До края на друга зима, когато Джайлс Дент стоеше с Ан Хокинс, където сега бяха той и Куин. Думите на Дент зазвучаха от устата му:

— Имаме време само до лятото. Не мога да променя това, дори заради теб. Дългът е по-важен дори от любовта ми към теб и живота, който създадохме. — Докосна корема й. — Най-много ми се иска да съм до теб, когато те се появят на бял свят.

— Позволи ми да остана, любими.

— Аз съм пазителят. Ти си надеждата. Не мога да унищожа звяра, а само да го възпра за известно време. Освен това не те напускам. Не е смърт, а безкрайна битка, война, която само аз съм в състояние да водя. Докато потомците ни сложат край. Ще имат всичко, което мога да им дам, кълна се. Ако победят в своето време, ние с теб отново ще бъдем заедно.

— Какво да им кажа за баща им?

— Че е обичал майка им и тях с цялото си сърце.

— Джайлс, то има образ на човек. Човек може да бъде ранен, да умре…

— То не е човек и не е по силите ми да го унищожа. Това ще бъде дългът на онези, които ще дойдат след нас. И то ще остави потомци. Не чрез любов. Няма да бъдат такива, каквито иска. Няма да ги притежава, ако не желаят да се подчинят на волята му, дори няма да ги познава. Аз ще се погрижа. Не съм първият, Ан, а последният. Онези, които ще продължат рода ни, са бъдещето.

Ан притисна ръка към корема си.

— Ритат все по-бързо — прошепна тя. — Кога, Джайлс, кога ще свърши това? Всички наши минали животи, изпълнени с радост и болка. Кога най-сетне ще намерим покой?

— Бъди моето сърце. — Той повдигна ръката й към устните си. — Аз ще бъда твоята смелост. И отново ще се намерим.

Сълзи потекоха по лицето на Куин, докато образите избледняваха.

— Ние сме всичко, което имат. Ако не намерим начин, ще останат разделени завинаги. Почувствах разкъсващата болка в сърцето й.

— Той вярваше в онова, което е сторил и ще стори. Вярваше в нас, въпреки че не можеше да ни види ясно. Не мисля, че ни виждаше, не всички. — Кал се огледа наоколо. — Не ясно. Беше само вяра.

— За него е била достатъчна. — Гейдж пристъпи от крак на крак. — Аз имам малко повече доверие на този „Глок“.

Не вълкът, а момчето стоеше в края на откритата местност. С широка, зловеща усмивка. Повдигна ръце и показа нокти, остри като на звяр.

Притъмня като по здрач. Хладният въздух стана мразовит. И в зимното небе отекнаха гръмотевици.

Със светкавично движение, толкова неочаквано, че Кал не успя да го спре, Лъмп скочи. Създанието с образ на момче избухна в писклив смях и се покатери на близкото дърво като маймуна.

Но Кал го бе видял, само за миг бе съзрял изненада и нещо, което може би бе страх.

— Застреляй го! — изкрещя Кал на Гейдж, втурвайки се да хване Лъмп за нашийника. — Застреляй копелето.

— За бога, нима наистина мислиш, че куршум ще…

Въпреки възраженията на Фокс, Гейдж стреля. Без колебание се прицели в сърцето.

Куршумът изсвистя във въздуха и се заби в дървото. Този път ужасът на момчето не убягна на никого. Вой на болка и ярост огласи местността и разтърси земята.

С безмилостна точност Гейдж изстреля пълнителя в него.

То се преобрази, порасна и се превърна в нещо огромно, черно и страховито, което се надигна над Кал, докато той отстояваше територията си и се опитваше да удържи кучето си, което се дърпаше и лаеше като побесняло.

Вонята и студът, струящи от създанието, се стоварваха върху него като камъни.

— Все още сме тук — извика Кал. — Това е нашето място, а твоето е в ада.

Залитна, блъснат от вълна оглушителен тътен и брулещ вятър.

— Най-добре презареди, стрелецо — изкомандва Сибил.

— Знаех си, че трябваше да си купя гранатомет — отвърна Гейдж и сложи нов пълнител.

— Това място не е твое! — отново изкрещя Кал.

Вятърът заплашваше да го повали, да разкъса дрехите и кожата му като хиляди ножове. Сред писъците чу изстрели и яростта, която излъчваше създанието, се впи в гърлото му като нокти.

Куин зае бойна поза от едната му страна. Фокс го подпря с рамо от другата. Застанаха в редица, шестимата.

— Всичко тук е наше — заговори той. — Нашето място и нашето време. Нямаш власт над кучето ми, нито ще завладееш града ми.

— Разкарай се — намеси се Фокс, наведе се и взе камък. Запрати го, сякаш хвърля гюлле.

— Хей, имаме пистолет.

Усмивката, с която Фокс се обърна към Гейдж, бе широка и издаваше ярост като тази на брулещия ги вятър.

— Замерянето с камъни е унижение. Ще разклати самочувствието му.

Тук ще умрете!

Не беше глас, а приливна вълна от звуци и вятър, който ги повали на земята и ги разпиля като кегли.

— Да бе, разклати го, друг път.

Гейдж се надигна на колене и отново стреля.

— Ти ще умреш тук — спокойно каза Кал, докато другите по примера на Фокс хвърляха камъни и съчки.

Огън запълзя из местността, с пламъци като ледени късове. Надигна се дим на зловонни облаци, докато създанието даваше воля на гнева си.

— Ти ще умреш тук — повтори Кал. Извади ножа си от калъфа, втурна се напред и го заби във врящата черна маса.

То изпищя. Би го нарекъл писък, въпреки че звукът издаваше колкото болка, толкова и ярост. Кал усети прилив на сила в ръката си, която я разтърси и навлезе в него като острие с два ръба от изгарящ огън и непоносим студ. После го тласна през дима като изстреляно с прашка камъче. Останал без дъх, с кости, вибриращи от удара при падането, той се изправи.

— Ти ще умреш тук! — Този път, докато изричаше думите, стисна ножа и се втурна напред.

Създанието, което бе вълк, момче, мъж и демон, го погледна с очи, пълни с омраза.

И изчезна.

— Но не днес. — Огънят угасна и димът се разсея, когато той се наведе и си пое дъх. — Някой да е пострадал? Добре ли са всички? Куин? Хей, Лъмп, чакай.

Кал едва не падна по гръб, когато Лъмп скочи, сложи лапи на раменете му и го близна по лицето.

— Носът ти кърви. — Куин бързо допълзя на четири крака и се хвана за ръката му, за да се изправи. — Кал… — Ръцете й обходиха лицето и тялото му. — О, господи, Кал! Никога не съм виждала толкова смела и толкова безразсъдна постъпка.

— Да, добре. — С предизвикателно движение той изтри кръвта. — Ядоса ме. Ако това са възможностите му, не може да се мери с нас.

— Не ни причини нищо, което да не може да се излекува с голямо питие и гореща вана — реши Сибил. — Лейла, добре ли си?

— Да. — С гневно изражение Лейла потърка парещите си бузи. — Добре съм. — Хвана протегнатата ръка на Фокс и се изправи. — Изплашихме го и избяга.

— Нещо повече. Наранихме го. — Куин колебливо вдиша и издиша два пъти, а после, почти като Лъмп, връхлетя Кал. — Добре сме. Всички сме добре. Беше страхотен. Невероятен. О, господи, дай ми голяма целувка.

Докато тя се смееше и плачеше, той всмука устните й. Притисна я към себе си, разбрал, че от всички отговори, които са им нужни, за него Куин е първият.

Това нямаше да бъде краят им, осъзна Кал.

— Ще го победим. — Побутна я назад, за да я погледне в очите. Неговите бяха спокойни, съсредоточени и ясни. — Никога по-рано не съм вярвал истински. Но вече вярвам. Зная го. Куин… — Долепи устни до челото й. — Ще го победим и ще се оженим през септември.

— Да, по дяволите.

Отново обви ръце около него и засега това бе достатъчна победа. Достатъчна да го крепи до следващия път.

А следващия път със сигурност щяха да са по-добре въоръжени.

— Да си вървим у дома. Походът е дълъг, а имаме доста работа.

Куин остана в прегръдката му още миг, а той погледна над главата й към братята си. Гейдж кимна и прибра пистолета в раницата си, метна я на гръб и тръгна през откритата местност обратно към пътеката.

Слънцето грееше ярко над тях, вятърът бе утихнал. Поеха през зимната гора — трима мъже, три жени и едно куче.

На своята земя Свещеният камък остана безмълвен и очакващ завръщането им.