Корин тъкмо си мислеше за нея, когато следобеда тя се появи на коня. Какво щеше да стане, ако Изабел наистина си тръгнеше скоро и зародилите се чувства останеха само във въображението? Нищо повече от идея, съдържаща много възможности, без нито една да се осъществи? Тази мисъл беше непоносима, все едно да имаш верните числа от лотарията, но съвсем съзнателно да не ги напишеш.

А ако се заблуждаваше и идеята за сродните души и предначертанието се окажеше абсолютна глупост, плод на халюциниращите хормони, тогава му оставаше само сексът, при условие че най-после се реши да направи първата стъпка. Той изобщо не подлагаше на съмнение, че Изабел щеше да е добра в леглото.

Изглеждаше прекрасно тогава, окъпана в слънце, изправена на седлото, с почти затворени мечтателно очи, с прибрана на тила светла коса. Добрата фея Жавота — сигурно би изглеждала така, ако се облечеше с джинси и бяла тениска вместо с облачната си премяна, с която бе нарисувана в книжката с приказки на Лоран.

Но добрата фея Жавота едва ли щеше да се изчервява при всеки негов поглед и едва ли би говорила за данъци и кредити. И със сигурност добрата фея Жавота не би се изсипала така несръчно от коня.

Вълна от нежност го заля, когато помогна на Изабел да излезе от рова и видя разстроеното й лице, изцапано с кръв. И той разбра, че това е моментът, в който беше поставено началото на една от хилядите възможности. Малко куриозно начало, но все пак — начало.

На връщане от болницата Корин я наблюдаваше отстрани. Дебелата превръзка на раната на челото й загрозяваше изящния профил; Изабел бе забила поглед в скута си към две дебели книги за френското данъчно право, които по чудо се намериха в книжарницата. Тя беше започнала да ги разлиства още в кафенето. По някаква причина четивата явно й бяха изключително интересни.

— О! — извика Изабел сега.

— Какво има? Боли ли те?

Тя поклати глава.

— Гледам вашия данък добавена стойност! Двайсет цяло и шест процента! Това е обирджийство.

— Да, никак не е приятно. Но за селскостопанските продукти данъчната ставка е по-ниска. Как е главата ти?

— Болкоуспокояващите действат безупречно. Чувствам се замаяна.

— Но ти още не си ги пила — напомни й Корин.

Тя се усмихна лукаво.

— Може да се дължи на коктейла или на…

— Или на кое?

— На целувката преди малко.

— О, щом тя може да замести болкоуспокояващите, ще ти дам още много като нея.

Изабел помълча няколко секунди.

— Да, ако обичаш — каза тя и затвори книгата в скута си. И без това беше станало твърде тъмно за четене.

При други обстоятелства Корин щеше бързо да свие в аварийната лента, но от „Ринкинкин“ му се бяха обадили по мобилния и той знаеше, че всички ги очакват.

Пристигнаха във Волон, а луната вече се беше появила на небето. В ярко осветения двор ги посрещнаха госпожа Сесил, Матилд, Бертран и Лоран, точно както беше предположил Корин. Липсваха само Ермелин и леля Жермен.

Всички засипаха Изабел с въпроси:

— Добре ли си?

— Как се случи?

— Защо никой не е оградил този ров?

— С линейка ли ви откараха? Имаше ли сирена?

— Всичко е наред — увери ги Изабел и вдигна нагоре подутата си ръка. — Само една навехната ръка и една рана на челото. И една съсипана тениска. Нямаше линейка, нито сирена.

— Ужасно е, че се случи това — каза Матилд. — Изобщо не е типично за Селери…

— О, той изобщо не е виновен — заяви Изабел. — Наистина беше много внимателен с мен.

— Тогава ще можете ли да хапнете нещо? — попита госпожа Сесил. — Ще държите вилицата с дясната си ръка, а някой ще ви нареже месото на хапки.

— Може ли преди това да си взема душ и да се преоблека? Изглеждам, сякаш цял следобед съм работила в кланица.

Вечерята, както винаги, беше вкусна. Имаше омлет с диви аспержи с гарнитура салата от рукола и козе сирене. Изабел трябваше да разкаже с най-големи подробности как точно стана злополуката, а Корин добавяше по някой детайл, което караше останалите да се смеят, включително и пострадалата. Леля Жермен разказа как самата тя е падала от кон във Волон и, за нейно негодувание, спасили първо коня, при все че тя не можела да плува.

— По време на войната, тук на село, един кон струваше много повече от едно момиче — добави леля Жермен.

— Значи аз съм извадила късмет — промърмори Изабел.

— През Първата или през Втората световна война е било това, лельо? — попита Лоран.

Леля Жермен го погледна ужасено.

— И втора ли е имало?

Когато накрая прибраха масата, беше станало доста късно. Бертран качи леля Жермен по стълбите, Ермелин и Матилд разтребиха приборите. Както всяка вечер, Изабел поиска да им помогне, но госпожа Сесил не й позволи.

— Заради ръката си сте лишена от правото да миете чинии. Корин ще ви придружи до крилото за гости и ще се увери, че нищо няма да ви липсва. Нали, Корин?

— Разбира се — отвърна той.

— Какво може да ми липсва? — попита Изабел на път към стаята си. Тя зъзнеше. Беше станало студено, небето се беше свило, луната вече никъде не се виждаше. — Освен, разбира се, малко от кожата на главата ми.

— Имам чувството, че майка ми се опитва да ни събере по малко старомоден начин — каза Корин.

Изабел се изчерви.

— Искаш да кажеш, че тя те накара да ме придружиш дотук, ние да…

— Казах, че начинът е старомоден. — Корин се засмя, докато отваряше вратата с цвят на магарешки трън и светваше голата електрическа крушка в коридора.

— О! Едва ли майка ти е предположила, че ще те помоля да останеш още малко?

— Естествено. — Корин отвори вратата на стаята. — Какво толкова може да се случи на леглото на леля Жермен? Дори студентите използваха квартирата само за спане. Когато искаха да се сближат с някоя хубава полска помагачка, излизаха на полето…

— Наистина ли? — Изабел щракна лампиона, чиято светлина бе приглушена от копринения й шал. Оранжево-червеният му десен допълнително допринасяше за красотата на лампата. — Откъде си толкова сигурен?

— Бях на около единайсет, жаден за сексуално просвещаване, и често се разхождах нощем из полето. — Той свирна. — Какво е станало тук?

— Уютно е, а? — каза не без гордост Изабел.

Помещението направо се беше разхубавило, след като изнесоха леглата на два етажа и едното от двете метални нощни шкафчета. Сега леглото на леля Жермен беше разположено напряко към прозореца и така предаваше на помещението малко от своята дължина. Белият ленен чаршаф леко контрастираше на пъстрото одеяло на Изабел, останалото тук грозно нощно шкафче беше покрито с ленена кърпа и върху него имаше стъклен буркан с цъфнали прасковени клонки и една латерничка с часовник. Подът пред леглото беше покрит с персийски килим.

— Винаги ли си носиш килимите, когато пътуваш?

— Понякога — отвърна Изабел.

Сигурно нямаше да е лошо да му разкаже за Фритьоф и своето бягство, но изобщо не й беше до това. Тя с мъка успяваше да потисне тракането на зъбите си, а не й беше студено, дори напротив.

— Но така по-трудно се взема решение — каза Корин.

— Решение за какво? — Тя успя да каже това изречение, без да й затракат зъбите.

— Дали е по-добре да се легне на килима или на леглото. — Корин внимателно взе главата й в ръцете си и започна да я целува. — При условие че ти изобщо можеш да…

— Легна? — продължи задъхано Изабел. — Единственото, което няма да направя днес, е да си вдигна главата.

— Добре — промърмори Корин между две целувки, а едната попадна точно на онова място по шията на Изабел, на което по някакъв загадъчен начин се бяха събрали всички нерви на тялото й. — Тогава ще отложим ставането за по-късно.

Изабел беше твърдо убедена, че никога няма да заспи. Беше будна с всички фибри на тялото си и се чувстваше толкова жизнена, колкото никога досега.

— Това беше… — Тя търсеше правилната дума. „Покоряващо. Шокиращо. Безсрамно. Разтърсващо. Оставящо без дъх.“ Беше всичко това, но тези думи не звучаха достатъчно драматично, за да опишат напълно нейните чувства. — Това беше просто… хубаво — каза най-после тя.

Корин, легнал по корем на леглото, с оскъдно завито голо тяло, се подпря на лакът и шеговито вдигна вежда.

— Хубаво? Само хубаво?

— Покоряващо хубаво — побърза да добави Изабел.

— Въпросът е кой кого покори.

— Ти мен — каза Изабел и се смая от мускулестия му задник, който на светлината на лампиона приличаше на праскова. — Откакто те видях за първи път, не спирах да мисля за това.

— И аз през цялото време се питах как ли изглеждаш гола. — Корин отметна одеялото, за да я огледа по-добре. — Не си те представях толкова… пищна. Облечена, изглеждаш толкова нежна и крехка. Най-много ми харесват тези… тези луничави рамене.

И тъй като ръцете му се задържаха на съвсем друго място, Изабел се засмя.

— Но за мъжете е нормално веднага да започнат да мислят за секс — каза после тя. — А на мен ми се случи за първи път.

— Кое? Да мислиш за секс ли?