Тя го последва в малката стая с плакати на болни от заушка деца по стените, бюро и кушетка за прегледи, застлана с гладко опънат бял чаршаф.

— Какъв е проблемът? — попита той, без дори да я погледне.

— Повръщам сутрин. Мисля, че може да съм бременна.

— Е, скоро ще разберем със сигурност. Двамата със съпруга ви вземате ли предпазни мерки?

Беки се засрами.

— Не съм омъжена — едва прошепна тя.

— Разбирам — спокойно каза доктор Елисън и кафявите му очи проблеснаха. — Май ще се наложи да ускорите малко сватбата, а? Кой е щастливият избраник?

— Не трябва ли да се изпишкам в някоя чашка? — отчаяно попита Беки.

— Какво? О, да. — Той й подаде пластмасова чашка. — Проба от урината, моля. Там отзад има тоалетна.



Шарън я закара до вкъщи и за щастие не проговори през целия път. Беки хапеше долната си устна, загледана през прозореца.

— Кога ще се обади? — попита накрая Шарън.

— Само господ знае. Не мога да стоя и да чакам на телефона! — избухна Беки. — Имам чувството, че се задушавам. Тръгвам за Лондон да се срещна с онази Моралес.

— Добре — съгласи се кротко Шарън, — но поне вземи влака. Не бива да шофираш. Прекалено си напрегната.



Беки се настани в първа класа и си поръча чаша кока-кола, за да успокои малко нервите си. Слава богу, че предлагаха кока-кола, нещо толкова познато и американско. Притисна с длани слепоочията си и й се прииска да е отново в дома на леля си Минди. Обратно в Щатите.

„Какво пък! — обади се тихо едно ехидно гласче в главата й. — Съвсем скоро ще се сблъскаш с част от Бронкс.“

Докато зелените поля на английската провинция отминаваха пред погледа и, тя се опита да не мисли за Лоугън и бебето. Ако наистина се окажеше, че е бременна, не можеше да направи аборт. Ако то бе живо в нея, нейното бебе, просто не би могла да го направи… Но не искаше да е самотна майка, не искаше пресата да се нахвърли отгоре й, да я заклейми за „разгулния“ й живот, да нарани детето й с гнусните си историйки…

О, господи! Трябваше да се обади на Лоугън. Просто нямаше как да го избегне.

Когато влакът най-сетне спря на гара Падингтън, тя вече почти се радваше, че ще се срещне с Лита.

В офиса на „Ню Уейв“ Беки не се представи коя е. Просто каза, че носи съобщение за Розалита Моралес.

— Сега тя е госпожа Конрън.

— О, точно така. Да.

— На четвъртия етаж.

Качи се с асансьора. Офисите бяха обзаведени красиво, в модерен стил, като излезели от екрана на киното, едно малко кътче от Манхатън, пренесено в Челси. Не се наложи да търси дълго Лита. Тя крачеше по коридора между кабинетите, крещеше и размахваше същия вестник, който бе измъчвал и Беки сутринта.

Изведнъж забеляза Беки през стъклените стени на кабинета си и спря като закована. Подчинените й, проследили погледа й, се втурнаха навън.

— Не, всичко е наред. — Гласът й беше толкова ясен и силен, че я чуваха и в преддверието. — Пуснете госпожица Ланкастър да влезе. И не ме свързвайте с никого по телефона.

— Благодаря — каза Беки, докато минаваше покрай настръхналата Джанис.

Лита носеше яркочервени кожени панталони, които обгръщаха впечатляващото й дупе, и дълбоко изрязано черно потниче. Беше с ботуши на висок ток, косата й падаше свободно и в този миг изглеждаше напълно готова да застане и срещу самия дявол.

Беки седна, без да чака покана.

— Е? — Лита се възхити на елегантния й костюм в бежово, панталон и вталено сако, комбиниран с копринена риза в цвят шампанско. — Това се казва изненада.

— Прочела си го. — Беки посочи вестника, захвърлен на масата. — Възнамерявам да бъда кратка.

Лита повдигна вежди.

— Трябва да се погрижа за някои свои лични дела — продължи гостенката й. — Затова искам само да знаеш, първо, че не мога да понасям Рупърт и че той замалко щеше да съсипе бизнеса ми, преди да го изритам. И второ, и теб не мога те понасям, но това се отразява ужасно на бизнеса ми. Ще се оттегля от битката, ако и ти го направиш.

— Чудесно. Това е решено! — рязко се съгласи Лита. — Но все още ти имам зъб. Просто няма да ти го върна по този начин. Искам и ти да знаеш, че и аз мразя Рупърт Ланкастър. Той ме заряза с една телеграма, а после открадна всичките ми пари.

— Чудесно. — Беки се изправи да си тръгва, но въпреки всичките й грижи, любопитството започна да я мъчи. — Трябва да ти кажа, че тогава във Феърфийлд нещата не изглеждаха такива. И между другото, тъкмо в онзи ден той ме бе поканил на среща.

— Разбира се. Ти притежаваш къщата. Виж, аз просто не исках да повярвам. — Лита се засмя. — Обичах го, можеш ли да си представиш?

— Мисля, че да — промълви Беки. — Какво имаш предвид с това: „Ти притежаваш къщата“?

Лита махна неопределено. Дългите й лакирани нокти проблеснаха под лъчите на есенното слънце.

— Съдебното дело… Когато беше с мен, той се надяваше, че ще го спечели. Предполагам, че е разчитал да наследи много пари и къщата. После, когато загуби, избяга, просто си стегна куфара и избяга в Англия да те покори. Не че ти имаше нещо против.

— Не знаех. — Беки въздъхна. — Странно, но точно така каза и приятелката ми. Че се опитва да получи къщата чрез мен.

— Била е права.

Помежду им за миг се установи взаимно разбирателство, но после изведнъж и двете си припомниха хлипащата Лита на входа на Феърфийлд. Беки се почувства неловко.

— Мисля, че временното примирие ще бъде от полза и за двете ни. Сама ще намеря изхода.

— Довиждане — студено каза Лита.



Когато отново се качи на влака, изпита облекчение, но за кратко. Вярно, опасността за бизнеса й засега бе отстранена, но колкото и да обичаше работата си, мисълта да създаде отново империята на баща си избледня в съзнанието й, като си представи какво може да се случи лично на нея.

Опита се да чете по време на пътуването, после да поспи. Не се получи. Слезе уморена на гарата в Кейтърхам и взе такси, като се опита да не обръща внимание на добродушните забележки на шофьора за това колко мръсен е Лондон и колко хубаво било човек да се върне в провинцията. Чувстваше се така, сякаш са я окачили над казан с врящо олио и въжето все повече изтънява.

Ако не се брояха сънищата й, Уил Лоугън не се бе връщал повече. Работниците му бяха довършили разкошната, класическа като форма розова градина, засаждайки органично отгледани цветя, бяха зазимили храстите и си бяха отишли. От фирмата му й изпратиха старателно подготвена сметка, която тя плати и оттогава — само мълчание.

Седмици наред си повтаряше, че е глупаво да се оставя мислите за Лоугън да я обсебят. Той беше просто един градинар и горделив, надменен негодник, който дори не бе завършил колеж, който просто беше правил секс с нея, а после бе изчезнал за цели шест седмици без никаква вест, освен една глупава картичка…

И бебето. О, господи!

Нахлу, разгневена, във Феърфийлд, запъти се право към кабинета си и веднага набра телефонния номер на клиниката. Беше почти пет часът. С малко повече късмет, докторът можеше да е още там…

— Ще проверя, госпожице.

Последва пауза и после спокойният, безличен глас на доктор Елисън долетя от слушалката:

— Поздравления. — Тя се подпря на мекото зелено кадифе върху плота на бюрото си, за да остане права, понеже й се зави свят. — Ще имате бебе, госпожице Ланкастър.



— Да, ще се отбие в офиса по някое време.

Беки бе забравила колко мрази този надменен глас. Разбира се, секретарката сигурно изпитваше тайно и безнадеждно младежко увлечение по Лоугън. Самата Беки бе влюбена в него, защо не и това момиче? Нищо чудно, че в гласа му имаше толкова омраза.

— Но наистина не мога да ви свържа с него. Нито да му съобщя. Той каза, че не желае вие да го безпокоите. — В гласа й се промъкна тържествуване. — Каза го много категорично.

— Чуйте ме — става дума за нещо много важно. — Беки не искаше да се моли и да я увещава. — Не се отнася за сметки или за друго дребно нещо. Отнася се за… за… въпросът е на живот и смърт, ясно ли е? На живот и смърт.

— Добре ли сте? — попита Трейси, неочаквано загрижена против волята си, а после стреснато продължи: — Нали не се е случило нещо с Уил?

— Не с него. Просто го накарайте да ми се обади. Важно е.

— Добре, госпожице — каза момичето и затвори.

Беки отиде в кухнята и си направи чаша чай. Британците бяха основали цялата си империя върху чая. Може би сега една чашка щеше да помогне и на нея.

Не помогна.

Отпиваше безутешно от напитката, когато телефонът звънна. Сигурно се обаждаше Шарън, но въпреки това тя скочи.

— Ало?

— Беки? — Беше Лоугън и тя едва не припадна от вълнение. — Какво искаш? Болна ли си? — Направо й крещеше по телефона, явно наистина беше бесен. — Надявам се действително да имаш сериозна причина.

— Зависи какво разбираш под сериозна причина — отвърна тя и гласът й прозвуча като чужд в собствените й уши. Сякаш идваше отдалеч, спокоен и уверен. — Бременна съм.

— Какво? — извика той.

— Бременна съм. Докторът го потвърди днес.

— И смяташ, че аз съм бащата? — попита Уил след кратко мълчание.

Въпросът я прониза право в сърцето и тя усети физическа болка.

— Кой друг да е?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Гласът му звучеше грубо.

Беки преглътна сълзите, които се надигнаха в гърлото й.

— Не е имало никой друг, освен теб, откакто скъсах с Рупърт. Наистина. А сега ще имаме бебе.

Той остана мълчалив от другата страна на линията.

— Значи си в третия месец.

— Предполагам.

— Не мога да пристигна тази вечер във Феърфийлд. Ще дойда утре.

— Защо ще идваш?

— А защо не? Имаме да обсъдим много неща, нали?

— Няма да правя аборт — заяви тя и сълзите закапаха от очите й. Прехапа устни, доволна, че Уил не може да я види.

— Не съм те карал да го правиш, по дяволите! — каза той и тръшна телефона.