобщо не беше допуснала подобна трагедия. Разпаднал се брак, да, случваше се на много хора, включително и на нея, но смъртта на единия беше съвсем различно — беше болезнено, драматично, дълбоко уязвяващо преживяване. Прииска й се да не беше повдигала въпроса.

Изведнъж всичко престана да бъде толкова хубаво. Тя усети как кожата й настръхва.

И Корин го забеляза. Той внимателно прокара ръка по настръхналите косъмчета на ръката й.

— Беше отдавна — продължи той и в този миг и на него му се струваше, че е изтекло много време. — Живеехме в Париж. И тя беше архитект като мен.

— Ти архитект ли си?

— Бях архитект. При това добър.

— А кой стопанисваше „Ринкинкин“, докато си бил архитект? — Всъщност много повече я интересуваше съпругата му, но не смееше да пита за нея.

— Тогава баща ми беше още жив. Но и той не беше някакъв селянин. Беше образован библиотекар и там се запознали с майка ми — в библиотеката. Дядо ми бил ужасен: да има зет библиотекар! Идело му веднага да лиши майка ми от наследство, но тя била единствената, която можела да поеме имението. Брат й се запилял след войната някъде из чужбина и го обявили за безследно изчезнал. Така че баща ми трябвало да захвърли книгите и да стане овощар. Противно на очакванията си, у него избуяла същата любов към прасковите и селото, като у дядо ми. Той дори приел името Ле Бер, за да не се затрие то. Дядо ми бил страшно впечатлен, че у един библиотекар може да настъпи такава промяна. На смъртното си легло признал, че от уважение към баща ми започнал дори да чете, когато имал време. За съжаление не помня дядо си — когато е починал, съм бил само на две, но сигурно е бил чудат старец. Леля Жермен му е сестра. Когато беше по-добре, ни разказваше вицове за него. Щеше да е хубаво, ако ги бяхме записвали.

Той се засмя.

— За беда, през седемдесетте се появи братът на мама, безследно изчезналият, и понеже дядо беше забравил да го отпише от наследниците си, половината от „Ринкинкин“ остана на него. Това беше причината за прословутия кредит, от който още не можем да се оправим.

— И къде е този брат сега?

Корин сви рамене.

— Отново изчезна безследно. Взе си парите и оттогава не се е мяркал тук.

— Колко жалко. Тези пари сега щяха да ви дойдат много добре.

Корин вече нямаше желание да разтяга семейни истории:

— Навън е още тъмно. Което значи, че можем или да подремнем някой и друг час, или…

Изабел усети нещо твърдо до бедрото си. Тя го затърси опипом с наслада и сключи ръка около него.

— Или… — каза тя и се наслади на възбудата в очите му. Бяха зелени като евкалиптови бонбони.

* * *

Изабел спеше. Устните й бяха леко разтворени и тя шумно вдишваше и издишваше. Това не беше хъркане, а по-скоро тихо стенание.

„Никоя жена не би издавала доброволно такива звуци“, помисли си Корин, възторжено и развълнувано едновременно. Тя беше красива с дългите си, извити като на кукла мигли, с нежната, посипана с лунички кожа и със светлата разрошена коса, разпиляла се по възглавницата. И ухаеше вълшебно, ако си заровиш носа в нея. Корин заопипва с очи извивките на тялото на Изабел, очертани под мекото, тънко одеяло, до коленните ямки, в които се беше свила Пастис и мъркаше доволно. По някое време през нощта котката беше седяла на перваза и със силно мяукане молеше да я пуснат да влезе.

— Боя се, че и тя иска да участва — беше казал Корин, когато животното скочи на леглото, но Изабел само се засмя в полусън.

И тя като котката се беше свила на кълбо, притиснала гръб до корема му — поза, която очевидно й беше изключително удобна, но пък веднага го възбуди.

Щом обаче чу спокойното й дишане, Корин се ограничи само с това, да зарови лице в косите й и да вдиша аромата им.

Ама че нощ!

Отдавна не му се беше случвало да се чувства толкова щастлив, така жизнен и млад. Все пак се беше уморил и не искаше нищо повече от това, да лежи до Изабел и да поспи няколко часа. Нощ като тази, в която се редуваха любене и разговори, му напомни за студентските години. Тогава нямаше значение колко късно е станало и какво предстои на следващия ден. Веднъж беше отишъл на изпит, без да е спал през последните четирийсет и осем часа. Тогава се бе запознал с онова прекрасно момиче… Луиз? Както и да е, та те редуваха любене и учене по конспекта и Корин беше изкарал шестица на изпита. Е, очевидно вече нямаше тази енергия, но въпреки това се чувстваше свеж.

Той тихо се облече и напусна помещението, без да буди Изабел. Беше се развиделило, но небето оставаше мрачно, а въздухът — студен. През нощта се беше извил вятър и имаше опасност да се изсипе дъжд над планината. Силен дъжд, който можеше да повреди нежните прасковени цветове.

Корин въздъхна. Защо синоптиците не бяха споменал за тази промяна на времето? Казаха за вятъра, но не и за облаците.

Той тихо отвори външната врата и понечи да се качи незабелязано по стълбите, ала Бертран тъкмо идваше насреща му. Той всяка сутрин помагаше на Матилд да изми леля Жермен и да я облече — процедура, за която се искаха силни мъжки ръце.

— Добро утро, господине. — Нямаше как да не се забележи широката лукава усмивка на лицето му.

Корин се помъчи да си придаде нормално изражение.

— Добро утро, Бертран. Може ли да попитам защо сте толкова весел?

— Тъкмо се канех да ви питам същото. — Бертран се ухили още по-широко.

— Е, със сигурност не е заради времето — отвърна Корин и все пак не успя да сподави усмивката си. — Явно ще вали трябва да покрия растенията на опитното поле, преди да се съсипят.

— Но няма ли преди това да закусиш? — чу той гласа на майка си отдолу.

Корин въздъхна. Надеждата му да се измъкне незабелязано се стопи.

— Добро утро, мамо. Не, не мисля.

— Матилд е изпекла пресни кроасани — продължи госпожа Сесил. — Казва, че са специално за теб.

Корин отново въздъхна.

— Защо имам глупавото усещане, че днес ме третират по-различно от обикновено?

— Закопчали сте си ризата накриво, господине — предупреди го Бертран.

— Хайде, Корин, кроасаните ще изстенат — каза майка му. — Или искаш всички да се пръснем от любопитство?

— Да.

— Е, ако не искаш да говориш за това…

— Не искам.

— Напълно те разбираме — увери го майка му.

За най-голяма изненада на Корин, тя се обърна и тръгна към кухнята.