Към днешна дата чувствата й към него бяха много подобни на чувствата й отпреди двайсет години. И както и тогава, не се осмеляваше да му ги разкрие. Може би трябваше да мине още време. През последните месеци Мадлен бе забелязала видима промяна у него. Той вече не говореше толкова често за Катрин, вместо това започна да разпитва за брака на Мадлен и причините за развода й. Връзката им била сложна, но много страстна и колкото повече Мадлен говореше за това, толкова повече се събуждаше интересът на Корин. Тя не можеше да го опише точно, но имаше рязка промяна в начина, по който общуваха помежду си. Сякаш изведнъж бяха открили, че той е мъж, а тя — жена.

Мадлен усещаше инстинктивно, че е назрял моментът да преразгледа отново връзката си — как иначе можеше да се нарече? Тя искаше най-после да му бъде нещо повече от добра приятелка.

Камелот галопираше по един завой и Мадлен трябваше да се наведе, за да не я шибне клонът на една върба, заметнат от кобилата.

Малко по-нататък Корин и неговият жребец се бяха заковали насред пътя. Мадлен едва спря навреме Камелот.

— Какво има? — попита задъхано тя и проследи втренчения поглед на Корин.

Стигнал и бяха до неговите питомци, беломесестите праскови на сорта „Перла в короната на Феърхейвън“, които той особено обичаше и за които се грижеше. Невероятният им вкус беше толкова известен на всички звездни готвачи в региона, че си ги поръчваха директно от Корин.

Мадлен вече си мислеше, че той е видял някакъв особено коварен вредител или гъбясване на дърветата — кошмарът на всеки овощар, — когато и тя забеляза причината за внезапното му спиране. Край прасковената горичка имаше едно легло от ковано желязо и, което беше още по-учудващо — на него лежеше момиче със сребристоруса коса, завито с памучно одеялце в нежнорозов цвят.

На светлината на залязващото слънце това беше невероятно пленителна, нереална картина.

— Спящата красавица в гората — промълви Мадлен.

— Направо не е за вярване, нали? — Корин се оглеждаше ядосано около себе си.

— Определено не е Снежанка, не е с черна като абаносово дърво коса — каза Мадлен. — Да не мислиш, че е мъртва? — За миг тя пропъди представата за страдаща от несподелена любов самоубийца, глътнала порядъчно количество приспивателни и намерила красиво място, на което да умре.

— Ако не е, ще бъде — изръмжа Корин. — Направо не е за вярване какво си позволяват тези туристи! — Той пусна коня и тръгна с гневни крачки към своеобразната спалня.

Едва сега Мадлен видя червеното пежо с немска регистрация, което стоеше паркирано пред порутената лятна вила и изясняваше защо Корин нито за миг не си е помислил, че заспалата е принцеса от приказките. Оттук един междуселски път излизаше на главния път и на този междуселски път именно за любопитните туристи беше поставена табела „Влизането забранено“. Постъпката на момичето беше доста дръзка. Може да беше една от онези пушещи хашиш откачалки, за които е обичайно да се мотаят из тези лагери за взаимопомощ в Луберон — набедени художници в търсене на себе си. Вероятно беше замаяна от марихуаната.

Но как, по дяволите, е пренесла това гигантско легло? Трудно би се побрало в малката й кола, а и как би изминало дългия път от Германия дотук? Мадлен слезе от кобилата.

— Госпожице! Събудете се — каза Корин и се наведе над младата жена.

Мадлен пристъпи любопитно зад него, следвана от двата коня.

Младата жена не се помръдна. Дори не трепна с дългите си, завидно гъсти мигли. Мадлен отново се върна на предположението за самоубийство.

— По-добре й провери пулса — посъветва тя, докато се мъчеше да удържи Камелот да не сдъвче сребристорусата коса на спящата жена.

В този миг като че ли от нищото се чу позната мелодия. След първата уплаха Мадден разпозна една прелюдия на Бах, електронно обезобразена — очевидно позвъняване на мобилен телефон.

Младата жена седна в леглото и се втренчи право в мрачното лице на Корин и дружелюбната физиономия на Камелот.

— Нищо не разбирам — изръмжа Корин, а младата жена смутено се просна отново на възглавницата.

На Мадлен почти й стана жал за нея. Това не беше най-добрият начин да се събудиш от наркотично опиянение.

— О, не, няма да заспивате отново! — нареди й мъжът с дълбок глас, макар че Изабел беше съвсем будна и очите й бяха широко отворени от ужас и страх.

В своята доверчивост тя беше легнала съвсем сама под открито небе, сякаш никога не е чувала за изнасилване, нападение и убийство! Колко лекомислено от нейна страна! Телефонът в дамската й чанта звънеше сърцераздирателно и на Изабел й се искаше да има куража да го хване и да повика помощ. Но й мина през ума, че това може да е Фритьоф, а как би могъл да й помогне той в тази ситуация?

А на всичкото отгоре беше спала така прекрасно, както никога досега в живота си. Заедно с това момченце Лоран бяха изтикали леглото от лятната съборетина на поляната, с общи усилия го издърпаха там, където слънцето проникваше през клоните и върху белия чаршаф се образуваше разкошна сянка. После Лоран си тръгна с петдесетте франка — не особено доволен, но не и толкова отчаян, колкото беше преди. Изабел си извади кашмиреното одеяло от колата и се уви в него. Чувстваше се като в рая. С полюшващите се прасковени клони над нея, обгърната от свеж, приятно ухаещ въздух, не й трябваше много време, за да потъне в сън.

До момента, в който не я събуди от пронизителното иззвъняване на телефона и не погледна право в чифт разгневени зелени очи, тя спеше дълбоко и без да сънува.

— Намирате се в частна собственост — ръмжеше устата под гневните зелени очи. — Частна! — И понеже тя не отвърна нищо, той продължи: — Изобщо говори ли ви нещо понятието частна собственост?

На Изабел й падна камък от сърцето. Слава богу, това не беше изнасилвач или разбойник, а само собственикът на това очарователно парченце земя. Вероятно бащата на Лоран.

Тя си поотдъхна и дори опита да се усмихне. Какво недоразумение.

— Не ми се хилете така тъпо — изрева мъжът. — Ако сте прочели в своя пътеводител, че провансалците са гостоприемни и приветливи хора, значи сте попаднали на погрешна информация. Ние не се шегуваме, когато става въпрос за частната ни собственост.

„Личи си“, искаше да каже Изабел, но мъжът се извърна от нея.

— Мадлен, как се казва „частен“ на немски?

— За съжаление учила съм само английски и испански — отговори младата жена, обута в ботуши за езда, която очевидно се казваше Мадлен.

На Изабел й приличаше на излязла от рицарски филм. Тя стоеше до запотения снежнобял кон, който се беше втренчил в таблата на леглото откъм главата, и до един прекрасен кафяв жребец и сякаш й беше забавно. Тъмните й къдрици бяха вързани на тила в чаровен безпорядък. Тесният панталон за езда и плътно прилепналата тениска подчертаваха издължената й и все пак нелишена от извивки фигура. Хубава гледка.

Видът на собственика на парцела, така както стоеше със скръстени ръце пред леглото и я наблюдаваше ядосано, съвсем обезкуражи Изабел, че от това може да излезе нещо добро.

— Do you speak English?9 — попита Мадлен. Изабел предположи, че това е майката на малкия Лоран.

— Амм, yes10 — Тя отдавна се беше изправила и провесила крака от ръба на леглото.

Положението на слънцето показваше, че е спала по-дълго, отколкото си мислеше, беше късно следобед или привечер и тя трябваше да продължи пътя си, ако още искаше да си намери вечеря и стая за нощуване.

— Интересува ме как сте се сдобили с това легло — каза Мадлен на английски. — И защо.

Изабел отвори уста, за да отговори, но мъжът я изпревари.

— Леглото? — повтори той на френски, обръщайки се към Мадлен. — Ако не ме лъже паметта, това е леглото на леля Жермен. Изхвърлихме го, когато пристигна болничното й легло. Знаеш го, един такъв високотехнологичен уред, който прави практически всичко — може да се вдига и спуска, да масажира, да люлее, да храни, да повива, да чете приказки, да пече хляб… Старото легло беше изнесено на двора. За мен е загадка как това лице се е сдобило с него!

— Наех го — обясни с достойнство Изабел. — Но времето, за което бе наето, приключва в тази минута, затова ще трябва да ви помоля да ме извините. Налага се да тръгвам.

— Наето ли? — извика жената.

— Вие говорите френски? — учуди се мъжът.

— Точно така — отвърна Изабел едновременно и на двата въпроса, сгъна одеялото си, взе си дамската чанта с вече спрелия да звъни телефон и се запъти към колата си. — Ако не ми вярвате, питайте сина си.

— Сина си ли? — повтори мъжът.

— Сина си Лоран — поясни Изабел. Кой знае колко други синове имат тези хора?

Мадлен избухна в смях.

— Не разбирам какво му е смешното тук — каза мъжът, но и той звучеше развеселено.

— Не можеш да отречеш, че е смешно, Корин — не спираше да се киска Мадлен.

Изабел метна чантата и одеялото на задната седалка в колата си и се присъедини към смеха.

— Всъщност той ми предложи да наема къщата. — Тя посочи с палец лятната вила. — Каза, че не трябва да се страхувам от паяците и че плъховете най-вероятно са само малки мишлета.

— Оххх. — Мадлен високо се изсмя. — Типично за Лоран.

— Беше сложил табела край пътя — продължи да разказва Изабел. — И беше така любезен да ме убеди, че къщата е много по-приятна от шумните стаи при Жур, където на всичкото отгоре има и куче, което хапе. И аз имам вина. Обясних, че се нуждая най-вече от хубаво легло. Той наистина се беше постарал с това вълшебно легло и когато чу, че за съжаление ще се откажа да наема къща без течаща вода, непромокаем покрив и ток за електрическата си четка за зъби, остана много разочарован. Знаете ли, господине, той спестява за мравоядец.