— За мравоядец ли? — повтори мъжът.

Корин беше хванал кафявия кон за юздите и отново стоеше право пред нея. Макар че не изглеждаше толкова заплашително, колкото преди минута, все още предизвикваше неприятно чувство в стомаха на Изабел. Сигурно това се дължеше на впечатляващите му зелени очи, а може и да беше, защото от седем сутринта тя не бе слагала в устата си нищо, освен един сух кроасан и няколко глътки от термоса. Очите бяха наистина особени, допреди малко твърди, мрачни и недружелюбни като елите в Шварцвалд, а сега бистри и блестящи като стъкло от Мурано.

Тя се покашля.

— Ако правилно съм разбрала, да. И когато събере достатъчно за мравоядец, Лоран възнамерява да спести за костенурка, която да си купи от един зоомагазин. Детето много обича животните. Все пак идеята да наема леглото вместо цялата къща, да го изнесем на чист въздух, където няма паяци и плъхове, и да си почина малко на него беше моя. Петдесет франка са по-добре от нищо. Но при все това той ужасно се разочарова. Явно наистина много иска да има този мравоядец. Щял да бъде изненада за цялото семейство.

— Разбирам — каза мъжът.

— Аз пък не разбирам — възрази жената на име Мадлен. — Какъв е този мравоядец, с който иска да ви изненада, Корин?

— Лоран се грижи за опазването на животните по света — обясни мъжът. — В действителност сам се е показал като животно, изпаднало в нужда. Във всеки случай съжалявам, госпожице, че така ви изплашихме. Помислих ви за една от онези дрогирани псевдохудожнички, които си въобразяват, че целият свят им принадлежи. Нямах представа, че племенникът ми ви е дал под наем леглото на леля Жермен.

— Няма проблем — успокои го Изабел.

Значи Лоран е негов племенник. Това обясняваше защо, като се изключи къдравата коса, момчето изобщо не приличаше на него. Корин. Името беше не по-малко секси от самия мъж.

— На ваше място и аз бих си помислила същото. — Тя отвори вратата на пежото си. — Поздравете Лоран от мен и му кажете, че му желая късмет с мравоядците.

Мадлен отново се засмя.

— О, Корин, Лоран много ще се разочарова, когато разбере, че новият му източник на доходи за „Ринкинкин“ така бързо е пресъхнал. Съгласи се, че си заслужава да се помисли върху идеята за даване на легла под наем в прасковената горичка. Това е пазарна ниша и ти можеш да спечелиш много пари. Имате достатъчно стари легла! — Тя взе една от пъстрите възглавници върху леглото. — А госпожа Сесил сигурно притежава в изобилие от тези старинни възглавници. Само си представи: щом едно легло сред прасковите ти носи петдесет франка за един следобед, какво остава за дрямка в розовите градини на госпожа Сесил?

— В такъв случай ще трябва да си разделим печалбата с госпожицата — отвърна Корин. — Идеята за легло под открито небе е била нейна. Лоран е виждал нещата при паяците и плъховете в лятната вила.

— Това е разкошна къща — увери Изабел. — Ако някога я ремонтирате, веднага ще я наема. Но сега по-добре да отида при… как се казваха хората? Жур? Те дават стая в един стар хамбар. Само малко ме е страх от кучето им. За жалост обичало да хапе.

— О, не вярвам. Ако някой хапе там, то това е единствено старият Жур — каза Корин, но Мадлен го прекъсна:

— Щом е така, защо не останете в „Ринкинкин“? Няма кучета. Тук се отглеждат кокошки. — Тя се изкиска. — И собственикът на къщата хапе само при пълнолуние, нали, Корин?

— Както казах, изкушавам се, но предпочитам да имам течаща вода и покрив без течове — обясни Изабел.

— Повярвайте ми, госпожо, не из целия „Ринкинкин“ има съборетини като тази къща — каза Мадлен. — Имотът е от седемнайсети век, първоначално е бил ловджийски замък на Луи Четиринайсети.

— Глупости — рече Корин. — Луи Четиринайсети никога не е идвал тук. Не е имало и никакъв дворец.

Мадден запази самообладание.

— Колко бихте платили за разкошна историческа стая с баня и изглед към Волон, госпожо? С включена закуска, разбира се.

Корин сбърчи чело:

— Мадлен, не знам какво…

— Шшт, остави на мен, Корин. Твоят племенник никак не бил глупав! Имате цяло свободно крило, което може да се даде под наем!

— То не е свободно, предвидено е за полските работници през лятото — каза Корин. — Тези стаи не стават за гости, това е хижа за настаняване на младежи.

— Да, но сега сме едва март. И щом госпожата е наела легло насред прасковите, сигурно не би отказала и квартира в младежка хижа със закуска, нали, госпожо?

— Ами… — Изабел се засмя. — Нямам представа какви са цените тук, но стая с изглед към реката ми звучи добре. Без куче. И без паяци.

— Това са доста мизерни стаи с легла на два етажа — възрази Корин. — За хората, които идват през лятото да помагат на полето, но не стават за…

— Къде остана твоята дарба да импровизираш, Корин? Можете да използвате например леглото на леля Жермен — предложи със смях Мадлен, а Изабел каза:

— Като дете обичах леглата на два етажа. Но само ако аз спя отгоре.

— Ами добре — съгласи се Корин и сви рамене. — Ако не ви хареса, винаги можете да се преместите при Жур. Съмнявам се обаче, че там ще ви предложат по-хубава закуска от нашата. — Той се засмя. — Сега и аз започнах като Лоран. Звуча така, сякаш ви навивам, но ние, Ле Бер, постоянно се опитваме да докажем, че сме по-добри от Жур.

— Не че съм го прочела в някой пътеводител, но провансалците ми изглеждат доста гостоприемни хора — каза мило Изабел.

— Особено Ле Бер. Едно време къщата преливаше от гости — обясни Мадлен и сега гласът й прозвуча изпълнен с копнеж. — Спомняш ли си, Корин? Майка ти изнасяше на терасата всички налични маси и правеше огромна трапеза. Чудя се откъде намираше такава километрична покривка!

— О, сигурно Луи Четиринайсети я е забравил тук — каза иронично Корин. — Госпожице, ако сте очарована от идеята да прекарате една нощ в прашно легло на два етажа, най-добре се качете в колата си и се върнете на междуселския път. Карайте нагоре още двеста метра, докато отдясно ви се появи входна алея, пазена от два каменни лъва. Портата най-вероятно е отворена, така че просто влезте с колата и паркирайте в двора. Ако извадите късмет, ще сме там преди вас и ще ви помогнем с багажа.

— Виж ти — рече Мадлен, докато с изящно движение се метна на седлото на белия кон. — Звучиш като истински хотелиер. Au revoir, madame11.

Корин също се метна на коня си.

— Внимавайте за дупките по пътя, госпожице.

— Да, ще се постарая. — Изабел се сниши на шофьорското място и затвори вратата. В огледалото за обратно виждане тя видя как двамата ездачи се отдалечават. Слънцето се беше скрило още повече зад хоризонта.

* * *

„Ринкинкин“ — изглеждаше още по-романтично, отколкото звучеше. Сградата от естествен камък беше на три етажа и имаше две двуетажни, пристроени под прав ъгъл крила, които заедно с централната сграда образуваха вътрешен двор. Подобната на портал двукрила порта на входната алея и тесните, високи прозорци правеха сградата елегантна въпреки разлатостта й, а капаците на прозорците с цвят на магарешки трън й придаваха провансалски стил.

Изабел беше очарована.

Покритият със ситен чакъл вътрешен двор бе засенчен от короната на грамаден чинар, чието стъбло бе оградено с плет от лавандула със сребристи листа. В светлината на залязващото слънце всичко приличаше на мотив за сладникава пощенска картичка: зиданият кладенец със старомодната помпа, бялата плюшена котка върху перваза, която сънливо погледна Изабел, топките за боулинг, които някой беше забравил под чинара, овехтялата пейка пред входната врата. Дори старото, поръждясало рено, до което беше парки рала, стоеше някак живописно.

Не толкова живописен, но затова пък видимо скъп беше черният кабриолет порше, паркиран насреща. През затъмнените стъкла Изабел видя седалка от най-фин марокен, елегантен волан и табло от фино дърво, всичко специално изработено. Хм, явно собствениците на този имот не страдат от недостиг на пари. Само това порше и елегантните коне отпреди малко струваха цяло състояние.

— Ооооооок! Ооок! — Една дебела кафява кокошка се бе появила от нищото и с тихо кудкудякане прекосяваше двора, преследвана от една закръглена жена на средна възраст.

— Ела тук, гадна кокошко — извика жената.

— Ооооок — изкудкудяка невъзмутимо кокошката и се пъхна зад старото рено.

Жената понечи да тръгне след нея, но в този миг забеляза Изабел и се закова на мястото си.

— Коя, за бога, сте вие? — Нейното гневно, едва ли не заплашително лице обезсърчи Изабел.

— Ооооок — произнесе кокошката от скривалището си.

— Никаквица такава! — каза дебелата жена. — Какво търсите тук? Сега не продаваме плодове, едва март е, в случай че не сте забелязали. Долна твар!

Изабел не можеше да определи дали жената говори на нея или на кокошката, или и на двете.

— Аз… амм — каза тя. — Добър ден. Аз…

— Това е наш гост, който ще нощува тук, Ермелин — чу се дълбок глас зад нея.

Това беше тъмнокосият мъж отпреди малко, Корин, този път без коня си и без красивата жена, но все така безумно привлекателен и секси.

Щом го видя, Изабел изпита невероятно облекчение.

— Ах, това е ваша приятелка, така ли, господине? — Пълничката жена отново се обърна към кокошката. — Ела тук, звяр такъв!