Луси изми четката, разбърка сините облачета в чистата вода и отново си припомни онова тъмно интермецо, което беше преживяла с капитан Дуум. Всъщност ръцете бяха единственото, което познаваше от него. Безогледни, нежни, подигравателни. Милващи тила й. Заровени в косата й, за да я подчинят изцяло на волята му.

Тя се изтръгна от мечтанията си и остави четката на статива.

— Не ме е страх от капитан Дуум, татко. Той се закле, че ще уреди сметките си с теб, не с мен.

Баща й изръмжа скептично.

— Ти го казваш.

Тя избегна погледа му и се зае да рисува белите пенести гребени на вълните, за да довърши поредния си морски етюд и да заслужи одобрението на адмирала. Не беше способна да крие нещо от него. Още като дете предпочиташе веднага да му се изповяда, когато беше направила някоя беля, вместо да изчака той да научи и да й се скара.

Но откраднатите мигове насаме с Дуум бяха заключени в най-тайното ъгълче на сърцето й. Никога не би заговорила за тях пред баща си, защото знаеше, че той ще заклейми държанието й като позорно.

Даже в този момент острият му поглед я пронизваше, сякаш престъпникът беше тя, а не Дуум.

— Сигурна ли си, че негодникът не ти е казал защо храни толкова лоши чувства към мен? Нима не е изрекъл нито едно обвинение? Не е ли стъпкал доброто ми име в калта?

Луси въздъхна, прибра статива си и примирено се подготви за поредния изнервящ разпит, при който трябваше да повтори всяка дума и всяка подробност, която си спомняше.

В този момент на прага се появи Смити и я спаси. Баща й презираше аристократичната традиция лакеите да се обличат в ливреи. Предпочиташе ги по военному скромни с къс син униформен жакет и колосан бял панталон до коленете.

На млади години Смити беше служил при адмирала като първи подофицер и дрехите му отиваха. Възрастта не му личеше. Тъмната коса беше пронизана от сребърни нишки, но иначе беше стегнат и напет като млад мъж.

Той събра токове и поздрави по моряшки.

— Някой си мистър Бенсън за вас, сър.

Адмиралът извади от джоба си компас и астролабиум, преди да намери верния си хронометър, затова не видя как Смити развеселено намигна на Луси, преди да се оттегли.

— Точно дванадесет — оповести тържествено адмиралът. — Отлично! Ако има нещо, което не понасям у адвокатите, това е неточността. Кандидатите сигурно също са тук.

— Какви кандидати? — учуди се Луси.

Този път баща й посегна триумфално към „Газет“, хвърли вестника в скута й и посочи с пръст отворената страница.

— Търси се — прочете Луси. — Почтен мъж с опит като охранител. Предпочита се военно образование. Всички въпроси да се отправят към Йеронимус Бенсън, ескуайър.

Преди да е поискала разяснения, в салона влезе мистър Йеронимус Бенсън и стисна протегнатата ръка на баща й.

— За мен е чест, адмирале. Не всеки ден имам късмета да се срещна с жива легенда.

— И аз така мисля — съгласи се снизходително адмиралът. Луси втренчи мрачен поглед във вестника, докато двамата мъже си разменяха любезности. Очевидно заплахата на Дуум беше стреснала баща й повече, отколкото признаваше. Никога досега не се беше случвало Лусиен Сноу да се крие зад друг човек.

Мистър Бенсън отказа предложеното шери и се настани във високото кресло, тапицирано с бургундско червено кадифе. После нервно приглади няколкото останали косъмчета по голия си, лъскав череп.

— Съдружникът ми цяла седмица разпитва кандидатите. Увери ме, че е подбрал само най-добрите.

Бързи крачки наближиха по галерията.

— Веднага се върнете, чувате ли ме, млади човече!

Луси изненадано отпусна вестника. Никога не бе чувала Смити да говори с такъв тон. Прекрасният му баритон звучеше винаги приглушено. Още повече се стресна, когато видя винаги сдържания иконом да завива зад ъгъла бежешком, докато обувките му с мъка се задържаха върху прясно полирания паркет. Той беше сграбчил за яката непознат млад мъж, който отчаяно се съпротивляваше.

Адмиралът рязко се изправи зад ниското си писалище. Мразеше шумове от всякакъв род, ако сам той не ги беше предизвикал.

Смити не посмя да погледне в леденостудените сини очи.

— Простете, сър. Момъкът се промуши покрай мен.

Адмиралът огледа презрително непокорния младок.

— Ако си дошъл да доставиш нещо, момко, трябваше да минеш през входа за слугите.

Пленникът на Смити отново се раздвижи, този път с такава сила, че икономът се видя принуден да го пусне, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си.

Младежът хвърли триумфален поглед към Смити и свали смачканата си шапка. Обсипаното му с лунички лице беше прясно измито, но Луси не пропусна да отбележи колко черен беше вратът му под новата риза.

— О, не, сър, още не съм ви слуга. Засега. Идвам за мястото.

Като чу ужасния диалект, Луси изпита съчувствие към непознатия. Баща й не обичаше французите, но още по-малко понасяше ирландците. Едрият момък я дари с толкова мила усмивка, че тя неволно му се усмихна в отговор.

— Лусинда! — изсъска ядно баща й. — Не го окуражавай с недопустимото си поведение!

— Простете, татко. — Изчервена, тя се обърна към полуготовия етюд и си пожела да се потопи в студените сиви и сини тонове и да изчезне завинаги.

Адмиралът се отпусна на стола си и изпука с пръсти.

— Е, добре, видяхме те. Сега се махай.

Луси скочи облекчено и се обърна да си върви.

— Не ти — изфуча бащата и тя побърза да си седне. — Той!

Момчето явно не искаше да си тръгне, но Смити отново го сграбчи за яката.

— Не бързайте толкова — помоли ирландецът. — Знаете ли колко народ съм пребил! Може да не изглеждам силен, но съм страшен в юмручния бой.

— Също като мен, драги — отвърна Смити, който очевидно се наслаждаваше на победата си, и го избута навън.

Входната врата изскърца и всички чуха тежко пльосване на тяло, което се изтърколи надолу по стълбата. Луси живо си представи как Смити изтупваше праха от добре поддържаните си ръце.

Бенсън се местеше неспокойно в креслото си, но адмиралът го накара да се успокои само с едно повдигане на снежнобелите си вежди. Луси затваряше тубичките с бои, благодарна, че този път по изключение унищожителният поглед на баща й не беше насочен към нея.

Адмиралът проговори с леденостуден тон:

— Само най-добрите, значи? — След което и малкото косъмчета по главата на бедния адвокат щръкнаха ужасено.

През този дълъг следобед думите на адмирала се оказаха пророчески. Може би необузданият млад ирландец не беше най-квалифицираният, но поне беше най-чистият. Луси никога преди това не беше виждала такава сбирщина от мъже. Нито един не си беше дал труда да се измие както трябва.

Мъжът от Изтока, който на всяка цена държеше да покаже бойното си изкуство, бе изхвърлен безмилостно, защото, без да иска, строши любимия на адмирала бюст на капитан Кук. Огромният тип, който плахо призна, че имал богат опит с криминални елементи, тъй като някога бил уличен крадец, трябваше да напусне къщата, съпроводен от двама слуги, след като Смити го залови да краде сребърни лъжички от таблата за чай.

След оттеглянето на джебчията мистър Бенсън потъна в креслото си, явно с желание да стане невидим. Влажните косъмчета бяха полепнали по зачервения му череп. Хронометърът отмерваше секундите с безмилостна прецизност. Адмиралът запали лулата си и се обви в облаци дим като бълваща огън ламя.

Замаяна от ароматния тютюнев дим и топлото есенно слънце, което нахлуваше през отворените прозорци, Луси кимна сънено, когато Смити отново се появи на прага.

— Някой си мистър Клермон желае да ви види, сър.

Без да отваря очи, Луси смръщи чело. Дали си въобразяваше, или Смити бе произнесъл името проточено, като че бе оставило странен вкус на езика му?

Адмиралът отговори с мрачно примирение:

— Поканете го да влезе. Сигурно е някой избягал убиец или пък лично капитан Дуум, дошъл да сложи край на този смешен фарс.

Луси чу как Бенсън се размърда в креслото си, сякаш се подготвяше за бягство. Повече от досада, отколкото от любопитство, тя отвори очи, примигна през облачетата дим и видя на прага на салона едра фигура.

Изглежда съвсем нормален, помисли си сънено тя. Ленивият й поглед обходи кафявия жакет, тесния панталон от дивечова кожа, високите ботуши. Просто облекло, но чисто и добре изгладено. Даже Смити, който стоеше зад него и явно се готвеше да подслушва, не би открил неизгладени ръбове. Ботушите бяха стари и износени, но пък излъскани до блясък.

При появата на този образец на чистота Бенсън си отдъхна и подуши въздуха като ловно куче, усетило лисица.

Мъжът беше с тесни хълбоци и дълги крака, а широките рамене го правеха внушителен. Придвижи се с небрежна елегантност покрай статива на Луси и застана пред писалището. Ароматът на сапун за бръснене погъделичка приятно ноздрите й.

Странно облекчена, че той не я бе забелязал, те продължи да го разглежда. На носа му бяха кацнали телени очила. Когато свали шапката си, тя видя, че грижливо подстриганата коса стигаше до тила му. Съвсем обикновена коса, каза си тя. На сянка щеше да изглежда кестенява, но под слънчевата светлина беше почти руса.

Непознатият колебливо протегна ръка на адмирала.

— Жерар Клермон, сър, на вашите услуги. Или поне се надявам да бъда скоро.

В гласа му нямаше нищо необикновено. Предългите гласни погалиха ушите на Луси и събудиха духа й като тайна глътка ямайски ром — гъст, тъмен и замайващ.

— За мястото ли сте дошъл? — Адмиралът се направи, че не забелязва протегнатата ръка.

Мистър Клермон тактично я оттегли и поправи периферията на светлокафявата си шапка. Сега Луси обърна внимание на ръцете му и забеляза по тях светли косъмчета.

— Да, за мястото.

— Високо и ясно, момко. Не понасям мърморковците.

Клермон го погледна право в очите.

— Идвам за мястото — произнесе с ясен глас той. — И имам препоръки.