Вдясно на борда, само на няколко метра, до релинга стоеше мъж, обърнал широкия си гръб към нея. Носеше черна риза, тесните му бедра бяха стегнати в черни бричове, които бяха напъхани във високи, излъскани до блясък ботуши с кончови. При вида му сърцето й заби с такава сила, че тя се уплаши да не я чуе.

Едно самотно платно го скри, докато наблюдаваше „Аргонавт“, готвещ се да мине по надлъжната му страна, за да огледа странното явление, прилично на изоставен кораб. Пред мощните оръдия на флагманския кораб грациозната шхуна приличаше на джудже, но „Отмъщение“ смело следваше курса си. Дуум очевидно не изпитваше никакъв страх и търпението му се стори на Луси по-опасно от всяка безумна постъпка.

Тя знаеше какво трябваше да направи, за да спаси живота си. Прокара пръсти по чорапа, напипа ножчето за писма и стисна с все сила дръжката от слонова кост, за да не се изплъзне от влажната й ръка.

Той е убиец, повтаряше си тя. Крадец. Безмилостен главорез. Когато флагманският кораб им пресече пътя, тъкмо се готвеше да я изнасили. Да й докаже, че и тя е същото слабо, похотливо същество като френската си майка Дуум се извърна към нея точно в мига, когато самотен лунен лъч прониза черните облаци.

Луси прехапа долната си устна. Ако видеше дори само частица от лицето му, беше загубена. Ала непостоянната луна й беше съюзница — и означаваше гибел за Дуум. Луната се скри зад облак и морето потъна в мрак. Дуум остана само неясна сянка, която лесно щеше да падне в капана й.

Луси се плъзна безшумно напред, сграбчи ножчето в двете си ръце и замахна право към сърцето му.

Но не улучи. В краткия момент на тишина, който отдели едното му безгрижно вдишване от следващото, тя насочи острието към рамото му.

Дуум пое въздух през здраво стиснати зъби. Останала с празни ръце, Луси посмя да го погледне, но видя само стоманено святкащи очи, които я гледаха невярващо.

— Коварна малка вещица! Как само ме нападна в гръб!

Той измъкна ножчето от рамото си, сграбчи я с другата си ръка за гърлото, притисна я към мачтата и я задържа със силното си коляно. Пръстите му напипаха с безпогрешна точност мястото, където лудо биеше пулсът й.

Луси бе допуснала грешка. Този мъж нямаше да я прати на небето, а лично щеше да я придружи до ада. Окървавеното острие в ръката му улови промъкнал се през мрака лунен лъч.

Нали казаха, че белязвал жертвите си със своя дяволски знак!

Уверена, че острието ей сега ще се забие в нежната й буза, тя все пак успя да преглътне страха си и се извърна.

Дуум я хвана за косата и обърна лицето й към своето. Гласът му се давеше.

— Знаете ли, всъщност би трябвало да ви…

Без предупреждение устата му завладя устните й. Езикът му нахлу в чистата й уста с целувка, тъмна и толкова силна, че коленете й омекнаха. Тя се вкопчи в ризата му и буквално увисна на него в безпомощната си капитулация. В съзнанието й остана само забраненият вкус на езика му, който опустошаваше устата й. Силният му мъжки аромат разшири ноздрите й, безмилостният натиск на коляното му между бедрата й запали огън в тялото й, от който я заболя. Тя усети тръпки по онези места, които досега се беше срамувала да назове. Топлата му кръв напои тънката материя на корсажа й.

Някъде от небето прозвуча безтелесен глас:

— „Аргонавт“ приближава, сър. Нямаме много време.

Дуум изпъшка болезнено и се откъсна от нея. Преди Луси да е осъзнала какво става, той дръпна ръцете й от ризата си и я избута към средата на палубата. Залитайки като пиян, той я последва с ножчето за писма в ръка.

Тя се отдръпна уплашено. Чувстваше се гола и загубена.

Дългата му коса се развяваше от вятъра. Сенките на такелажа нарязваха лицето му, изписвайки изкусителна решетка от действителност и илюзия.

— Искам да отнесете едно послание на баща си, мис Сноу. — Гласът на капитана надвика вятъра. — Кажете му следното: капитан Дуум се върна, за да се разплати с теб.

Той направи още една крачка към нея и Луси се отдръпна.

— Какво искате от мен? — извика тя и гласът й трепна от страх.

— Сигурно вече сте чували, че пиратите пускат пленниците си по гредата. — Тя кимна безмълвно. Гърбът й вече се докосваше до релинга на десния борд. Мъжът се наклони напред и лицето му се опря до нейното. — За съжаление не разполагам с подходяща греда.

Ножчето за писма падна на пода. Той я сграбчи за раменете, целуна я още веднаж — кратко и силно. После я вдигна и я хвърли през борда.

Дуум се отпусна на колене до релинга. След като момичето вече го нямаше, волята да се бори с болката го бе напуснала.

— Капитане! — извика Там от коша на мачтата. Той не притежаваше спокойствието на първия офицер и гласът му пресекна от вълнение. — Два кораба отляво в боен ред. Обкръжават ни!

Къде, по дяволите, беше Кевин? Нима продължаваше да спи в „Желязната дева“? Явно му трябваше време да си отспи след изстъпленията миналата нощ.

— Дръж позицията! — изрева той, без да откъсва поглед от тъмните водни маси.

Загубата на кръв сякаш бе изсмукала разума му. Не проумяваше, че рискуваше живота и свободата на екипажа си само за да се увери, че момичето може да плува. Хазартният играч в семейството беше всъщност Кевин.

— Капитане!

Дуум се направи, че не е чул умолителния вик на Там.

Момичето се движеше в кръг като ранена гълъбица. По дяволите, дали трябваше да скочи след нея? Тъкмо се надигна, за да изпълни намерението си, когато тя се ориентира в мрака и заплува със силни удари на ръцете към най-близкия кораб.

Дуум я проследи с присвити очи. Решителността й да се спаси и умелите движения прогониха и последните му съмнения, че тя наистина беше дъщеря на Лусиен Сноу.

Крясъците на Там бяха преминали в жални стенания от рода на „Дево Марио, помогни ни!“ Ала Дуум продължаваше да чака. В тази смешна бяла рокличка момичето се открояваше много добре в мрака и онези трябваше вече да го забележат.

— Човек зад борда! — чу се вик от мачтите на „Аргонавт“, който се извиси над воя на вятъра.

— Е, най-после — въздъхна облекчено пиратският капитан. — Хайде, момчета, да се махаме оттук!

Люковете в левия борд на шхуната се отвориха и изпуснаха бели кълба изкуствена мъгла. Гъстите изпарения скриха „Отмъщение“ от преследвачите му. Пиратите вдигнаха копринените черни платна и уловиха силния вятър отляво. Шхуната се плъзна безшумно към хоризонта като копринена панделка в косата на жена. Радостният вик на Там скоро възвести успеха на маневрата.

Един от придружителите на „Аргонавт“ даде оръдеен залп, но беше твърде далече, за да подеме преследването. А на борда на „Аргонавт“ си имаха по-важна работа, отколкото да гонят призраци. Трябваше да приберат на сигурно място ценния товар, който Дуум им беше подхвърлил пред носа.

Охкайки от изтощение, Дуум се завлече до входа към каютите и падна тежко върху купчина въжета. Затвори очи и си пожела да пропадне в дълбока черна дупка и да ближе раните си, колкото и да не приличаха на предишните. Защо беше преминал през пет години ад — само за да бъде пронизан с ножче за писма от една превъзбудена млада дама? Главата му олекна от загубата на кръв, той избухна в смях и се отпусна върху въжетата.

— По дяволите, капитане! Ще ви отведа при Пъдж да ви зашие. Или искате да си останете тук, за да ви изтече кръвта?

Като чу гласа на първия си офицер, Дуум успя да вдигна глава.

— Като свърша с теб, ще ти се иска да си ме оставил да ми изтече кръвта — изрева ядно той. — Що за пират си ти всъщност? Нито за миг не помислих, че не си я претърсил за оръжие.

Негърът клекна до него и огромните му ръце, учудващо меки за един толкова грамаден мъж, притиснаха към раната чиста памучна кърпа.

— Малката изглеждаше толкова безобидна… — Той помогна на Дуум да се изправи.

Капитанът погледна след бързо изчезващите светлини на „Аргонавт“. Беглият поглед в сивите очи, обградени от гъсти черни мигли, не искаше да го напусне.

Той притисна ръка към гърдите си.

— Лъжеш се, братко — проговори глухо той. — Малкото дяволче едва не ме улучи в сърцето.

4

— Този отвратителен негодник! — Адмиралът удари с юмрук по вестника, който лежеше разтворен на масата пред него, и Луси подскочи.

— Пак ли капитан Дуум? — прошепна тя и остави четката на ръба на съдчето с вода, за да скрие внезапното потреперване на ръцете си.

— Кой друг? Само чуй какво е извършил пак този престъпник! — Както винаги, когато се гневеше, адмиралът скочи и тръгна да ходи по салона, забравил за бастуна с месингова дръжка. — След като завладял кораба на Негово кралско величество „Лотарио“, безразсъдният капитан не само заграбил цялата плячка, ами и съблякъл униформите на екипажа — прочете той и смачка нещастния „Газет“ между пръстите си. — Наистина, безразсъдно смела постъпка! Е, може да е смел, но не е капитан! Той е пират! Шамар в лицето на всеки почтен моряк. Как онези жалки журналистчета смеят да го представят като блестящ герой!

Луси се усмихна зад статива си и си представи бастионите от моряшко достойнство, които трепереха във фланелените си долни гащи.

— Нали затова им плащат.

Адмиралът запрати вестника на пода.

— Мога да те уверя, че им плащат много повече, за да стоят мирни. Ако не им бях напълнил джобовете със злато, щяха да превърнат срещата ти с онзи бандит в романтична любовна история. И тогава край на доброто ти име!

Усмивката на Луси угасна. Баща й знаеше много добре, че тя беше същата като преди. Не стига, че очевидно я считаше за твърде глупава, за да разбере нетактичните въпроси, с които я засипа след щастливото й завръщане с патрулния кораб, ами и настоя собственият му лекар да я прегледа. Оттогава беше минал цял месец, но Луси все още трепереше при спомена за студените, безмилостни ръце.

Баща й явно реши, че тя се е уплашила.

— Нямаш причини за истерия, момиче! — изрева той и така я стресна, че тя изпусна четката. — Никога вече няма да паднеш в лапите на онзи негодник!