Но не можеше да откаже на това предложение. Нейното щастие не бе важно. Само за една година страдание щеше да елиминира от живота на детето си жълтите издания, прякорите, клюките.

Беки се ужасяваше от идеята, но трябваше да приеме, преди той да промени решението си.

— Чудесно — пророни тя.

— И не бива да го правим изненадващо. Щом искаш да пресечеш клюките, не можеш да бягаш и да се криеш. Не е задължително да вдигаме голяма и скъпа сватба, но трябва да я обявим публично и да поканиш роднините си.

Беки потръпна, представяйки си как роднините й ще станат свидетели на нещастието й. Лоугън го забеляза и лицето му помръкна още повече.

— И на мен ми е неприятно, както и на теб. Но ще бъде само за един ден и няма да продължи дълго. Ще трябва да наемем някоя самостоятелна къща, така че хората да не приказват, когато забележат отделните ни спални.

— Има една малка къщичка близо до овощната градина, която мислех да купя.

— Чудесно. Можеш да я продадеш, щом всичко свърши. — Лоугън се изправи. Днес ще купя пръстен и ще ти го изпратя по пощата. Можеш да направиш съобщение в пресата и да съставиш списъка с поканените. Аз ще ти пратя списък с моите гости.

— Няма нужда да правим пищно тържество, нали? — едва не проплака Беки. Не мислеше, че може да се справи.

Лоугън я погледна презрително:

— Достатъчно голямо, за да спрем клюките. Близки роднини и няколко приятели. Ще получиш бройката на моите гости. Уведоми ме за приготовленията и гледай да организираш всичко възможно най-скоро.

Тръгна си, без да се обърне.

След десетина минути госпожа Моркамб внимателно влезе в библиотеката, понесла табла с чай и парче пандишпанов кейк.

— Трябва да хапнете нещо, госпожице…

Беше очаквала да я завари разплакана на стола, но Беки със сухи очи пишеше на бюрото си.

— Благодаря, госпожо Моркамб. Ще ми донесете ли телефонния указател? Трябва да се обадя в „Таймс“.



Беки не помнеше как е преживяла следващите две седмици. Организира сватбата за рекордно кратко време, плати двойно на „Симпсън“, за да напечатат бързо поканите, пусна съобщения за годежа навсякъде, дори позира пред фотографите заедно със студено усмихнатия Лоугън. Показваше ръката си с елегантния еднокаратов диамант, който й бе изпратил по пощата, сякаш го е надянал на пръста й на някоя осеяна с цветя поляна. Бременността изобщо не й личеше още, но пък нямаше време да си шие рокля по поръчка, затова накара местната шивачка да пришие шлейф от ръчно плетена дантела към една официална бяла рокля.

— Не може да е сериозно, Ребека. За бога, та той е никой! От работническата класа. Градинар… — Слисаните викове на леля Виктория отекваха по телефонната линия.

— Той ще стане мой съпруг — спокойно повтори Беки. — Ако не искаш да дойдеш, ще те разбера, лельо Виктория. Леля Минди ще дойде.

— Аз също. — Тя въздъхна горчиво. — Длъжна съм. Но, Ребека, така посрамваш семейството си.

— Радвам се, че си поговорихме, лельо Виктория — отвърна Беки и затвори. Вече не се тревожеше какво ще кажат леля Виктория и чичо Хенри. Много отдавна бе минало времето, когато отношението им можеше да я засегне.

Сега я болеше само от отношението на Лоугън.

Запази час за церемонията в местната църква — величествена постройка от четиринадесети век, от сив камък, със средновековни фрески, които още личаха по тавана — и накара да я украсят с плодовете на сезона — кратунки и орехи, напръскани със златен спрей, прекрасни хризантеми, разцъфнали в жълто, охра и бяло, ружи, астри и гирлянди от благоуханен повет. Плати двойно на местния сладкар, за да приготви сватбена торта на шест етажа, с бледосиня глазура и бяла сметана за украса, приличаща на произведение от уеджуудски порцелан.

Самата сватбена церемония за щастие се стори на Беки доста кратка, защото имаше още куп неща за вършене. Леля Минди, облечена в красив костюм от зелена коприна, бе нейната кума, а до нея стоеше Шарън в рокля със същия цвят, която носеше букет от изсушени лавандулови цветчета, рози и лилии. Беки се усмихна на каменната физиономия на леля Вики, на Кен Стоун и на родителите на Лоугън. Майка му, дребна, приятна жена с измъчено лице, облечена в костюм от туид и сламена шапка с панделка отпред, се бе разплакала. Викарият прочете пасажа от Библията, в който се описваше как Иисус превърнал водата във вино в Кана Галилейска, после изнесе кратка проповед, за което Беки изрично бе настояла; размениха клетви и всичко приключи.

Излязоха от църквата под одобрителните усмивки на събраното паство и звуците на „Панус Ангеликус“, за което бе платила трийсет лири на едно момче от църковния хор. Само за да избегне общото пеене на някой химн. Когато бе прошепнала своето „да“, Беки за миг бе загубила самоконтрол, но сега всичко изглеждаше наред.

Булките обикновено плачеха на сватбата.

Само че не по същата причина като нея.

Тя се замисли колко смешна всъщност е цялата история. Днес беше сватбеният й ден, за който си бе мечтала още когато за пръв път бе преметнала кърпичка върху главата на първата си кукла Барби.

И в същото време най-ужасният ден в живота й.

Успя да задържи усмивката си по време на приема след церемонията в малката градина зад кухнята, затворена сега за гостите на хотела. Обикаляше сред поканените на тържеството по време на почерпката с хапки от студения бюфет, които тя изобщо не вкуси. Но когато Лоугън я дръпна леко за ръкава, не можа да се сдържи и подскочи цялата.

Той се усмихна, но очите му останаха студени.

— Трябва да тръгваме. — Гласът му бе снижен до шепот. — Вече е три часът.

— Добре.

Тя целуна Шарън, плесна с ръце и съобщи на гостите, че се оттеглят. Баркин докара пред терасата малкия кабриолет, украсен с бели астри. Лоугън помогна на жена си да се качи, докато събраното множество ги аплодираше и подвикваше весело.

Тя хвърли букета си и братовчедката на Лоугън — Франсин — го улови. Беки усети как едрото тяло на мъжа до нея се стегна едва забележимо и сълзите овлажниха миглите й.

— О, вижте, тя плаче! — извика госпожа Лоугън.

— Просто съм много щастлива — отрони едва-едва Беки и се насили да се усмихне.

— Тръгвай, за бога! — скара се тихо Лоугън на кочияша.

Баркин плесна с юздите и потеглиха сред облак благоуханни цветя, радостни викове и с много болка в сърцата.



Черният път, който минаваше покрай Феърфийлд, водеше право до малката къщичка. Беки предполагаше, че тя някога е принадлежала на някой от работниците в имението. Беше малка и уютна, с идиличен сламен покрив и мъничка собствена градина отпред. Не бе успяла да я купи, но собственикът, който живееше в Лондон, се бе съгласил да я даде под наем за една година. Беше обзаведена семпло, с груби ленени чаршафи и кухненски прибори с пластмасови дръжки, но щеше да им свърши работа.

Баркин спря отпред.

— Пристигнахме, господин и госпожо Лоугън, пожелавам ви много…

— Благодаря! — прекъсна го Лоугън. — Заповядай.

Той даде бакшиш от двайсет лири на кочияша.

— Покорно благодаря. — Баркин се усмихна широко. — Е, оставям ви насаме.

Цъкна с език и зави обратно с кабриолета.

Беки каза:

— Има ключ под онази саксия до входа.

Лоугън се наведе:

— Аз ще го взема. Не искам да цапаш роклята си.

— Пет пари не давам за глупавата рокля! — сопна му се тя. Сякаш нещо се отпуши в нея и цялото напрежение от последните две седмици заплашваше да се излее навън. — За мен тя не означава нищо.

— Ти си непоправима глезла — отвърна й Лоугън със смразяващо тихо презрение в гласа. — Не можеш ли да почакаш, докато влезем вътре? Искаш да развалиш всичко, което направихме досега ли?

Беки млъкна.

— Съжалявам, прав си.

Подаде му ключа и той отвори вратата.

Мястото бе основно почистено, след като бе идвала тук за последен път. На масата стоеше плетена кошница за пикник. Вътре се виждаше пресен хляб, яйца, цяла пита сирене, бутилки шампанско, трюфели, плодове… В малката всекидневна имаше камина с умело подредени подпалки, въглища и дори смачкан на топка вестник. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта и навън бе захладняло.

— Оправили са само двойното легло — измърмори Беки, — но мога да приготвя това в другата стая, ако искаш.

Той повдигна едната си вежда.

— Знаеш как да постелеш легло?

— О, я върви по дяволите! — сопна му се тя.

Той въздъхна.

— Права си. Виж какво, и за двама ни е неприятно, но го правим заради детето. Нали така? Щом се налага да живеем заедно, нека се опитаме да се държим цивилизовано.

Беки кимна, понеже нямаше доверие на гласа си.

— Ти оправи леглото, а аз ще се погрижа за огъня в камината, за топлата вода и за вечерята — предложи Лоугън.

Тя не бе хапвала нищо цял ден. Изведнъж усети страшен глад.

— Звучи ми добре.

Тридесет и осма глава

— Разкажете ми за Феърфийлд — кротко подхвана Пийт Бесъл, — милорд.

— Можеш да ме наричаш Рупърт — отвърна той и безгрижно завъртя чашата си с бренди, така че част от алкохола плисна към огъня и за миг пламна ярко.

Рупърт ставаше все по-пиян, но изобщо не се притесняваше от това. Харесваше Бесъл. Този тип бе американец и при това някакъв дребен шеф в рекламна агенция, но си знаеше мястото. Освен това се отнасяше с уважение към Рупърт, настани го в собствената си частна квартира на Мадисън Авеню, луксозно мансардно жилище с еротични снимки по стените, боядисан в черно паркет и изобилие от животински кожи по пода. Това бе любовно гнездо, предназначено за някоя любовница или по-вероятно — за много любовници, но беше луксозно и имаше леко упадъчен вид. Бесъл изпращаше на Рупърт като подарък шампанско и малки шишенца кокаин със стъклени тапи и мънички сребърни лъжички. Имаше много пари и не се свенеше да ги сподели с друг, установи доволно Рупърт.