— Вчера тук дори валя сняг — каза леля Полет. — Нашата магнолия съвсем измръзна. Жалка картинка. И аз на твое място бих се радвала, че не съм тук. Ти си си взела — как да се изразя? — почивка от всичко тук.

— Да.

— Заслужи си тази почивка, това казах на твоя… Фритьоф. Онзи ден той се обади и рече, че според него ние сме отговорни за твоето бягство. Твърди, че това е твоят начин да избягаш от всеки проблем, и за това сме виновни ние.

— Аз не съм избягала от някакъв проблем, избягах от Фритьоф — уточни Изабел.

— Да, проблемът е самият Фритьоф. Висок, рус, ухаещ на афтършейв проблем с колосани ризи. — Леля Полет премина на френски: — Миличка, нямах представа, че имате трудности. Трябваше да ми кажеш. Никога нямаше да позволя да се омъжиш за човек, с когото не се чувстваш добре.

— Нашите проблеми са едва отпреди няколко месеца. Откакто спрях хапчетата и не забременях веднага. Фритьоф винаги е доминирал във връзката ни, но оттогава премина всякакви граници. Най-напред настоя да спра да работя…

— А аз си мислех, че ти се радваш — извика леля Полет. — Защото тази работа и без това не ти допадаше.

— Но беше по-добре, отколкото да се мотая безполезна вкъщи и да гледам как госпожа Елбман чисти. Е, това си имаше и добрите страни. Разполагах с време да размишлявам. Така постепенно разбрах, че представата на Фритьоф за семеен живот е съвсем различна от моята. И когато той започна да говори за някакъв специалист, при когото трябва да отидем, чашата преля.

— Това не означава, че не можеш да имаш деца, миличка. Може би…

— Лельо Полет, разбира се, че не означава — премина Изабел на немски. — Аз съм само на двайсет и осем години, напълно здрава съм! Болният е Фритьоф, при това — главата му! Беше много глупаво от моя страна да се омъжа за него, трябваше да съм го забелязала много по-рано. Е, сега е без значение. Когато се прибера, ще отида при адвокат и ще поискам развод.

— Мисля, че не е зле да му обясниш още веднъж. Той си мисли, че когато се прибереш, ще се подложиш на психотерапия и маста отново ще се събере в паничката.

— Масло, лельо Полет.

— От мен да мине, маслото ще се събере в паничката12.

— По масло. Всичко ще тръгне по масло или някой ще стъпи в паничката с мас.

— Тъпи немски поговорки, никога няма да ги науча! Така или иначе, Фритьоф мисли, че си лабилна и имаш нужда от терапия.

— Да, а най-добре това да се комбинира с хормонално лечение с цел изкуствено оплождане — изпръхтя Изабел. — Съвсем е откачил! Самият той е за терапия!

— Може би трябва да му го кажеш, миличка. Явно не сте си говорили за определени важни неща.

— Той изобщо не ме слуша! Само ми крещи и ме обижда, когато кажа нещо, което не иска да чуе.

— Мило дете, крайно време е да му обясниш, че бракът ви е приключил. Не е редно да го караш да седи вкъщи и да си мисли, че скоро ще се върнеш.

— Не съм виновна аз за това. Когато говорим по телефона, той реди някакви безумия!

— А ако му напишеш писмо? — предложи леля Полет. — По мое време още се правеше така. На писмото не можеш нито да крещиш, нито можеш да го обиждаш.

— Да, това мога да направя. — Изабел въздъхна и погледна надолу към фантастичния зелен пейзаж.

Залезът отново бе обагрил в розово скалното образувание отвъд реката, две грабливи птици кръжаха на фона на прозрачно синьото небе. Трябва да попита Бертран какви са тези птици. Старецът имаше почти енциклопедични познания за местната флора и фауна.

— Кога ще се върнеш, детето ми? — попита леля Полет. — Имаш да свършиш много неща. Нов дом, нова работа — сигурно няма да е лесно. В Хамбург ли мислиш да останеш, или ще се върнеш в Кил?

— Още не знам. Що се отнася до бъдещето, главата ми е напълно изпразнена откъм идеи. Просто нямам никаква представа какво ще стане с мен.

— Тази почивка ти помага и да намериш себе си, по-добра е от терапия.

— И ти ли започваш сега? — каза Изабел.

— Не казвам, че имаш нужда от психотерапия, казвам само, че ти трябва време, за да разбереш какво искаш.

— В момента знам само какво не искам — отвърна Изабел. — Не искам Фритьоф.

— Тогава му го напиши. За да може да си потърси добър адвокат. Не смея да те попитам, но подписвала ли си предбрачен договор?

— Да, подписвах нещо година след сватбата. Майка му поиска, когато почина баща му и му приписа фирмата. Но аз не искам нищо от парите му, нищичко.

— Права си. Би било ужасно да нямаш финансови проблеми — каза иронично леля Полет.

— Спестила съм достатъчно, пък и мога да работя. — Изабел добави тихо, като се смееше: — А и нали ще наследя всичките ви имоти, мила леличко.

Леля Полет избухна в смях след една десета от секундата, както и бе очаквала Изабел:

— О, да, разбира се. Всички онези купища пари, които крием под дюшеците. Миличка, ти си голяма жена и сама ще решиш кое е правилно. За разлика от твоя Фритьоф, аз мисля, че добре сме те възпитали.

— Така е — каза гальовно Изабел. — Вие сте най-добрите родители, които може да си пожелае човек.

Отново настъпи малка пауза, преди леля Полет да отговори:

— Обещай ми, че ще се пазиш, миличка.

— Обещавам. И целуни чичо Лудвиг от мен. Кажи му да не се измъчва, задето е изгубил някакъв залог.

— Обади се пак, мъничката ми.

— Добре, но тогава ще е от телефонна кабина. Много тъпо от моя страна, забравих си зарядното в Хамбург. Чуваш ли пиукането? Обичам ви.

— И ние те обичаме.

И тогава телефонът предаде богу дух. Изабел го пъхна обратно в дамската си чанта и се ядоса, задето не се е сетила да си вземе зарядното. Знаеше си, че ще забрави нещо. Е, сигурно във Волон ще се намери телефонна кабина, а и никак не беше зле да остане недостъпна тук. Макар че Фритьоф беше изпаднал в подозрително мълчание. Може пък да е твърде зает да й издирва добър терапевт.

Все пак предишната вечер се обади на приятелката си Мони.

— Къде си, за бога? — Обикновено в понеделник вечер се срещаха на урок по тай-чи или ходеха на кино. — Току-що питах за теб вашата госпожа Елбман и тя почти се разрева, започна да говори нещо за Борис и Барбара и как това се случвало и в най-добрите семейства. Да не си се запиляла в Исландия?

— Не, само във Франция, Мони. Ние с Фритьоф се разделихме.

Мони се засмя.

— И при кого тогава ще остане госпожа Елбман?

— При Фритьоф, естествено, той е по-важният от връзката. Не, сериозно, ще се развеждаме.

— Какво? — Човекът от другата страна на линията явно беше шокиран. — И как така не знам за това?

— Аз самата не знаех, всичко стана много бързо.

— Друга ли си има?

— Фритьоф ли? Не вярвам.

— Да не би ти да си имаш някого?

— Не.

Изабел се сети за Корин ле Бер и се почувства малко като лъжкиня. А и това, разбира се, беше смехотворно. Само защото всеки ден си разменяш по няколко изречения с един привлекателен мъж, не можеш да кажеш, че „си имаш някого“. И това, че постоянно си мислеше как би се почувствала, ако усети ръцете му по голото си тяло, също не играеше никаква роля. То беше просто защото Корин имаше изключително красиви ръце…

— Но тогава нищо не разбирам — извика Мони. — Фритьоф е като шестица от тотото!

— Вече не го обичам, Мони. Не ме привлича повече. — Фритьоф беше първият мъж в живота й и Изабел искрено се надяваше да не остане последният.

— Но… той е страхотен. Изглежда добре, ужасно богат е… От години ти завиждам за този тип. И за къщата. Най-вече за къщата. Дори само за дрешника! Истински „Прада Пумпс“!

— Оставих всичко там. Тук ми трябват само чифт туристически обувки.

— Но къде, за бога, се намираш?

— В рая, Мони.

— И той наистина си няма друга? — Мони не познаваше Фритьоф особено добре, но се съмняваше да е чак такъв нетолерантен невротик, за какъвто го представяше Изабел.

— Доколкото знам, не.

— Но тогава… горкият Фритьоф. Един верен мъж да се намери, и ето как му се отплащат.

— Ще го преживее — отвърна Изабел.

— Хубаво си помисли. Такъв мъж няма да намериш втори път.

— Дано не намеря — промърмори Изабел.

— Ако наистина е такъв задник, какъвто ми го описваш, защо досега не си ми казала!

Изабел въздъхна. Разбираше скептицизма на приятелката си, раздялата наистина бе дошла изневиделица. В очите на околните сигурно изглежда, сякаш тя се е поддала на мимолетен каприз от днес за утре и е напуснала Фритьоф ей така. Дори не се сети да сподели с някого обземащото я съмнение. Вместо това Изабел го потискаше и се опитваше външно и вътрешно да играе щастлива съпруга. Междувременно все се надяваше, че всичко ще се оправи. Но не си даваше сметка, че и нейните чувства — тя много харесваше Фритьоф, когато се ожениха — просто ще се стопят във въздуха.

— И аз не знам точно — каза тя на Мони. — Наистина. Само знам, че просто не се получава! И затова трябва да се разделим, преди да е станало твърде късно.

— Горкият Фритьоф — повтори в края на разговора Мони.

Леля Полет беше права. Редно бе да го осведоми за плановете си. Той трябваше да спре да таи всякакви надежди. Една терапия, колкото и да е идеална и ефективна, нямаше да е в състояние да спаси брака им.