— Обядвал ли си?

— Не. Какво общо има?

— Ще ти направя сандвич… рядко отправям подобно предложение.

— А защо го отправяш сега?

— Защото те обичам. Свали палтото си. Радвам се, че ми го казваш — започна тя, отваряйки хладилника за продуктите. — Че чувстваш нужда да го споделиш с мен. Ако бе опитал да ме накараш да стоя настрана, ако беше излъгал или потърсил начин да ме разубедиш, чувствата ми щяха да са различни. Отново щях да те обичам, защото май е неизбежно, но щях да съм бясна и още по-лошо, разочарована от теб. Щом нещата стоят така, Кал, изпитвам искрена радост и голяма доза самодоволство, че главата и сърцето ми се сработиха добре и избраха идеалния мъж. Идеалният за мен.

Тя разряза сандвича на два еднакви триъгълника и го сложи пред него.

— Искаш ли кафе или мляко?

— Ти нямаш мляко, а бяла вода. Кафе — с удоволствие, благодаря. — Кал отхапа от пуешкото месо и швейцарското сирене със зелена салата между две филии пълнозърнест хляб. — Сандвичът е вкусен.

— Дано не добиеш навик да искаш подобно обслужване. — Куин хвърли поглед към него, докато наливаше кафе. — Трябва да тръгнем рано в петък, нали? Призори?

— Да. — Той докосна бузата й със свободната си ръка. — Още щом се съмне.



Щом му бе провървяло с Куин и дори бе получил обяд, Кал реши да поговори откровено и с Гейдж. Когато двамата с Лъмп влязоха в къщата, усети мирис на готвено. Продължавайки навътре, откри Гейдж в кухнята да отпива глътка бира, докато разбърква нещо в тенджерата.

— Заел си се да готвиш.

— Чили. Огладнях. Фокс се обади. Казва, че ще заведем дамите на поход в петък.

— Да. Тръгваме призори.

— Ще бъде интересно.

— Не търпи повече отлагане. — Кал сипа храна в купичката на Лъмп, преди да си вземе бира. „Както и това“, помисли си той. — Трябва да поговорим за баща ти.

Видя лицето на Гейдж да застива. Просто стана каменно.

— Той работи за теб. Бизнесът си е твой. Аз нямам какво да кажа.

— Имаш пълното право да страниш от него. Не твърдя нещо друго. Просто ти казвам, че пита за теб. Иска да те види. Слушай, трезвен е от пет години, а дори и да беше от петдесет, няма как да промени онова, което ти е причинил. Но градът е малък, Гейдж, не можеш вечно да го избягваш. Мисля, че има неща, които трябва да ти каже, и е по-добре да го изслушаш и да приключиш. Това е.

Неслучайно Гейдж изкарваше прехраната си с покер. Сега пролича по лицето и гласа му, напълно безизразни.

— А аз мисля, че трябва да се откажеш от ролята си на посредник. Никой не те е карал да влизаш в нея.

Кал протегна ръка напред за помирение.

— Добре.

— Старецът е стигнал до задънена улица с мен. Не може да изкупи вината си, Кал. Не давам пукната пара за разкаянието му.

— Добре. Не се опитвам да те убедя, че грешиш. Просто ти казвам.



Докато стоеше до прозореца в петък сутринта и гледаше как светлината на фаровете разкъсва полумрака преди разсъмване, Кал осъзна, че е изминал точно месец, откакто Куин бе спряла с колата си пред къщата му за първи път.

Как бе възможно толкова много неща да се променят за толкова кратко време?

Преди по-малко от месец я бе завел в гората. До Свещения камък.

През тези кратки седмици от най-краткия месец бе узнал, че е писано не само той и двамата му кръвни братя да се изправят срещу заплахата. Сега имаше и три жени, въвлечени колкото тях. И той бе отчаяно влюбен в едната. Остана на мястото си, докато я видя да слиза от пикапа на Фокс. Светлите й коси се подаваха, разпилени под тъмната шапка. Носеше яркочервено яке и изтъркани туристически ботуши. Видя усмивката й, когато каза нещо на Сибил и дъхът й се издигна на облаци в студения утринен въздух.

Тя знаеше достатъчно, за да се страхува, Кал разбираше това. Но не допускаше страхът да диктува действията й. Надяваше се да може да каже същото за себе си сега, когато имаше много повече за рискуване. Имаше нея.

Продължи да се взира навън, докато чу Фокс да отключва входната врата със своя ключ, и отиде да ги посрещне и да събере багажа си.

Мъгла пълзеше по земята, скована от нощния студ и твърда като камък. Кал знаеше, че до пладне пътеката отново ще стане разкаляна, но засега се вървеше лесно и бързо.

На места все още имаше сняг и той различи стъпките на елените, които бродеха из горите, за радост на Лейла. Ако някой от шестимата бе неспокоен или изплашен, добре го прикриваше, поне в началото на похода.

Беше толкова различно от онзи юлски ден преди години, когато с Фокс и Гейдж бяха поели по тази пътека. Нямаше радио, от което да гърми рап или хеви метъл, нямаше пакети „Литъл Дебис“ и невинно детинско вълнение заради един откраднат ден и нощта, която щеше да последва.

От онази нощ и тримата вече не бяха невинни деца. Кал неволно повдигна ръка към лицето си, където някога очилата се плъзгаха надолу по носа му.

— Как си, капитане?

Куин го настигна и леко го смушка.

— Добре. Просто се замислих за онзи отдавнашен ден. Горещината, зеленината, скапаното радио, което Фокс беше домъкнал. Лимонадата на майка ми, пакетираните сладкишчета…

— Всички бяхме плувнали в пот — добави Фокс зад него.

— Е, вече стигнахме до Хестърс Пул — каза Гейдж и прекъсна спомените.

Водата напомни на Кал по-скоро за тресавище, отколкото за хладното и забранено езеро, в което с приятелите му бяха скочили толкова отдавна. Представи си как влиза сега и затъва в тинята все по-дълбоко, докато никога вече не види светлина.

Спряха за почивка, както тогава, но този път имаше кафе вместо лимонада.

— И тук са идвали елени. — Лейла посочи към земята. — Това са следи на елени, нали?

— Някои са на елени — отвърна Фокс, — други — на еноти.

Побутна я по ръката да се обърне и показа няколко стъпки в калта.

— Еноти? — Тя се усмихна и се наведе да ги погледне по-отблизо. — Какво друго има в тази гора?

— Диви пуйки, а понякога, макар и главно на север, можеш да видиш и мечка.

Лейла бързо се изправи.

— Мечка?!

— Главно на север — повтори той, но реши, че това е достатъчен повод да хване ръката й.

Сибил приклекна до езерото и се загледа във водата.

— Малко е студено за къпане — отбеляза Гейдж.

— Хестър се е удавила тук. — Тя вдигна глава и погледна Кал. — В онзи ден, когато сте влезли, ти си я видял.

— Да, видях я.

— И двамата с Куин сте я видели в съзнанието си, а Лейла — в съня си, и то много живо. Тогава… може би и на мен ще ми се разкрие нещо.

— Мислех, че дарбата ти е да надникваш в бъдещето, не в миналото — изтъкна Кал.

— Да, но все пак получавам вибрации от хора или места, които са силни. А ти? — Погледна Гейдж. — Може да събудим нещо в тандем. Готов ли си?

Без да каже нищо, той протегна ръка. Сибил я хвана и се изправи. После заедно се вгледаха в неподвижната кафява повърхност.

Водата се развълнува и разпени. Започна да се върти, да се надигат вълни с бели гребени. Зазвуча рев на море, увлечено в любовна игра с дива и яростна буря.

Нечия ръка се показа и се вкопчи с нокти в брега.

Хестър изскочи от водовъртежа, с мъртвешки бледа кожа, сплъстени мокри коси и изцъклени тъмни очи. После оголи зъби, от усилие или лудост.

Сибил се чу да крещи, докато ръцете на Хестър Дийл се разтваряха, за да я обгърнат и повлекат към въртящата се кафява вода.

— Сиб! Сиб! Сибил!

Тя с мъка се отдръпна и се озова притисната в ръцете не на Хестър, а на Гейдж.

— Какво беше това, по дяволите?

— Щеше да влезеш във водата.

Тя остана на мястото си и усети как сърцето й се разтуптя до неговото, докато Куин притискаше раменете й. Сибил хвърли поглед към повърхността на езерото.

— Никак нямаше да е приятно.

Трепереше неудържимо, но успя да впечатли Гейдж с изненадващо спокойния си глас.

— Ти видя ли нещо? — попита го Сибил.

— Водата се надигна и тя изскочи. Ти залитна към нея.

— Сграбчи ме. Сякаш искаше… да ме прегърне. Така ми се стори, но не бях достатъчно съсредоточена, за да отгатна чувствата й. Може би ако опитаме отново…

— Трябва да тръгваме — прекъсна я Кал.

— Продължи само минута.

— По-скоро близо петнадесет — поправи я Фокс.

— Но… — Сибил се отдръпна от Гейдж, когато осъзна, че все още е в прегръдката му. — За теб толкова дълго ли беше?

— Не. Само миг.

— Не. — Лейла подаде още една капачка от термос с кафе. — Спорехме дали да ви върнем и как да го направим. Куин каза, че е по-добре да ви оставим още няколко минути, че понякога е нужно известно време за загрявка.

— Е, стори ми се, че цялата случка продължи минута, не повече. И не приличаше на нищо преживяно досега.