Така че трябваше да послуша съвета на леля Полет и да пише писмо на Фритьоф. Изабел погледна часовника. Беше шест и петнайсет, книжарничката във Волон сигурно отдавна бе затворена, беше късно да се купуват листове за писма. Разбира се, можеше да изчака и до утре, но след като вече е решила, искаше да приключи с този въпрос. Едва тогава щеше да се почувства по-добре.

— Ермелин? Госпожо Сесил?

Изабел отвори задната врата, водеща към кухнята. Подобно на всички врати в „Ринкинкин“, тя също стоеше незаключена. До тази врата се стигаше по пътека, покрита с паваж, която минаваше покрай малка, оградена градина с подправки, в която ухаеха розмарин, лавандула, дафинов лист, мащерка и чубрица. Изабел забеляза, че вече се ориентира съвсем добре. Госпожа Сесил още на първата вечеря я увери, че може да се разхожда, където поиска. Никъде, беше казала тя, няма опасност да се натъкне на хапещо куче, а в „Ринкинкин“ има много какво да се види. Ермелин, дебелата жена, която гонеше кокошката, при тези думи погледна още по-начумерено, отколкото по принцип си гледаше, и изръмжа сърдито нещо, прозвучало като: „Но не натрапвайте на мен и кокошките ми своето туристическо любопитство!“ Затова Изабел винаги правеше широка дъга покрай кокошарника. Вярно, че в „Ринкинкин“ нямаше куче, но в замяна на това си имаше Ермелин, която хапеше не по-малко.

Всички останали изглеждаха много приятелски настроени: Бертран, мъжът на Ермелин и както сам се наричаше, „момче за всичко“ в „Ринкинкин“, й помогна да подреди стаята си. Заедно изнесоха двете легла на два етажа и вместо тях донесоха леглото от ковано желязо от прасковената градина.

Лоран всеки ден се разхождаше с нея и й показваше „тайните си места“. Последното беше доста нависоко, на едно черешово дърво, на което тя трябваше да се покатери след него. Това място било толкова тайно, че Лоран не го бил показал дори на най-добрия си приятел Анри. Нямаше как Изабел да не се почувства поласкана.

Старата дама, която всички наричаха леля Жермен, също се отнасяше приветливо към гостенката, като й се усмихваше с беззъбата си уста. Госпожа Сесил се извиняваше за тази беззъбост, но просто не можели да накарат леля Жермен да си носи протезата. По тази причина тя едва успяваше да хапне нещо от изисканите ястия и се хранеше предимно с ягодово кисело мляко.

Дори Корин ле Бер в повечето случаи говореше приветливо на Изабел. Сигурно й беше простил забележките относно дълговете и поршето му. Все пак — за свое съжаление — тя го виждаше само на вечеря, през останалото време той ходеше до прасковените ниви и изобщо някъде по работа.

— Нашите праскови ненапразно са най-добрите в цяла Франция — казваше не без гордост в гласа госпожа Сесил и Изабел започна да съжалява, че е дошла, когато прасковите цъфтят, а не по време на беритба.

Като се изключи Ермелин, това беше може би най-симпатичното семейство, което някога е срещала. Госпожа Сесил не пропускаше сутрин и вечер да я поздрави, като я прегърне и целуне, отляво, отдясно, после пак отляво, при това с такава обич, сякаш живееше тук от месеци. Изобщо тук всички постоянно се целуваха, галеха и прегръщаха и Изабел, свикнала с ханзейската студенина и дистанцираност, намираше тази сърдечност за удивителна. Дори бялата плюшена котка на име Пастис беше кротка и гальовна и нощем си изпросваше покана в стаята с нетърпящото си възражение мяукане на прозореца й. Последните две нощи спа с Изабел в леглото.

— Има ли някой тук? — От кухнята се носеше мирис на пресен чесън и препечено сирене, което веднага й напомни, че от закуската насам не беше яла нищо.

— Здравейте. — Жената до печката й бе непозната. Беше висока и слаба; дългата черна коса беше завита на кок на тила. Тя не беше красива в обичайния смисъл на думата — лицето й беше твърде ръбато, носът — прекалено голям, а брадичката — прекалено дълга, — но блестящите зелени очи, гладката бледа кожа и плътните устни й придаваха хубост, която не се вписваше в приетия идеал. Затова пък беше не по-малко въздействаща. Нямаше как да не се разпознаят семейните черти.

— Вие сигурно сте Матилд — каза Изабел.

— А вие сте Изабел, дамата, наела леглото на леля Жермен. — Въпреки че не се усмихваше, Матилд изглеждаше не по-малко сърдечна от майка си. Тя подаде лакът на Изабел — ръцете й бяха напъхани в обезформени кухненски ръкавици — и се извъртя, за да залепи на бузите й задължителните три целувки.

Както винаги, тези приемани за нормални тук жестове смутиха Изабел.

— Толкова много съм слушала за вас и съм опитвала от манджите ви, че имам чувството, че вече ви познавам.

Матилд отвори фурната и извади оттам един цвъртящ пудинг, ухаещ възхитително.

— И аз имам същото чувство за вас. Всички ви намират за изключително симпатична туристка. С изключение на Ермелин, разбира се. Но още не се е родил човекът, който да й се хареса.

Изабел се засмя.

— Всички са невероятно мили към мен — без Ермелин, разбира се. Знам какви трудности ви създава престоят ми тук. Все пак не сте предвиждали да посрещате отпускари.

— По-рано, когато баща ми беше още жив, в къщата постоянно имаше гости, не само на почивка. През лятото дори често освобождавах стаята си и се местех в стаята на сестра ми само за да освободя още едно легло. Много обичаме къщата да е пълна.

— Днес свободен ден ли имате?

— Не. Вторник, сряда и четвъртък поемам обедната смяна в ресторанта, тогава вечер съм пак тук и мога да сготвя нещо за семейството. В останалите дни се налага да си тръгвам още следобед — тогава им оставям нещо за претопляне.

— Претопленото беше толкова хубаво, че не можех да си представя, че не е току-що сготвено — каза Изабел. — Но защо не сме се срещнали досега?

— О, в неделя цял ден бях в ресторанта, понеже един колега напусна, а в понеделник винаги ходя много рано на пазара, за да купя продукти за ресторанта. Пък и вие спите доста до късно, нали?

— Е, така е. — Изабел се усмихна лукаво. — В леглото на леля Жермен се спи прекрасно.

Матилд въздъхна.

— Щеше ми се и в новото легло да е така. Леля Жермен отскоро ходи насън. Да го кажем, става през нощта и се разхожда наоколо. Колкото през деня е тромава, немощна и неподвижна, толкова нощем сякаш й идват нови сили. Мама ми е забранила да затварям вратите, за да може горката жена да си ходи свободно. Но какво ще правим, ако падне през нощта по стълбите? Ох, старостта е ужасно нещо. Само допреди няколко години леля Жермен беше налята и топчеста като пъпеш и с бистро съзнание. А сега често не знае нито кои сме, нито коя година е. Само я погледнете — станала е кожа и кости.

— Това е тъжно — съгласи се Изабел.

— Да, жалко, че човек не може просто да умре, когато му дойде времето. Сигурно и леля Жермен не би имала нищо против. Имаме чувството, че е по-скоро на сто, отколкото на деветдесет години.

— Имате чувството?

— Никой не знае точно, а горката леля никой вече не може да попита. Има дни, в които се мисли за изгубената царска дъщеря Анастасия.

— Но тя няма ли акт за раждане, паспорт… — рече Изабел.

— Акт за раждане, паспорт! — Матилд сбърчи развеселено чело. — Личи си, че сте германка! Всички тези неща някога ги е имало, но те, както и младостта на леля Жермен, са изчезнали безследно. Всъщност то не е и толкова важно на колко години е. И аз като мама не искам да я държим затворена, но се страхувам, че може да падне и да се потроши.

— А може да се сложи малка вратичка горе на стълбите като при децата, и така тя няма как да падне — предложи Изабел.

Матилд я погледна разбиращо.

— Това е добра идея. Ще попитам Бертран дали не може да измисли нещо. По-добре е от моята идея да преместим спалнята й в стария кабинет на татко тук, на партера. Всъщност вие защо дойдохте? Още е много рано за вечеря.

— О, да. Знам. Макар че мирише толкова апетитно.

— Това е само ордьовър — обясни Матилд и посочи към димящия пудинг. — Ето, провансалски доматен специалитет ала Матилд Ле Бер.

— Хм, вкусно! Всъщност исках да попитам дали може да ми заемете листове за писма и един плик. Магазините сигурно са затворени.

— Разбира се. — Матилд поръси настъргано сирене върху доматите от специалитета, сложи малко зехтин, пъхна обратно пудинга във фурната и свали ръкавиците. — Елате, в стаята си имам листове.

Изабел я последва не без любопитство по коридора и нагоре по стълбите. Досега беше виждала само долните етажи, големия салон с южно изложение, трапезарията с дългата маса и кухнята с намиращата се до нея стопанска постройка. Стълбите отвеждаха към дълъг коридор, в който се редяха, подобно на хотел, една дузина врати от тъмно, тежко дърво и в чийто край имаше още една стълба, отвеждаща на покрива.

Матилд отвори врата в другия край на коридора и двете се озоваха в малка стая, от която се виждаше Волон и трепкащата в зелено извивка на река Дюранс далече в долината.

Изабел се огледа с любопитство. Легло, гардероб, скрин, бюро, други мебели нямаше, но нямаше и място за тях.

Хубава обстановка, много подредено, мебелите — изискани, бялата ленена покривка придаваше аристократизъм на помещението. Но всичко беше семпло, подобно на монашеска килия — или по-точно, семпло според представите на Изабел за монашеска килия. Тя неволно се запита защо Матилд не е омъжена. Беше някъде към средата или края на трийсетте, на тази възраст хората обикновено имаха пораснали деца. Дали й беше приятно още да живее в детската си стая в дома на родителите си?