— А къде е вашата… къде е госпожата? — попита Изабел.

— Мадлен ли? Тя се оправя с конете.

От този отговор не ставаше ясно в какви роднински или други отношения са двамата. По някаква причина на Изабел страшно й се искаше Мадлен да се окаже някоя селска учителка лесбийка или игуменка на местния манастир.

— Елате, ще ви покажа стаите. Идеята продължава да ми се струва откачена, но трябва да удържа на думата си. Ермелин, когато приключите с кокошката, бихте ли казали на майка ми да дойде в крилото за гости? Нека доведе и Лоран.

— Да, разбира се. — Дебелата жена беше измъкнала кокошката иззад колата и здраво я държеше в ръцете си. Кокошката кудкудякаше изплашено.

— Ще я… заколи ли? — Изабел преглътна състрадателно.

— О, не. Просто ще я върне в кокошарника — каза мъжът. Той й подаде ръка. — Ами да започнем отначало, госпожице. Това е „Ринкинкин“, петата по големина прасковена плантация на департамента, аз съм Корин ле Бер, а вие коя сте?

— Изабел Теген. — На Изабел й се стори, че това е доста оскъдна информация, и добави: — От Хамбург.

— Откъде знаете така добре френски? — Корин ле Бер отвори боядисаната в цвят магарешки трън врата, водеща към едното от двете странични крила, и я поведе по тесен тъмен коридор.

— Майка ми беше французойка. Израснала съм като би-лингвист.

— Практично. — Той отвори още една врата. — Както казах, крилото за гости не е по-добро от младежко общежитие. И не е проветрявано от пет месеца!

— Крило за гости — повтори впечатлена Изабел и пристъпи напред в полумрака.

— Звучи добре, нали — каза Корин. — За всеки случай звучи по-добре, отколкото изглежда. От дете помня как тук всяко лято идваха дузини студенти от Канада и Съединените щати. Работеха на полето за мизерна заплата, но майка ми се грижеше царски за тях. Вечер тук наставаше голям купон. Цялото лято беше купон. Сега можем да си позволим само трима или четирима помощници, при това не от Канада или Америка, а от Източна Европа. И от селото. Тук има неколцина безработни. — Той отвори един прозорец и бутна навън капаците. — По всяка вероятност времето на купоните вече отмина.

Златистата привечер нахлу в тясната стая с двете разположени отляво и отдясно на вдлъбнатия прозорец легла на два етажа, мивка, гардероб и практично сложена от вътрешната страна на вратата закачалка.

На Изабел й се стори като в казарма.

— При Жур е много по-добре — каза Корин ле Бер. — Там стените са боядисани, има пердета и картини по стените. И мебели, които си заслужават наименованието.

— Възможно е. Но помислете за кучето — отвърна Изабел.

Тя пристъпи към прозореца. Гледката беше впечатляваща. Погледът обхващаше както сякаш неопитомения, пролетно зелен гъсталак, така и симетрично подредените тераси с овощни дървета. В далечината над върховете на дърветата се издигаха няколко покрива и една църковна кула, сигурно това беше селото, в което попита за стая. Малка рекичка — Волон? — лъкатушеше надолу на около петдесет метра, където после се разширяваше и се превръщаше в блестящо зелен речен завой, вероятно Дюранс. Прорязаните от светлосиви скали планински склонове на отсрещния бряг бяха порозовели от залеза и отдалеч приличаха на алпийски възвишения. Изабел се сети за ски лифта, покрай който беше минала.

— Има още три такива стаи, съответно с изглед към реката или към вътрешния двор. — Корин ле Бер сви рамене. — За съжаление и в другите помещения не е по-уютно оттук. Погледнете тези легла. Те са от следвоенно време, а матраците може да са по-стари. Мисля, че идеята е откачена, за всеки случай малко по-добра от идеята на Лоран с лятната вила.

— Но гледката сама по себе си е безценна — въодушеви се Изабел.

— Да, така е. Там, най-отзад, може да се види знакът Де Лур — обясни Корин и посочи към планината. — Почти две хиляди метра е. Е, поне хиляда и осемстотин със сигурност.

— Ще наема стаята — каза Изабел, обърна се настрани и погледна Корин ле Бер право в невероятно зелените очи. — Колко ще искате за нея?

— Нямам представа. Трябва да попитам Жур как вървят наемите. Някак си ми е неудобно да ви искам пари.

— Защо? Нали вече наех легло от вас.

Зад тях се чуха леки, бързи стъпки, външната врата рязко се отвори и момченцето Лоран затрополи в коридора.

— О, това сте вие! — Той подаде къдравата си глава в стаята и заоглежда Изабел със смесица от радост, че я вижда, и голяма недоверчивост.

— Здравей, Лоран. — Изабел му се усмихна успокояващо.

— Лоран, нали познаваш госпожица…? — Корин погледна въпросително Изабел.

— Теген — подсказа тя.

Беше мило, че така упорито я наричаше „госпожица“. По някаква причина не й се искаше да му обяснява, че в нейния случай „госпожа“ е по-правилното обръщение. Още повече, че на нейните двайсет и осем години изглеждаше достатъчно млада, за да не съобрази човек, че може да има съпруг.

— Госпожица Теген. Толкова й харесало леглото на леля Жермен, че поиска да види останалата част от „Ринкинкин“ — продължи Корин. — И понеже кучето на Жур било ужасно шумно и на всичкото отгоре — хапещо, решила да наеме тук стая в крилото за гости.

И без това големите кръгли очи на Лоран станаха още по-големи и по-кръгли. Дори за минута не си бе помислил, че може да се наеме крилото за гости! Преди да се сети за лятната вила, беше обмислил всички възможности за други квартири: таванът над конюшнята, празният хамбар на улицата и дори розовата оранжерия на баба си. Но съвсем беше забравил крилото за гости. А тук имаше всичко необходимо на един турист: ток, течаща вода, тоалетни, дори малка кухничка. Лоран почти се ядоса. Само ако беше помислил малко повече! Сега вуйчо Корин поемаше ролята на наемодател и цялата идея щеше да е негова!

Той издаде нацупено долната си устна.

— Тъкмо си говорим за цената — каза вуйчо му. — Дали можеш да ни помогнеш, защото аз не се ориентирам много добре.

— През лятото Жур вземат двеста и десет франка за двойна стая със закуска. На човек. — Лоран беше изкопчил информацията вчера от приятеля си Анри.

— Доста солено, предвид хапещото куче, което имат — рече вуйчо Корин и се усмихна лукаво.

Лоран отново издаде долната си устна.

— На тяхно място и аз бих я дал по-евтино.

— Да, знам. Затова те попитах. В крайна сметка нали госпожица…?

— Теген — отново подсказа услужливо Изабел.

— … госпожица Теген е твоя наемателка. Чух, че доходите от наема ще отидат за някакъв мравоядец?

Лоран се изчерви. Тази глупава туристка беше издрънкала всичко, което той й довери под клетва за мълчание!

— За точно определен мравоядец — поясни все пак Лоран.

— За точно определен мравоядец?

— О-вър-драфт — натърти уточняващо Лоран.

— Диспокредит ли? — Вуйчо Корин изглеждаше още пообъркан, ако това изобщо беше възможно.

— Ти каза на баба, че старият е обречен.

— Старият какво?

— Овърдрафт. — Лоран започна да губи търпение. — Ти каза на баба, че ипочудовищата ще изядат „Ринкинкин“. И тогава си помислих, че ако дам под наем лятната вила, можем да си купим нов.

— Нов какво?

— Овърдрафт. Мравоядец. Нещо такова.

Корин въздъхна.

— Вие разбрахте ли нещо? — обърна се той към Изабел.

— Не съвсем — отвърна тя.

— Овърдрафтът е обречен, нали? — Сега Лоран звучеше като учителката си, когато й се изчерпваше търпението.

— Да, и не само той — промърмори Корин и кимна.

— И ипочудовищата ще изядат къщата, нали? — продължи Лоран.

— Ипочудовищата ли?

— Ипотеки — извика Изабел и засия, сякаш е открила яйцето на Колумб. — Ипотеките ще изядат къщата. Нали?

— Ипочудовища — повтори упорито Лоран. — Той каза ипочудовища.

— Сега, след като обясни на госпожица Теген окаяното ни финансово състояние, ще ни кажеш ли какво общо има с това мравоядеца? — Корин продължаваше да не разбира нищо.

— Мравоядеца е овърдрафтът — побърза да се намеси Изабел. — Той е обречен и затова трябва да се достави нов. Ипотеките са като термити. Много са разяждащи.

— Точно така. Те ще изядат къщата. — Лоран кимна благосклонно на жената. Тя, за разлика от вуйчо му, не беше изгубила ума и дума.

— Каква сте вие? Детска психоложка ли? — Корин се засмя малко измъчено и отново се обърна към племенника си: — Ясно, Лоран. Сега разбрах. Предполагам. Значи този овърдрафт не е животно, това са пари, които сме взели назаем от банката. Нищо по-различно от надхвърлена сметка И ипочудовищата — ипотеките също са пари, които сме взели назаем от банката.

— Аха. — Сега вече Лоран съвсем нищо не разбираше.

На Изабел й стана жал за двамата:

— Така или иначе, идеята да се напълни касата с отдаване под наем беше добра. Доколкото разбирам, при всички случаи парите ще ви влязат в употреба.

Корин я погледна начумерено.

— Не мисля, че вашите няколко франка ще ни оправят нещата с банката, госпожице — каза студено той. — И изобщо това не е ваша работа.

Изабел се засегна:

— Чакайте малко! Не съм ви молила да ми говорите за финансовото си състояние — вирна тя нападателно брадичката си. — И дори моите няколко франка, както казвате вие, да не ви оправят нещата с банката, то не мисля, че трябва да се пренебрегват! За повечето хора, които са сериозно задлъжнели, малките суми сякаш не са от значение, те гледат само големия дълг и си мислят, че едно порше не е кой знае какъв разход. Вместо да използват всеки пфениг — всеки цент, — за да намалят дълга си малко или много.