Палците му притиснаха кадифената кожа на ушенцата. Тя беше крехка като агънце и той неволно се запита дали цялото й тяло е така меко. Копнееше за нея, копнееше да й докаже, че не напразно си е завоювал славата на безмилостен изкусител. Великолепното легло в кабината го мамеше и той неизбежно попадна в дилемата, в която попада всеки мъж с жена, която е изцяло във властта му.

Аз няма да й причиня болка, каза си извинително той. Знаеше, че може да бъде мек и внимателен. Нямаше да остави нито една следа по прекрасната й кожа, само спомена за един невидим любовник, който я е притежавал в мрака, а на сутринта я е напуснал.

— Моля ви — пошепна тя, сякаш разбрала в каква опасна посока бяха поели мислите му.

— Какви прекрасни маниери — промърмори той и изпита благодарност, че не виждаше очите й. Няколко блещукащи сълзички щяха да срутят целия му добре обмислен план. — Кажете ми, Луси, за какво ме молите така мило? За живота си? — Той нави един дебел кичур от косата й на ръката си и окончателно я превърна в пленница. — Или за душата си?

Отговорът го слиса.

— Може би за вашата душа, сър. Защото, ако извършите този тежък грях, ще я тласнете към гибел.

Горчивият му смях я накара да потрепери. Хватката му моментално се разхлаби, връхчетата на пръстите му помилваха челото й.

— Забравихте ли? Аз отдавна съм мъртвец. Нито душата, нито съвестта имат значение за мен.

— Душата е безсмъртна, капитане. А аз подозирам, че вашата не е толкова черна, колкото искате да я изкарате. Или поне още не.

Погледът на Дуум не се откъсваше от устата й. От пълните, коварни устни, които болезнено му напомниха за времето, когато справедливостта означаваше за него повече от отмъщението. Време, когато все още разбираше разликата.

Ако вземеше това момиче против волята му, той щеше да бъде същият като баща си, който бе спечелил любовта на майка му, а после бе заминал завинаги и беше изтрил усмивката от лицето й. Не по-добър от безименния моряк, който й беше направил дете и я бе оставил да умре в онази мръсна дупка.

Гласът му беше хрипкав от отрезвяването.

— Трогателно е колко сте загрижена за спасението на душата ми, мис Сноу. Но ако исках да чуя проповед, щях да отвлека свещеник. Май беше по-добре да се откажа от превръзката на очите и да ви затворя устата.

Но той подозираше, че очите й щяха да разбудят заспалите желания в тялото му с не по-малка сила от устните. От полуотворените устни, меки и податливи след опитните милувки на пръстите му. Тя бе реагирала на докосването му като котенце и той се запита каква ли щеше да бъде реакцията й, ако той бе осъществил заплахата си. Как щеше да се движи под него, какви думи щеше да мълви…

От гърлото му се изтръгна тихо проклятие. Трябваше да се откаже от тялото й, но да бъде проклет, ако се лиши от удоволствието да опита вкуса на изкусителните й устни. Наведе се над нея и леко прокара устни по нейните. Усети как те пламнаха под милувката му и не устоя на изкушените да опише контурите им с език. Тя беше готова за истинска целувка.

Някой заудря с юмрук по вратата.

— Седемдесет и четири оръдия от север, капитане! — Абсолютно спокойният тон на съобщението подчертаваше важността му. — Каналната флота, сър. Флагмански кораб „Аргонавт“.

3

Дуум се изправи и потисна ядното си проклятие. Коварните устни на пленницата му все още бяха полуотворени и блестяха от влажността на целувката му. За съжаление нямаше време да разбере докъде се простираха талантите й. Малката беше добра артистка и сигурно щеше да прояви дарбите си и в леглото.

Отново се прокле, че беше вкусил от изкусителната примамка и беше дал на Лусиен Сноу достатъчно време да се приближи до него с флагманския кораб на каналната флота. В продължение на един дълъг, страшен миг беше готов да захвърли остатъците от почтеността си зад борда и да просне момичето на леглото, за да преживее поне един кратък екстаз, преди да се опълчи срещу огъня на оръдията. Ала като видя треперещите й устни, съвестта, така упорито отричана, отново заговори в него.

Ами ако се лъжеше?

Ами ако „Отмъщение“ просто беше прекосил курса на „Аргонавт“?

Ами ако момичето не му е било пратено като примамка? Ами ако е недокоснато?

Не, сега не можеше да си позволи да утоли жаждата си, защото очакваше критичен сблъсък с флагманския кораб на кралската флота, носещ седемдесет и четири оръдия. „Тиберий“ беше просто придружаваща фрегата, следователно лесна плячка, и се бе предал без бой. „Аргонавт“ обаче нямаше да се хване на номерата му.

— Вдигни платната и завий! — заповяда гръмко той.

Кормчията му никога не бе поставял под въпрос заповед на капитана си, но този път пред вратата на кабината се възцари смаяно мълчание. След минута се чу смутено: „Тъй вярно, сър!“ и стъпките бавно се отдалечиха.

Дуум разчиташе на това, че мъглата и мистерията, които забулваха кораба му, щяха да му спечелят време. Той извади нож от джоба си, коленичи и преряза въжетата на момичето.

Изтръгната от сладкото замайване чрез допира на студения метал, Луси се сгърчи като от удар. Устните й все още тръпнеха от спомена за кратката, толкова сладостна среща с един недопустим грях.

Дуум работеше бързо с ножа. Широките, мускулести рамене докоснаха вътрешната страна на бедрата й, както беше коленичил пред нея. Топли пръсти обхванаха глезените й и ги задържаха, докато развиваше въжето.

Той взе ръцете й и ги разтри внимателно, за да възстанови кръвообращението.

— Както по всичко личи, ще имаме неочаквани гости. Приятели ли са ви?

Тя пое въздух и отговори.

— Но, но предполагам, че са ваши неприятели.

— Имам ги предостатъчно. — Умореният, мрачен тон я смути повече, отколкото беше готова да признае.

Той я изправи на крака, но отеклите й стъпала не можаха да я задържат. Тя се олюля и падна на гърдите му и Дуум трябваше да я хване за талията, за да предотврати падането. Устните им почти се докоснаха, дъхат им се смеси, телата им се задвижиха заедно в опасна хармония, която разтърси из основи добродетелния свят на Луси и накара времето да спре.

Подчинявайки се на някаква могъща воля и забравила всяка предпазливост, ръката й се плъзна нагоре и помилва забранената територия на лицето му. Той пое остро въздух, но не я спря. Връхчетата на пръстите й обхванаха брадичката му.

В този момент корабът направи завой и я отдели от него.

Скърцането на дебелите греди го отрезви. Той сграбчи ръката на Луси много по-грубо отпреди и я повлече към вратата.

Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини на желязната хватка. Минаха по тесния коридор и при всеки завой тя се удряше болезнено в дървените стени.

Когато силните ръце на Дуум се сключиха около талията й и я вдигнаха високо във въздуха, тя изписка уплашено.

— Тихо! — изкомандва той и я мушна през тесния отвор към палубата. Тя се подчини, без да разбере дали току-що беше избягнала удар по главата или обезглавяване. Похитителят я изведе навън и спря. Силният вятър залепи тънката рокля за тялото й и зъбите й затракаха. Дуум беше зад нея и тя не устоя на напора да се притисне към твърдото, топло тяло. Отново изпита благодарност, че призракът беше човек.

Той я прегърна изотзад и тя потрепери.

— Глупаче — прошепна в косите й той. — Умно момиче като вас да позволи да го отвлекат по нощница!

Луси тъкмо се готвеше възмутено да попита защо бе нарекъл официалната й рокля нощница, когато той отново я повлече след себе си. Изведнъж й стана весело. Имаше чувството, че би могла да тича вечно след този мъж, дори с вързани очи. Във всяка опасност, във всеки мрак, даже в онази ревяща вълна, която отне дъха й и развя косата й.

Това ли беше прокълнатото наследство от майка й, грешната слабост на плътта, от която адмиралът винаги я предупреждаваше да се пази? Или бурята на първичната възбуда, която обземаше моряците, преди да се втурнат в битката?

Тя се вслуша да чуе виковете на екипажа на „Отмъщение“, който би трябвало да се подготвя за предстоящото сражение. Ала чу само призрачно ревящия вятър и ботушите на Дуум, който продължаваше да я влачи през палубата.

— Къде е екипажът ви? — опита се да надвика вятъра тя. — Къде са моряците? Нищо не чувам!

— Боя се, че ни хванаха съвсем неподготвени.

— Призрачен капитан, призрачен екипаж… — промърмори като на себе си тя.

Дуум спря и Луси се удари в гърба му. Той я хвана за двете китки и я завлече под нещо като навес, където вятърът само свиреше, но не пронизваше. Луси го чу да се смее и смайването й нарасна.

Ръката му се плъзна по бузата й с искрена нежност.

— Ах, Луси. Ако знаете само колко ще ми липсвате, когато си отидете.

Над водата прозвуча приглушен вик. За миг Дуум се вцепени, после я натисна да клекне.

— Останете на мястото си — заповяда той. — Не се движете, не издавайте звук! Не правете нито крачка. Забранено ви е дори да шепнете. — Той изчезна изведнъж и я остави сама, свита върху влажните дъски.

Очевидно беше свикнал да заповядва и да очаква безпрекословно подчинение. Авторитетът му беше толкова голям, че първите няколко минути Луси наистина не посмя да се помръдне. Сърцето й биеше до пръсване, главата й бучеше. Този мъж беше загадка. В един момент нежен и мил, а в следващия — мрачен и заплашителен. После изведнъж осъзна какво й беше казал.

Ще ми липсвате, когато си отидете.

Гласът на разума, който звучеше подозрително като този на адмирала, й пошепна: ти бе отвлечена от безсъвестен пират, Луси! Как мислиш, къде ще те отведе?

В Корнуол? Или в Челси? А може би на небето!

Какво значение имаше, че се смееше така искрено и звучно? Той щеше да я убие. А тя клечеше и го чакаше, бездейна и сляпа като глупаво мишле, търпеливо очакващо връщането на котката.

Гневът от собствената й глупост я отрезви. Тя посегна към лицето си и свали превръзката от очите. Морският въздух я опари. Очите й се напълниха със сълзи и в първия момент не видя нищо освен мрак. Изтри сълзите и откри, че се намира в сянката на една греда.