— Вие наистина ли сте данъчен съветник? — Това прозвуча недоверчиво, което по някаква причина поласка Изабел.

— Не съвсем. За целта трябва да положа още един изпит. Но… опаа!

Селери се пробва да попасе от тревата край ниския зид, но тя очевидно не му хареса, и реши, че е време да тръгват. С тихо изпръхтяване той потегли отново. Изабел се опита незабелязано да дръпне юздата, но конят упорито продължи. За да не се изложи, тя каза:

— Не искам да пречим на работата ви, трябва да тръгваме. Довиждане.

— Довиждане — каза малко изненадано Корин.

Докато Селери се тътреше напред, Изабел прокара ръце по косата си и отново я върза с ластик на тила, за да изглежда така, че не обръща внимание на бавното темпо и да не се забележи недостатъчното й умение да язди.

— Внимавайте, малко по-нататък имаме напоителен ров, точно пред вас…

Изабел видя рова, Селери също го видя. Той познаваше този участък от трийсет години и през тези трийсет години никога не е имало тук ров, дълбок един метър! Селери беше обиден. Той рязко се обърна настрани и се закова на пътя. Съвсем безобидна маневра, но достатъчна да накара яздещата без ръце Изабел да загуби равновесие, което се предаде и на коня. Преди да успее, както беше стресната, да свали ръцете от тила си и да ги протегне напред, тя се изхлузи встрани и се пльосна право в напоителния ров. За щастие ботушът й увисна на стремето, което донякъде омекоти удара. Все пак височината, от която падна с главата напред, никак не беше малка. Макар че успя да се опре на ръце, главата й се удари в нещо твърдо, а остра болка прониза лявата й ръка.

— Ау! — В този миг тя не знаеше къде е горе и къде — долу.

Чу приближаването на забързани стъпки.

— Погледнете към мен, госпожице, погледнете нагоре към мен. — Гласът на Корин звучеше сърдито, почти както когато я откри в прасковената нива.

„Мили Боже, моля те, моля те, нека умра“, неистово се замоли Изабел. Не би имала нищо против, ровът просто да се затвори над нея. Тогава буквално щеше „да потъне в земята от срам“. Погледна към слънцето в посока към Корин, а нещо топло потече върху челото и лицето й. Той беше клекнал до рова в прахта и изглеждаше разтревожен.

— Кървите. Подайте ми ръка. Ще ви измъкна.

Изабел протегна ръка нагоре и изчервена от срам, се остави да я измъкнат от рова. Как можа да пусне юздата? Може ли човек да е толкова смотан?

— Друго боли ли ви? — Ръцете на Корин опипваха и потупваха цялото й тяло.

— Ръката ми — изхленчи Изабел.

Беше прекалено нещастна, за да се наслаждава на допира му. Лявата й ръка се късаше от болка. Изабел се хвана за главата:

— И главата ми ще се пръсне.

— Не пипайте — предупреди я Корин. — Имате рана на челото, ударили сте се в камък.

Той сякаш помисли за миг, после решително смъкна бялата си тениска и я смачка на вързоп. При вида на голотата му Изабел се обърка още повече.

Като се изключи глупавото й падане, тази ситуация й беше някак позната.

— Не трябваше ли да я разкъсате на ленти?

— Това е вафлена тъкан, само опитайте да я разкъсате на ленти — каза Корин с доволна усмивка. — Вземете това и силно го притеснете към раната. Не е съвсем чисто, но да се надяваме, че ще спре кръвотечението.

Изабел се подчини и притисна със здравата си ръка смачканата тениска към челото си. Чувстваше се ужасно. Колко ли нелепо е изглеждала, срутвайки се, подобно на мокър чувал, от най-спокойно стоящия си кон! Действителността бе така противоположна на романтично безвкусните й блянове, че тя без малко не се разплака. Вместо да мине на косъм покрай някое опасно дефиле, Изабел се натресе в един почти безобиден ров и вместо грациозно да потъне в обятията на своя спасител, тя притискаше тениската му към челото си — за жалост само тениската, но не и нейния притежател…

— Трябва да се зашие — прекъсна Корин мисленото й самосъжаление. — И ръката изглежда подута, огледайте се. Може да имате счупени пръсти или кости! Трябва да ви закарам до „Бърза помощ“. Там лекарите ще проверят и дали нямате мозъчно сътресение. Погледът ви наистина е доста стъклен. Ще се обадя на Бертран да ми докара колата.

— Къде може да се обади човек оттук? — Изабел търсещо се огледа.

Клатейки глава, Корин извади от джоба на панталона си един мобилен телефон.

— Щом търсите телефонна кабина, явно наистина имате мозъчно сътресение. А, Бертран, здравейте. Стана злополука. Госпожица Изабел падна в нашия ров. Трябва ни кола, за да отидем до болницата. Какво? Не, Селери е добре. Той видя навреме рова. — Лицето му се разтегна в лека лукава усмивка, но когато забеляза погледа на Изабел, отново стана сериозен. — А и, Бертран, донесете ми, ако обичате, една чиста риза.

„И на мен“, искаше й се на Изабел да каже, защото нейната тениска беше цялата в кръв и кал. Със сигурност изглеждаше отвратително. Но една чиста риза слабо щеше да оправи нещата, особено на фона на цялата й излагация.

— Попитайте Бертран дали може да ми донесе дамската чанта от стаята. Ще ми трябват документите. — Ръката й неприятно пулсираше. Изабел се чувстваше като балон. А главата й щеше да се пръсне от болка.

— Седнете тук на сянка, докато дойде Бертран — разпореди се Корин. — И не се отпускайте.

* * *

Раната на главата на Изабел трябваше да се зашие с шест шева и щеше, според изказването на лекаря, да остави ужасен белег. Но тъй като беше точно там, където започваше косата, Изабел не се тревожеше особено.

— Почти не се вижда — опита се да я утеши Корин ле Бер.

Докато лекарят обработваше раната й, той й държа ръката и май беше забравил после да я пусне. На Изабел й се искаше Корин никога да не се сети за това. Междувременно тя дори беше спряла да се окайва за своята несръчност. Ако не беше паднала от коня, на Корин ле Бер никога нямаше да му хрумне да подържи ръката й!

Другата й ръка беше отпусната на леглото и подута като топка. От отоците лекарят не можеше да установи дали има нещо счупено. Трябваше да се направи и рентгенова снимка.

— Няма значение — каза тя и така приключи въпроса за раната на главата. — Ще я прикривам с косата.

— Когато видях за първи път косата ви, си помислих, че е изрусена — рече Корин. — Не можех да си представя, че има такъв естествен цвят.

— Има, при това е доста често срещан на север. Леля Полет казва, че от страна на баща ми имам шведска жилка. — Ръката на Изабел сякаш гореше в топлата, суха шепа на Корин. Тя се питаше дали не се изпотява и дали може да се усети издайническото туптене на пулса й.

— Нека жена ви дойде да направим рентгенова снимка — подкани ги една млада сестра зад тях.

„Жена ви!“ Изабел неволно се изчерви и само се надяваше никой да не забележи. Корин не поправи сестрата, пусна ръката на Изабел и й кимна окуражително.

После й помогна да стане от леглото.

— Ще ви чакам отвън.

Хубавата новина този ден беше, че въпреки обезформения си външен вид ръката й не беше счупена. Болките бяха предизвикани от удара и контузиите, но лекарят я увери, че ще минат от само себе си. Без гипс, но с недотам елегантна превръзка на главата и кутийка болкоуспокояващи в здравата ръка, изпратиха Изабел у дома.

— Съжалявам, че ви откъснах за цял следобед от работата ви — разкая се тя, когато напускаха болницата.

— Нека се възползваме от това. От цяла вечност не съм идвал тук. Щом като вече сме в града, можем да пием кафе — предложи Корин.

— Щом като така и така сме тук, мога да отскоча и до някоя книжарница и да си взема нещо за френското данъчно право — сети се Изабел. — Трябва да отида и до някоя банка. В болницата беше похарчила всички пари, които й бяха останали. — После дори ще ви поканя на кафе. Или на коктейл. Вече е достатъчно късно.

— Да, коктейлът е подходящ за болки. — Корин й се усмихна. — Макар че бяхте много смела, трябва да ви се признае.

— Чувствам се ужасно — призна Изабел. — Да падна от спрял кон, та чак и до болница да стигна! Нямам равна на себе си.

Корин започна да се смее.

— Да, наистина беше забавно. Как се свлякохте от седлото — направо ми се искаше да ви заснема на видео!

— Всъщност аз изобщо не мога да яздя — продължи със самопризнанията Изабел. — Като дете вземах уроци по езда, но само в залата и на манежа. А най-високите коне бяха на половината от ръста на Селери.

— Но защо не казахте?

— Исках да направя добро впечатление. Пък и си помислих, че може да не е толкова трудно.

— Да, ако не беше ровът… — Корин отново се засмя. — Е все пак мен успяхте да ме впечатлите, Изабел.

Без всякакво предупреждение, той я прегърна насред улицата и я целуна. Беше по-скоро приятелска целувка, толкова безобидна, колкото изобщо може да бъде целувка по устните, но след като веднъж се докоснаха, не можеха вече да спрат. И така целувката стана достойна за филм, точно пред табелата с надпис: „Urgences — sortie de voiture!“ Една линейка без синя светлина и сирена мина на един хвърлей от тях, двамата санитари се усмихнаха закачливо.

Нито Корин, нито Изабел забелязаха нещо от това. Когато се отдръпнаха един от друг, тя трябваше да го стисне здраво, за да не падне.

— Чувствам се, сякаш за втори път съм паднала от коня — каза Изабел, опитвайки се думите й да прозвучат като шега.