Керстин Гир - Лавандулови нощи

Случи се в мига, в който тя го бе погледнала за първи път. Докато лежеше там със затворени очи, тя беше просто една хубава млада жена с необикновено светла коса, която най-безсрамно спи под неговите прасковени дървета. Но когато отвори очите си и зениците й инстинктивно се свиха от светлината, а после при вида му отново се разшириха от ужас, у него се бе породило онова особено чувство, смесица от възторг и предчувствие за нещо съдбовно. Не красотата на тези очи го беше развълнувала — макар че те безспорно бяха прекрасни, сини и големи като пролетно небе, а това, което му се стори, че видя в тях. Макар стотици пъти да си повтаряше, че е пълно безумие, дължащо се на въздействието на щедрото пролетно слънце и виното от следобеда, той имаше усещането, че през тези очи е проникнал в собствената си душа. Там, за части от секундата, пред него изплува всичко, което досега потискаше в себе си — нестихващи копнежи, страхове, мечти и огромно поле от дремещи чувства и страсти.

Беше зловещ миг и той напразно се мъчеше да го прогони от себе си.

Корин ле Бер се считаше за реалист, за човек, здраво стъпил на земята, който знае на какво може да разчита и на какво — не. За разлика от майка си и сестра си Матилд, и двете католички, а на всичкото отгоре и — макар свенливо да го прикриваха с ирония — склонни към езотеризъм, Корин не вярваше в свръхестествени сили, в знаци на съдбата или в сродни души, свързани по необикновен начин. Той вярваше, че светът и всичко, което се случва в него, се управляват единствено и само от природните закони, които — и това беше неговото обяснение за нещата, които хората наричат най-общо висша сила — са толкова сложни и разнообразни, че досега човек е проникнал само в част от тях.

И така, той отдаваше, поради липса на по-добро обяснение, собствените си особени чувства към Изабел на слънцето, на виното и на евентуално повишената концентрация на определени хормони при обмяната на веществата. Тя безспорно беше най-привлекателната жена, която някога е познавал. Редуването на непринуденост и неувереност, което тя показа днес, по някакъв странен начин беше дяволски секси. Пък и живееше в „Ринкинкин“ и постоянно му бе пред очите, а това едновременно го радваше и объркваше.

Не му убягваше и фактът, че относно хормоните Изабел беше в подобно на неговото объркано състояние. Тя постоянно се изчервяваше, когато двамата разговаряха, и на него му се струваше напълно в реда на нещата. Защо при нея да е по-различно, отколкото при него? На всичкото отгоре тя изглеждаше симпатична, добродушна и интелигентна, всички от „Ринкинкин“ я харесваха, дори тъмните очи на Катрин от снимката до леглото му сякаш му се усмихваха приветливо, когато лежеше вечер и си мислеше за Изабел и какво най-много иска да прави с нея.

— Нищо не е — каза той предишната вечер на снимката на Катрин. — Само е… Три години са много време. А тя наистина е много красива.

Катрин не беше отвърнала нищо, както винаги когато той споделяше с нея. (Корин би се учудил много, предвид начина, по който възприемаше света, ако тя си отвореше устата.) Но той знаеше, че ако имаше начин жена му да проговори, щеше да го упрекне за трите години, прекарани в Париж след погребението й.

Докато беше болна, двамата често си говореха за „времето след това“; по-точно Катрин говореше, а той не искаше да слуша. За нея бе толкова важно Корин да е щастлив и без нея, че нищо не беше в състояние да я накара да види колко е абсурдно желанието й. Да бъде щастлив без нея — това нито го можеше, нито пък го искаше!

— Обещай ми… — така започваше всяко нейно трето изречение и той ги беше намразил.

Някои от тези изречения бяха безобидни и нямаше причина исканите обещания да не бъдат изпълнени:

„Обещай ми да не слагаш лампа на гроба ми. Всички са ужасни.“ За да й докаже противното, той и досега търсеше някоя изискана лампа, но Катрин имаше право — предлагаха само ужасни модели.

„Обещай ми да попречиш на родителите ми да се скарат на гроба ми.“ Тъстът и тъщата му — разведени от години — бяха успели както никога да не се скарат и да не си изсъскат, така че не се наложи Корин да се справя с това.

„Обещай ми да раздадеш всички мои неща. Не искам да живееш в музей.“ Приятелките й бяха разграбили дрехите й, бижутата и разни вещи за спомен; той запази само няколко предмета и снимки.

Но имаше и такива желания за обещания, които предварително бяха обречени.

„Обещай ми, че напролет ще се наслаждаваш на Париж и без мен.“

Що за гавра. През тези три години той бе ходил два пъти до Париж, и двата пъти при тъста си по работа. Занесе цветя на гроба, който тъстът му поддържаше с много пари. Последният път наистина беше през пролетта, но му стана неприятно. Беше се надявал да се оттегли от фирмата на тъста си с известна сума, само че в този случай договорът предвиждаше друго. А и тъстът му се сърдеше, задето иска да напусне.

— Ти си архитект, а не строител — каза той. — Ако твърдо си решил да съсипеш живота си, моля. Но няма да ти плащам за това.

Предвид дълговете, с които бе натоварено „Ринкинкин“, Корин неведнъж се бе опитвал да помоли богатия си тъст за пари, ала гордостта му го възпираше. И разумът също. Тъстът му го харесваше, ценеше го като архитект, но беше скъперник и никога не би дал пари току-така, без да има изгода от това.

„Обещай ми, че ще имаш деца. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесен баща.“

Катрин беше направила един аборт, непосредствено преди да се разболее. По нейно желание никой никога нямаше да научи за това. Пометна още в началото на бременността, но беше измислила име на детето — Ейми.

— Щяхме да купим една от онези колички с три колела, в които бебето може да фучи по тротоарите, а ние да я тикаме с ролери из Париж. Щеше като никое друго дете да е запозната с парижката архитектура и, разбира се, щеше да се научи да свири на пиано. През зимата щяхме да я пращаме с баба й на ски в Гренобъл, а ние щяхме да прекараме две седмици съвсем сами на някоя яхта на Карибите, където да работим за братче или сестричка…

„Обещай ми, че никога няма да загубиш тези трапчинки.“

„Тези трапчинки“ междувременно се бяха превърнали в дълбоки бръчки и Корин не вярваше да са се получили от прекалено много смях. Те, заедно с още някои линии, които той приписваше в голяма степен на вечните грижи за тези пусти пари, издаваха, че междувременно е станал на трийсет и девет. И макар последните три години да се бяха изнизали неусетно, Корин имаше усещането, че Катрин и нейната смърт са останали далеч в миналото. Месеци наред той се събуждаше сутрин, очаквайки инстинктивно да я намери до себе си; ала всяка сутрин осъзнаването, че тя не е жива, го връхлиташе като бясно куче и всяка сутрин му се искаше да заспи отново и никога повече да не се събуди. Тези дни обаче останаха в миналото, както и нощите, в които го преследваха кошмари, сънищата, в които една отслабнала, белязана от химиотерапията Катрин говореше с него и искаше да изтръгне обещания, които той не можеше да изпълни.

Тук, в „Ринкинкин“, в земята на дедите си, той се чувстваше у дома, работата по имението му се струваше много по-смислена, отколкото задачите му на архитект. Тук нямаше нищо, което постоянно да му напомня за Катрин, тук всичко си беше такова, каквото е било в детството му. Красотата на природата през различните сезони, присъствието на майка му, на сестрите му и на малкия му племенник, хубавото ядене, което им поднасяше Матилд — всичко това му действаше изключително благоприятно.

Корин се опитваше с усърдие и плам да възстанови „Ринкинкин“, макар че финансовото състояние поначало беше безнадеждно. След смъртта на баща им, когато разбраха цялата сериозност на бедственото си положение, по-малката му сестра Жозефин настояваше да продадат имението. Дотогава баща им, малко или много, пазеше в тайна проблемите. Поне по-доходоносните парцели трябваше да се отчуждят според Жозефин, но това означаваше край на „Ринкинкин“ като прасковена плантация, защото малко по-късно щеше да се наложи продажба и на къщата. За всички от семейството, с изключение на сестра му, мисълта да се разделят с „Ринкинкин“ беше непоносима. И противно на желанието на Жозефин, бяха решили да направят още един опит да запазят фирмата.

Корин се изпълни с неизпитано дотогава удовлетворение, когато събра първата си реколта и прасковите му на борсата в Карпентрас бяха оценени като превъзходни. В същото време му стана много мъчно, че с тази работа няма да успее да спаси имението от унищожение.

Подобно на всички в „Ринкинкин“, той се опитваше по всякакъв начин да отложи грозящата ги катастрофа. Бяха като пътниците на „Титаник“, с тази разлика, че им беше известно, че корабът ще потъне — и че всички се надяваха на някакво чудо.

Дори Лоран междувременно беше разбрал — макар и типично по детски обиколни пътища, — че „Ринкинкин“ е заплашено не от термити, а от не по-малко неприятни обстоятелства. Подобно на Корин, той прие появата на Изабел като добра поличба.

— Тя прилича на добрата фея Жавота — беше доверил той на Корин. — Сигурно може да изпълнява желания.

— Сигурно — отговори Корин.

Добрата фея Жавота — наистина Изабел поразително приличаше на нея. Когато вечер прекосяваше градината, висока, стройна, с прибрана невероятно светла коса, в семпла, но елегантна и очевидно скъпа рокля, на Корин му се струваше, че мястото й е тук, тук, в „Ринкинкин“. Беше абсурдно и той знаеше, че гостенката е чужденка, а не французойка, познаваше я едва от няколко дни и не знаеше абсолютно нищо за нея. И въпреки това…