Беки остана да слуша сигнала в слушалката. Внимателно я остави, после излезе и се озова пред тясното задно стълбище, което водеше към спалнята й. Залости вратата, хвърли се върху леглото и избухна в плач.



Рупърт разкри блестящата си усмивка пред Кати Доналде. Въпреки умората от полета и часовата разлика, знаеше, че изглежда прекрасно. Беше облечен в един от старите си делови костюми „Джийвс и Хокс“, обувките му бяха от „Джон Лоб“, а одеколонът — от „Флорис“. Не можеше да се възползва като жените от фон дьо тен, за да скрие сенките под очите си, но бе сложил чифт очила с тънко обикновено стъкло, без диоптър, които използваше точно в такива спешни случаи.

Беше пропилял всичките си пари и сега му оставаха само титлата и външният му вид. Но това можеше да се промени.

Статията във вестника го зарадва неимоверно. В нея и двете жени бяха описани като глупачки, каквито всъщност си бяха, и, разбира се, обръщаше се внимание на това какво прави Беки с Феърфийлд. Изтъкваше се, че първите опити на Лита в сферата на връзките с обществеността са били за негова сметка. Нали той й бе дал повод да попадне в телевизията, значи всъщност именно той я бе създал. И заслужаваше нещо за усилията си…

Колкото до Беки, тя бе обикновена крадла. Каквото и да твърдеше съдът. Крадла, а сега и истински вандал.

Рупърт кипеше от справедливо възмущение. Не му се искаше да прибягва до крайни средства. Това означаваше да се ожени по сметка. За някоя възрастна дама с куп пари и без никаква класа, от онези, които биха си платили, за да получат титлата му, и биха се съгласили да приведат пари в личната му сметка. По-скоро би станал жиголо, отколкото бедняк, горчиво разсъждаваше той.

Като си представеше, че цял живот ще е принуден да си ляга с баронесата или с някоя като нея, която може би ще иска да го правят при вдигнати завеси! Не можеше да го понесе, на света нямаше толкова силни наркотици, че да го накарат да го направи.

Но докато беше тук, смяташе да се възползва максимално. Старите му приятелчета, вероятно в неведение относно финансовото му състояние, го приемаха с отворени обятия. Може би щеше да успее да намери някоя богата дебютантка в обществото, с добро сърце и щедра природа, отчаяно копнееща за любов, която да не придиря особено за отсъствията му нощем понякога. Определено шансовете му щяха да са по-добри, ако можеше да покаже, че има законни бизнес интереси.

Лита и Беки притежаваха толкова много. Бяха му длъжници и той възнамеряваше да си поиска дължимото.

Няколко телефонни обаждания го бяха убедили, че този човек може да му помогне.

Кати Доналдс му се усмихна замечтано.

— Господин Бесъл ще ви приеме веднага, ваша светлост — изрече тя.

Тридесет и седма глава

Когато се появи на алеята, Беки го очакваше. За пръв път в живота й бизнесът й се струваше напълно безинтересен. Остави Шарън да се оправя с последиците от интервюто на Рупърт. Приятелката й я убеди да открие една далечна родственица на семейството, вдовица на граф, и да я покани да отседне безплатно в имението, за да заеме празното място, останало, след като една от гостенките със строги морални разбирания бе оттеглила резервацията си и настояваше да й върнат парите.

— Беше запазила три стаи. Това ще отвори голяма дупка в бюджета ни. И не отмени навреме резервацията.

— Няма значение. — Видът на Беки показваше, че изобщо не я интересува. — Върнете незабавно парите на госпожа Фойерщайн, както и на гостите, поканени от нея. Още днес. И им изпратете от онези копринени възглавнички, напълнени с лавандула от градината, и бележка, в която се казва, че за в бъдеще се надяваме да ги видим във Феърфийлд или на някой друг хотел на „Ланкастър“.

— Добре — кимна Шарън. — Всъщност имаш право. Не можем да градим репутацията си на друго, освен на…

— Безгрижен лукс. Вестите за това как ще се справим с тази ситуация ще обиколят плажовете на Палм Спрингс, Малибу и Хамптънс.

— Съгласна съм, шефе.

— И запълни тези стаи.

Шарън започваше да разбира стратегията на Беки. Графинята бе идеална за целта. Старата дама се чувстваше страшно доволна да хапва и пийва безплатно цяла седмица, а американците и канадците бяха безкрайно щастливи от възможността да общуват с една истинска аристократка. Понамалелите резервации изведнъж като с вълшебна пръчица започнаха отново да валят. Лита удържа на думата си — в пресата повече не се появиха очернящи ги статии.

Хотелът в Единбург бе почти готов, а преустройството на сградата в Лондон вървеше по график. Банките, които по-рано не искаха и да чуят за Беки, сега се надпреварваха да й дават заеми.

Но тя изобщо не се интересуваше от това.

В нея имаше един нов живот. Дете — нейното и на Уил Лоугън. Чувствата й бяха толкова дълбоки, че направо не знаеше за какво да се притеснява по-напред. За бебето? Дали чашата вино, която обикновено изпиваше на вечеря, не му бе навредила? За Уил? Дали ще откаже да признае бащинството? Ами ако го направи, тогава какво? Дали детето й нямаше да бъде подложено на ежемесечни посещения от страна на мрачния си и сърдит баща и да бъде принудено да пътува до някой малък, забутан градец в Йоркшър, за да погостува на Лоугън, жена му и законните му деца? Може би той щеше да се ожени за онази своя надута малка секретарка. Дали Лоугън нямаше да каже на детето им, че е резултат на еднодневна връзка? Все някой сигурно щеше да го направи.

Беки полагаше големи усилия да не провеси глава от срам. Копеле. Така щяха да наричат бебето й. А на жълтите вестници щеше много да им хареса. Клеймото щеше да следва детето й навсякъде. „Том Ланкастър, извънбрачното дете на последната наследница на фамилия Ланкастър…“

Знаеше, че не бива да се засяга, но все пак за нея имаше значение. Голямо значение. Откакто бе взела решението да не продава Феърфийлд, Беки се опитваше да възстанови доброто име на баща си и законните му права. А сега щеше да забърка името си в публичен скандал. Забременяла от случайна връзка.

Избърса сълзите, които се канеха да потекат по бузите й. Лоугън най-сетне бе пристигнал. А тя по-скоро би умряла, отколкото да покаже слабост пред него.

Бързо изтича до банята и си сложи от специалните сини капки, които премахваха червенината от очите. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да прочисти гърлото си, и втри малко крем върху кожата на лицето си. Малко бронзова пудра отгоре и вече не изглеждаше толкова ужасно бледа.

Да, така беше по-добре.

Чу отварянето на тежката входна врата и гласа на госпожа Моркамб, която обясняваше нещо на Лоугън. Не можеше да различи думите им, но дори само плътният му мъжествен тембър я накара да изтръпне. Взе шишенцето с парфюм „Л’арпеж“ и леко се напръска, използвайки уханието като оръжие. После слезе долу.

Лоугън носеше черни кадифени панталони и черна тениска. Брадата му бе набола и изглеждаше още по-мускулест от преди. Сигурно е работил в някоя градина, вдигал е камъни, за да направи ограда, или е местил статуи наоколо. Тениската се бе опънала на гърдите му и бе срязана на бицепсите му.

Не смееше да го погледне, за да не би да го пожелае дори и сега.

— Здравей, Уил! Радвам се, че дойде. — Господи, звучеше така, сякаш предлага на викария да си вземе още един сандвич с краставичка. — Мисля, че е добре да останем насаме в кабинета.

— Чудесно.

В очите му имаше някаква тъга и примирение. За Беки това бе истинско мъчение. Нима да има дете от нея бе толкова ужасно? Изглеждаше като човек, осъден на доживотен затвор.

— Госпожо Моркамб, ще се погрижите ли да не ни безпокоят по никакъв повод?

— Разбира се, госпожице — твърдо заяви икономката.

Беки покани Лоугън в библиотеката и затвори вратата след тях. После взе телефона и остави слушалката отворена.

— Седни.

Лоугън се подчини. Приседна на ръба на креслото в стил Луи XVIII, сякаш му се искаше да се измъкне колкото е възможно по-скоро оттук. Красивите му тъмни очи се впиха предизвикателно в нейните.

— Предполагах, че вземаш противозачатъчни хапчета.

— Не, не вземам. Бебето е твое, Уил.

— Знам. — Той въздъхна.

— Не искам пари от теб.

— О, не! — саркастично вметна той. — Лейди Ребека не желае нищо от наемния слуга.

— Надявам се да се държиш разумно. Искам само онова, което е най-добро за детето.

— И какво е то? Да има женени родители, които наистина се обичат ли?

Това бе прекалено за Беки. Усети как сълзите неумолимо се надигат в гърлото й. Трябваше й половин минута, преди да ги задържи с върховно усилие на волята си, а дори и след това гласът й трепереше.

— Трябва да се справим със ситуацията, каквато и да е.

— Съгласен съм — изръмжа той.

— Тогава… предполагам, че трябва да те попитам каква роля искаш да играеш в живота на детето. Не желая да се привързва към теб, ако не възнамеряваш да останеш близо до него.

— Ще бъда до него през цялото време. — Лоугън се намръщи буреносно. — Да не мислиш, че ще оставя едно дете, моето дете! — да бъде тормозено, защото ние не сме използвали предпазни средства?

— Ще я нарекат копеле — промълви Беки и една сълза издайнически се търкулна по бузата й.

— Може да е момче. — Той седеше и се взираше в нея. — Искам да се оженим.

Беки го зяпна. Сърцето й заби лудо, изпълнено с надежда, която не можеше да потисне.

— Какво? Какво каза?

— Само временно може би. Заради детето. Не очаквам да останем свързани дори за една година. Ще се оженим сега и ще се разведем шест месеца след раждането. Така детето ще има законно име и няма да е нужно да се виждаме повече. После ще го виждам веднъж седмично. Ще му кажем, че просто нещата между нас не са потръгнали.

Пламъчето на надеждата проблесна и угасна. Беки притисна чело с дланите си. Сякаш сънуваше лош сън. Щеше да се омъжи за човека, в когото бе безнадеждно влюбена, но той продължаваше да я мрази.