Мадлен Клерисо беше на трийсет и две, разведена и без деца. За последното обстоятелство тя беше безкрайно благодарна. Достатъчно лошо беше, че на над трийсет отново е сама, за да е и самотна майка на всичкото отгоре. Сестрата на Корин и приятелка на Мадлен от училище Жозефин извади точно този лош късмет и макар че съвсем наскоро й се бе удало да се лепне за един американски милионер, Мадлен не би искала да е на нейно място. Едно дете — пък било то и толкова мило и умно като Лоран — при всички случаи означаваше по-малко свобода, по-малко удоволствия и определено по-малко възможности. Сигурно и Жозефин виждаше така нещата, иначе защо щеше да остави горкия малък Лоран на майка си, на брат си и сестра си, вместо да го направи част от своя нов и уж толкова вълнуващ живот в Америка? Не, Мадлен се радваше, че излезе от брака си без деца, така ставаше безспорно по-лесно да си намери нов мъж.

Дори можеше да се каже, че вече го е намерила. Само заради него се върна да живее в провинцията, само заради него започна отново да взема уроци по езда и пак само заради него се снабди с тази хубава кобила, която така добре си подхождаше с неговия кафяв англонормандски кон.

Корин ле Бер беше мъжът на мечтите й още преди двайсет години, когато Мадлен, точно след като навърши дванайсет и още беше плоска като дъска, за първи път посети „Ринкинкин“. Двете с Жозефин Ле Бер ходеха в лицея в Систерон. По същото време Корин следваше първи семестър архитектура в Сорбоната.

— Това е смотаният ми брат Корин — представи го Жозефин, а по лицето на Мадлен избиха червени петна при вида на деветнайсетгодишния младеж.

Той беше толкова хубав с тъмните си къдрици и обрамчените си с дълги мигли очи, които също като очите на Жозефин бяха в някакво чудно зелено, и слагаше в малкия си джоб всички представители на мъжкия пол, които Мадлен бе виждала дотогава — включително Ален Делон и Робърт Редфорт. Разбира се, той не отвърна на любовта й по същия начин, все пак тя беше още дете, слабичко момиче с шини на зъбите и безкрайно дълги крака. Но беше много мил с нея, не арогантен като другите момчета на неговата възраст, и всяка дума или усмивка, с които я даряваше, караха Мадлен все повече да се влюбва в него. Беше избрала Жозефин за най-добрата си приятелка главно за да може да идва по-често в „Ринкинкин“ и да вижда Корин, който прекарваше там по-голямата част от семестриалната си ваканция.

Мадлен обикна „Ринкинкин“ и цялото семейство — там беше толкова различно, толкова по-сърдечно и по-емоционално, отколкото в дома й. По-голямата сестра на Жозефин, Матилд, тъкмо завършваше образованието си като готвачка в Маноск и през свободното си време готвеше разкошни ексцентрични ястия за все по-големия и по-оживен кръг около масата. Тон даваха госпожа Сесил, нестандартната и чудно красива майка на Жозефин, и дебелата, ниска леля Жермен, която умееше да разказва чудесни истории. Винаги гостуваха най-различни приятели на семейството и винаги домашният персонал сядаше с тях на красивата трапеза: Бертран и Ермелин традиционно си разменяха пиперливи реплики, помагачите при обирането на реколтата, предимно канадски и американски студенти помагаха през лятото на полето за по няколко франка на ден и освен това живееха в имението и се грижеха за тях. Тогава бащата на Жозефин още беше жив — спокоен човек, с гъста, прошарена само на слепоочията коса, и създаваше у Мадлен представа за това, как би изглеждал Корин като по-възрастен.

През годините, в които Мадлен се превръщаше от плоска дванайсетгодишна в пленително изглеждаща, но ужасно стеснителна осемнайсетгодишна, увлечението й по по-големия брат на Жозефин ставаше все по-силно. Мадлен не смееше да сподели тайната си с повърхностната си приятелка, защото знаеше, че тя не умее да си мълчи. Мадлен пазеше тайната си и никой нямаше достъп до сърдечните й терзания, когато един ден Корин дойде в „Ринкинкин“, не сам, а с една колежка, червенокоса, приказно красива и общителна. Тя се казваше Джийни и никак не се бе посвенила да целуне Корин на масата. У Мадлен, тогава почти на петнайсет, беше пламнало желание за убийство, тя твърдо реши да бутне Джийни от прозореца на последния етаж, да я удави в езерцето на госпожа Сесил или да я прободе с някой от ножовете за транжиране на Матилд. Но когато следващия път Корин си беше дошъл, червенокосата Джийни не беше с него. Вместо нея той бе довел интелектуалката Луиз и сърцето на Мадлен отново щеше да се пръсне от ревност.

С течение на времето тя свикна с мисълта, че Корин не стои на сухо в Париж и за жалост още не е забелязал, че Мадлен не е онова малко момиченце с шини на зъбите. Иначе тя едва успяваше да се измъкне от обожатели и това изпълваше с ревност най-вече Жозефин, която по онова време беше твърде пухкава, за да се харесва на момчетата.

Мадлен обаче имаше очи само за Корин.

Докато не настъпи денят в годината, в която Мадлен и Жозефин завършваха средното си образование. На вечеря той обяви, че ще се жени.

Всички — с изключение на Мадлен и Жозефин — за малко не обезумяха от радост при тази новина, тъй като Катрин, тогавашната приятелка на Корин, въпреки парижкия си произход, беше изключително мило момиче, без всякаква арогантност, кротка, много красива и от добро семейство. И тя като Корин следваше архитектура, баща й беше известен парижки архитект, така че мястото й и мястото на Корин, като неин съпруг, в неговата фирма бяха осигурени. Жените в „Ринкинкин“ бяха особено въодушевени от организирането на предстоящата сватба. Всички жени, без Жозефин и Мадлен, така да се каже. Жозефин не можеше да понася Катрин. Първо, защото по принцип не харесваше никого от приятелите на Корин, и второ, защото Катрин можеше да яде каквото и колкото си иска и въпреки това си оставаше стройна. По онова време Жозефин караше само на сух хляб и плодове, което слабо допринасяше за намаляване на бебешката й закръгленост, но не се отразяваше особено добре на настроението й. Все пак до сватбата тя успя да се напъха в мечтаната небесносиня вечерна рокля от сурова коприна. От закръглената Жозефин беше излязла истинска фея, с която младите мъже се надпреварваха да танцуват. Тя обаче не преодоля мъката си, защото на този ден по-големият й брат и неговата ослепително красива булка бяха в центъра на вниманието и получаваха безброй разкошни подаръци.

А за Мадлен онзи златен октомврийски ден остана като най-черния в живота й.

Днес й идеше да се усмихне при спомена за онази Мадлен, страдаща от любовна мъка, застанала в празнично украсената романска църква и твърдо решена веднага след венчавката да се хвърли в Дюранс. Боже, толкова отдавна беше това!

Корин мина покрай нея с кафявия си кон.

— Това ли е всичко, което може твоят състезател? — извика той засмяно, а Мадлен отговори задъхано:

— Не забравяй, че Камелот е момиче, което не обича да губи.

Разбира се, тогава тя не се хвърли в реката, за щастие. Вместо това се опита да забрави Корин и да остави зад гърба си село Волон, Прованс, да, цяла Франция. После отиде да работи като детегледачка в Бостън и допълнително учи езици в Лондон и Мадрид. Там се запозна с мъжа си — служител в чуждестранно ведомство — и след сватбата им се преместиха в Мексико сити. Бурните години в Мексико бяха последвани от бурни години в Либия, а след Либия щеше да дойде ред на Пакистан, там обаче Мадлен вече не последва съпруга си. Вместо това тя се разведе с него и отново се върна във Франция. В Париж започна да работи като преводач на свободна практика, което й носеше повече пари от издръжката, която получаваше от бившия си съпруг. Вече бяха минали десет години от онзи черен октомврийски ден, деня на сватбата на Корин у дома, но Мадлен беше твърдо решена да не припарва до Волон и своята младежка любов.

През цялото време, докато беше в чужбина, тя поддържаше все по-вял контакт с Жозефин Ле Бер и някак между другото научи за разтрогнатия й краткотраен брак, за нежеланото й майчинство, за смъртта на баща й и за реализацията на Корин като нова звезда на френския архитектурен небосклон. С Корин също се беше срещала няколко пъти, било на парти, било на някакво събитие, винаги придружен от изисканата си жена, и усети с облекчение, че вече посреща със студено равнодушие неговия — и нейния — поглед. Никакви червени петна по лицето, никакви изпотени ръце, нито веднъж сърцето й не се разтуптя чувствително по-бързо, макар че той изглеждаше още по-добре отпреди. Мадлен дори допускаше възможността за леко, неангажиращо приятелство между тримата.

Тя научи за болестта на Катрин и подобно на всички останали, беше ужасена и поразена от бързия и мъчителен начин, по който беше умряла. Беше някаква особена форма на рак на кръвта, която почти не подлежеше на терапия. След смъртта на жена си Корин не пожела да остане в Париж. Както някога Мадлен бе избягала от Прованс, така и той избяга от столицата. Напусна работата си като партньор във фирмата на своя тъст, продаде парижкия си апартамент и вложи всичките пари в прасковената плантация на родителите си, която беше на прага на фалита и на път да бъде продадена.

Бяха изминали три години от смъртта на Катрин, а Корин продължаваше да се отдава с цялото си сърце и душа на стопанисването на „Ринкинкин“. Понякога на Мадлен й се струваше, че съвсем е забравил, че някога е бил прочут архитект.

Тя самата от една година живееше отново тук, в долината, просто се беше преситила от града и от своите редуващи се, неудовлетворителни афери. Баща й бавно остаряваше и се нуждаеше от нея. Мадлен можеше да работи като преводачка, където пожелае, а Клерисо, подобното на замък имение на баща й, беше разкошно място за живеене и не на последно място — намираше се близо до „Ринкинкин“. Двамата с Корин бяха възстановили приятелските си отношения.