Сибил отново погледна Гейдж.

— Не, не приличаше. На твое място скоро не бих и помислил за влизане във водата.

— Предпочитам хубав син басейн с плаващ бар.

— С много екзотични коктейли.

Куин потърка ръката на Сибил.

— Като през пролетната ваканция двехилядната година. — Сибил стисна ръката й. — Добре съм, Кю.

— Аз черпя първите „Маргарити“, когато всичко това приключи. Готови ли сте да продължим? — попита Кал.

Вдигна раницата си, обърна се и поклати глава.

— Не бива.

— Тръгваме от езерото, в което витае дух, за да продължим през демоничната гора. — Куин успя да се усмихне. — Какво лошо има?

— Пътят не е оттук. — Той посочи към разкаляната пътека. — Не е в тази посока.

Примигна от слънцето, докато изваждаше скаутския компас от джоба си.

— Мислил ли си някога да се снабдиш със съвременен GPS? — попита Гейдж.

— Това върши работа. Вижте, трябва да тръгнем на запад. Тази пътека води на север. Дори не би трябвало да е там.

— Не е. — Очите на Фокс се присвиха, изразът им стана мрачен. — Няма пътека, само храсталаци. Не е истинска. — Пристъпи от крак на крак и посочи на запад. — Натам. Трудно се различава, всичко е в кал, но…

Лейла пристъпи напред и хвана ръката му.

— Добре, добре. Така е по-добре.

— Устремил си се право към дебело дърво — предупреди го Сибил.

— Което не е истинско.

Все още хванал ръката на Лейла, Фокс тръгна напред. Образът на огромния дъб изчезна, когато той мина през него.

— Хубав номер. — Куин въздъхна. — Е, значи Туис не иска да стигнем до камъка. Ще го имам предвид.

— Аз също. — Кал я задърпа за ръката след себе си. — Компасът е у мен.

Един поглед назад бе достатъчен, за да накара приятелите си да се строят в колона, Фокс — в центъра, Гейдж — отзад, а жените — между тях.

Веднага щом пътеката стана достатъчно широка, Куин застана до Кал.

— Така ще стават нещата, Кал. — Тя погледна назад, за да се увери, че другите жени са последвали примера й и са застанали до партньорите си. — Свързани сме по този начин, Кал. Двама по двама, по тройки и цялата шесторка. Каквито и да са причините, така е.

— Приближаваме се към нещо. Не зная какво е, но водя всички ни право към него.

— Всеки от нас върви на двата си крака, Кал. — Тя му подаде бутилката вода, която носеше в джоба на якето си. — Не зная дали те обичам, защото си толкова отговорен, или въпреки това.

— Няма значение. Щом ме обичаш, може би трябва да помислим върху идеята да се оженим.

— Добра е — каза тя след миг, — ако искаш да знаеш мнението ми.

— Искам. — „Глупаво е, помисли си той, глупав начин да направиш предложение и крайно неподходящо място.“ Но не знаеха какво ги очаква в следващите мигове и му се струваше разумно да се държат за това, което имат, здраво и силно. — Съгласен съм с теб. Във връзка с тази идея ми хрумва и че майка ми ще иска традиционна сватба, с голямо, пищно тържество.

— Случайно и аз си помислих същото. Как е тя с комуникациите по телефон и имейл?

— Справя се доста добре.

— Чудесно. Ще я свържа с моята, за да се заемат заедно с подготовката. Как е графикът ти за септември?

— Септември?

Куин се загледа в зимната гора и проследи катеричка, която пъргаво се изкачи по ствола на едно дърво и се шмугна сред гъстите клони.

— Сигурно в Холоу е много красиво през септември. Все още зелено, само тук-там изпъстрено с есенни цветове.

— Мислех си за по-скоро. Например през април или май.

„Преди юли“, помисли си Кал. Преди юли, когато можеше да настъпи краят на всичко, което познава и обича.

— Нужно е време за организиране на това голямо, пищно тържество — отвърна Куин. Когато го погледна, той се увери, че напълно го разбира. — След като го победим. Още един повод за празнуване. Ще бъдем…

Замълча, когато Кал сложи пръст на устните й.

Звукът отекна ясно в настъпилата тишина. Влажно гърлено ръмжене раздвижи въздуха и по гърба на Кал пробягнаха тръпки. Кучето се сви на кълбо на земята и заскимтя.

— Този път и Лъмп го чува.

Кал направи малка крачка встрани и Куин се озова между него и Фокс.

— Не мисля, че имаме късмет и е просто мечка. — Лейла прочисти гърлото си. — Както и да е, трябва да продължим. Какъвто и образ да приеме и колкото и да не иска да стигнем до мястото…

— Тук сме, за да му разкажем играта — довърши Фокс.

— Хайде, Лъмп, тръгвай с мен.

Кучето потрепери при командата на Кал, но стана и търкайки се в краката му, запристъпва по калната пътека към Свещения камък.

Вълкът, създание, което Кал никога не би нарекъл куче, стоеше на пътеката, там, където се излизаше на откритата местност. Беше голям и черен, с очи, приличащи на човешки. Лъмп направи плах опит да отвърне на тихото, предупредително ръмжене, а после страхливо се спря до Кал.

— И през него ли ще минем? — попита Гейдж изотзад.

— Не е като фалшивата пътека. — Фокс поклати глава. — Не е истински, но е там.

— Добре.

Гейдж посегна да свали раницата си. Животното скочи.

„Сякаш лети, помисли си Кал, маса мускули и зъби.“ Сви ръце в юмруци, за да се защитава, но нямаше от какво.

— Почувствах…

Куин бавно отпусна ръцете, които бе повдигнала пред лицето си.

— Да. Не беше само студът, не и този път. — Кал хвана ръката й и я придърпа към себе си. — Имаше и тежест, само за секунда, и материя.

— Не сме усещали нещо подобно друг път, дори през Седемте. — Фокс огледа гората. — В каквото и да се е преобразявал Туис, каквото и да сме виждали, не е било реално присъствие. Винаги само си е играл с нервите ни.

— Може да приеме материална форма, за да ни нарани физически — изтъкна Лейла.

— И да пострада.

Зад нея Гейдж извади деветмилиметров „Глок“ от раницата си.

— Предвидливо — хладно отбеляза Сибил.

— За бога, Гейдж, откъде се сдоби с това?

Той повдигна вежди срещу Фокс.

— Познавам някои хора във Вашингтон. Ще стоим тук и ще треперим, или отиваме до камъка?

— Не го насочвай срещу никого — каза Фокс с умоляващ тон.

— Предпазителят е спуснат.

— Така говорят всички, преди неволно да пръснат черепа на най-добрия си приятел.

Пред тях се разкриха местността и камъкът.

— Господи, колко е красив! — прочувствено каза Сибил в захлас, докато пристъпваше към него. — Не е възможно да е творение на природата, твърде съвършен е. Мисля, че е изсечен за свещени ритуали. И е топъл. Пипнете го. Камъкът е топъл. — Заобиколи го. — Всеки с малко по-развити сетива може да почувства, че това място е светилище.

— Чие? — недоверчиво попита Гейдж. — Онова, което изскочи оттук преди двадесет и една години, не беше никак светло и добронамерено.

— Но не беше и само тъмно. Почувствахме и двете. — Кал погледна Фокс. — Видяхме и двете.

— Да. Обаче огромната черна маса погълна цялото ни внимание, когато полетяхме във въздуха като от взривна вълна.

— Но другият ни даде повечето от силата си, така мисля. Прибрах се не само без драскотина, а и с идеално зрение и невероятно силна имунна система.

— Драскотините по ръцете ми изчезнаха, както и всякакви синини от схватки. — Фокс сви рамене. — Оттогава не съм боледувал нито ден.

— А ти? — обърна се Сибил към Гейдж. — Някакво чудотворно изцеление?

— Никой от трима ни нямаше белези след взрива — започна Кал.

— Без увъртане, Кал. Никакви тайни в екипа. Старият ме бе налагал с колана си предишната вечер. Имаше този навик, когато се напие. Когато дойдох тук, целият ми гръб беше в резки, но не и когато си тръгнах.

— Разбирам. — Сибил задържа погледа му за няколко мига. — Факт е, че сте получили защита и необикновените ви дарби са ви помагали да браните своята територия, така да се каже. Иначе щяхте да бъдете просто три беззащитни хлапета.

— Чист е — изтъкна Лейла и накара всички да погледнат към камъка, където бе застанала. — Такова усещане имам. Не мисля, че някога е бил използван за жертвоприношения. Няма следи от кръв и смърт, нищо от мрака. Струва ми се чист.

— Виждал съм кръв по него — започна Гейдж. — Виждал съм го да гори. Чувал съм писъци.

— Предназначението му е друго. Може би Туис иска това. — Куин сложи длан върху камъка. — Да го оскверни, да опорочи силата му. Ако успее, ще го притежава, нали? Кал?

— Да. — Ръката му се спря над нейната. — Готова ли си?

Когато тя кимна, ръцете им се съединиха върху камъка.

Отначало бе само Куин. Само смелостта в очите й. После светът пое назад, пет години, двадесет, и той видя момчето, което бе тогава, с приятелите си, да прокарва острието по китката си в обет за братство. Бързо продължи през десетилетията и столетията, до пламъците и писъците, които отекваха, докато камъкът стърчеше хладен и бял сред надигналия се ад.