Селери изпръхтя. На Изабел й се стори, че и той не беше очарован от нея. Сигурно и на него не му се искаше да го яздят разни авантюристки.

— Гледа някак странно — каза тя.

— Той така си гледа — рече Бертран. — Това е заради клиновидния му нос. Всички шайъри имат такъв. А Селери има и песимистичен характер. Но е дружелюбен тип. Елате, ще ви помогна да се качите на седлото.

Изабел мислено се прекръсти, после се остави на Бертран да я качи на планината. О, височко си беше! Като нищо можеше да се забие кръст на върха.

— Чудесно — каза Бертран и леко тупна Селери по задника.

Конят потегли бавно и излезе заедно Изабел на слънце.

Тя стоеше възможно по-изправена, като стискаше конвулсивно юздата и се надяваше, че никой не забелязва неувереността й.

Явно обаче не беше така, защото Бертран се намеси:

— Както казах, той е старичък и няма да му е приятно да галопира. Така че карайте по-бавничко.

— Добре — обеща от все сърце Изабел.

Никакво намерение нямаше да пресилва себе си или коня. Само искаше да поязди малко някъде, където никой не я гледа, за да застане що-годе прилично до елегантната Мадлен.

— Ами тогава приятно яздене — каза Бертран и отново тупна леко коня по задника.

Селери потегли, а Изабел, която и без това нямаше представа накъде ще язди, го остави да тръгне по чакълестата пътека пред къщата и после да завие по малката, оградена с цилиндрични розови храсти пътека близо до пътя.

За нейна изненада, всичко вървеше идеално. Така високо над земята, беше по-скоро летене, отколкото яздене. Много, много бавно летене, но и с напредване.

Не беше чак толкова трудно!

Изабел за малко не се разсмя на глас от облекчение. Дори се престраши да вдигне ръка и да помаха на Бертран за довиждане. На свой ред той също й помаха и Изабел не забеляза капка скептицизъм по повехналото му лице.

Виж ти! Може би Корин беше прав, като каза, че язденето е като карането на колело: не можеш да го забравиш. В първоначалната си еуфория Изабел пренебрегна факта, че всъщност никога не го е можела както трябва. Язденето, не карането на колело.

— Ти си добро конче — каза тя на Селери. — Само да не беше толкова високо!

Но след няколко метра Изабел свикна дори с височината. Селери уверено я клатушкаше напред, с бавно темпо и без никакви протести. За нейна радост и изненада, той реагираше дори на юздата. Когато Изабел искаше да завие наляво, той завиваше наляво, когато искаше надясно, той завиваше надясно. Направо чудо!

„Аз мога да яздя!“, идеше й да извика, но, разбира се, не го направи. Затова пък започна да й става приятно от леката езда. Слънцето галеше голите й ръце, лек ветрец гонеше косата от лицето й, а погледнат от височината на кон, пейзажът добиваше съвсем нова прелест. Те минаха покрай лятната вила и прасковената горичка, откъдето бе започнало всичко, после бавно се заизкачваха нагоре, където пътят отляво и отдясно беше ограден с непроходими гъсталаци, които, както междувременно бе разбрала Изабел, се наричаха гарига — провансалската макиа.

Изабел още се намираше на територията на Ле Бер, когато пътят отново се изравни и след един 180-градусов завой отново се простря между терасите с прасковени дървета. Тук тя беше толкова близо до Дюранс, че почти чуваше шума на водата.

— Ако искаш, можеш спокойно да ускориш малко хода си — каза на Селери, който невъзмутимо и тромаво си крачеше напред.

Щом видя, че думите й не упражниха никакво въздействие, Изабел прибягна до спомените си от уроците по езда и в главата й изплуваха понятия като „работа с коляно“ и „натискане с пета“. Тя опита и двете — много нежно, тъй като не искаше да ядоса тежкото животно, — но Селери не реагира.

Изабел в никакъв случай не желаеше да бъде по-груба, пък и по принцип не й се щеше да я лашкат в тръс. Но когато в събота излезеше на езда с бързия жребец на Корин и расовата андалуска на Мадлен, с тази плавна стъпка нямаше да се вписва в компанията им. Слава богу, че днес беше едва сряда и щеше да има още няколко дни да се упражнява.

— Е, за днес ми е достатъчно само да се разхождаме — каза тя на Селери. — Но утре ще опитаме малко по-бързо, става ли?

Селери нищо не отговори, а продължаваше да се влачи напред. Слънцето и клатушкащият се ритъм действаха някак приспивно и Изабел се размечта.

Силен сладък аромат я удари в носа. Един див храст жълтуга, издигащ се покрай прасковеното поле, беше привлякъл няколкостотин насекоми със своите жълти като жълтък на яйце цветове. За миг въздухът забръмча около нея, сякаш бе попаднала в пчелен кошер. Изабел не можеше да се освободи от представата за това, как някоя пчела ужилва добрия Селери по задника и го принуждава да премине в буен галоп. С Изабел на гърба, която въпреки своето неблагоприятно положение се появява грациозно, с развята коса и — да, с малко по-различно облекло от това, с което беше в момента. Вместо джинси и тениска, може би с бяла вечерна рокля или, не, по-добре със семпъл и едновременно с това въздействащ черен панталон за езда, съчетан с плътно прилепнала горна част. Изабел се видя висока и крехка, но и в спортна форма, на гърба на недостижимо бързия кон, как го обяздва в едно дефиле, едно опасно дълбоко дефиле, в което ако паднат, умират и конят, и ездачката.

Но какво беше това? Някаква сянка изплува отляво, някакъв галопиращ кон, язден от Корин ле Бер. Липсваха му само шапката, маската за очи и тънкият мустак, за да бъде идеалният Зоро.

— Не губете кураж! — извика той към нея и Изабел се опита още веднъж да призове цялото си ездаческо изкуство, за да укроти коня, ала ужилването на пчелата беше лишило от разум горкото животно. Само още няколко метра оставаха до смъртоносното дефиле, когато Корин успя направо по магически начин да хване юздата й и да спре коня.

Треперейки с цялото си тяло, Изабел погледна надолу към пропастта. Това щеше да е краят.

— Изабел, ангел мой. — Гласът на нейния смел спасител прозвуча съвсем нежно, а тя престана да трепери и погледът й потъна в зелените му очи.

— Толкова се изплаших — прошепна тя.

— И аз. — И Корин я свали от коня с такава лекота, сякаш не тежеше повече от едно дете. Като по сигнал двамата се прегърнаха и се свлякоха в тревата, където той я обсипа с целувки…

* * *

— Ехо!

Изабел се сепна от унеса си — за миг наистина беше затворила очи — и видя обекта на своите блянове, Корин ле Бер, застанал на пътя, отпуснал крак върху нисък зид от свободно наредени камъни. Селери радостно изпръхтя и спря пред него, за да му погали главата.

— Ей, старчето ми — каза Корин. — Показваш на Изабел местността ли? Още не ви ли е повозил в галоп?

— О, напротив! Искам да кажа, не, разбира се, ние със Селери просто се разхождахме бавно — обясни Изабел и се изчерви.

Както обикновено, имаше усещането, че ще се удави в тези зелени очи. Ако не извърнеше поглед, щеше да се плъзне от коня и да се хвърли в обятията му. Корин беше невероятно секси, застанал там, с набола брада и загорели от слънцето мускулести ръце. Обикновено тя не се впечатляваше от такъв почти примитивен чар, но при Корин вече няколко пъти се улавяше, че плъзга поглед по тялото му. Дано да не е забелязал.

Тя смутено заби поглед в ботушите си за езда, които Матилд й бе заела. Какво й ставаше? Дали от слънцето или от пролетта, сърцето й така лудо биеше и я изпълваше такъв възторг, сякаш беше тийнейджърка, а откачените й копнежи можеха да засенчат всеки розов роман.

— Матилд ми каза, че сте щели да й помогнете с данъчната декларация — продължи Корин, сякаш съзнателно търсейки думи, които да въздействат като отрезвяващ студен душ.

Изабел изпита облекчение, че има какво да каже по темата:

— Да, вчера вечерта се заехме с това.

Три часа седяха в малката стая на Матилд, пиеха червено вино и отмятаха документите. Матилд имаше право — финансовото положение на имението беше почти отчайващо.

Въпреки това вечерта беше посвоему приятна и двете жени, благодарение на червеното вино и сближаването, породено едва ли не автоматично от червените цифри, минаха на „ти“.

— Днес следобед ще отида във Форкалкие и ще си взема справочник за френското данъчно право, след което няма да имате нужда от данъчен съветник тази година — съобщи Изабел на Корин. — И без това вашият господин Юго, доколкото успях да видя, не се е старал особено. А сметките му са солени!

Корин я погледна колебливо.

— Хм, и този стар мошеник се нарича приятел на баща ми!

— Всичко е заради кредитите, които сте теглили с баща ви, и този. Понеже не се води на вашето събирателно дружество, а на вас лично, няма как да се приспадне като разход. Според мен е било тъпо — извинете, неразумно да се избере точно тази юридическа форма. Едно ООД, о, как е това на френски? Société a responsabilité limitée, да, това би било много по-разумно.

— Тогава имаше някои проблеми с по-малката ми сестра — обясни Корин. — Жозефин не искаше да има нищо общо с прасковите, но тъй като всички бяхме наследници… господин Юго ни посъветва да направим това дружество. Каза, че така ще бъдем по-гъвкави, а и няма да ни трябва минимален капитал, което по онова време беше добре дошло за нас.

— Както казах, още нямам ясна представа за френската данъчна политика, но при все това мисля, че не е било добро решение. А имаше и други нелепости. Но, разбира се, първо трябва внимателно да прочета законите, а после основно да прегледам всичките ви документи, преди да си съставя заключение и да ви дам добър съвет.