— Седмица, милорд — прозвуча безстрастният глас на крупието.

— О, Рупърт, миличък, ти си фантастичен! — измърка Мари. — Ето нещичко за теб. — Тя му подхвърли няколко лъскави чипа.

— Ще донеса шампанско — каза Рупърт, прибра чиповете в джоба си и й намигна, после се запъти към бара. Би направил всичко, само да се измъкне по-далеч от старата досадница.

— Бутилка „Мойе“! — нареди той и щракна с пръсти. Тук прекрасно разбираха английски, стига човек да е решил да похарчи достатъчно пари.

Някой го потупа по рамото. Беше около петдесетгодишна жена с лошо боядисана червеникава коса и пола, поне с пет сантиметра по-къса, отколкото подхождаше на мършавите й крака.

— Лорд Рупърт Ланкастър?

Рупърт бе леко замаян, но въпреки това разпозна острия лондонски акцент на средната класа, с лек оттенък на кокни.

— Да — отвърна той.

— Дорийн Евънс, от вестник „Стар“. Бихте ли ми отделили малко време за едно интервю, милорд?

— Не, по дяволите! — сопна се той. — Разкарай се!

— Ще ви платим — настоя журналистката. — Хиляда лири за половин час.

Рупърт повика един сервитьор и му заръча да занесе шампанското на баронесата.

— Добавете го към нейната сметка — измърмори той. После се обърна към жената и се усмихна с най-изкусителната си усмивка. — Какво точно ви интересува?

Същата нощ се напи — не толкова, че да не може да изпълни задълженията си в леглото, но достатъчно, че да понесе да си легне с баронесата. Тя бе започнала да хленчи, че иска „да го направят на запалени лампи“. Слава богу, че снощи бе успял да измъкне от нея няколко хилядарки, защото едва ли щеше да издържи още дълго така. Върна се в собствения си апартамент и наплиска лицето си с вода, за да изтрезнее. Чекът от журналистката стоеше на нощното му шкафче. Веднага щом отвореха банките, щеше да го осребри. Не биваше да им дава шанс да го отменят.

Пресметна бързо наум. С този чек, както и с малките суми, които бе успял да измъкне от госпожа Ашфорд, „компаньонката му“ от миналия месец, вероятно разполагаше с достатъчно средства за едно пътуване до Щатите. Казаното от журналистката го караше да кипи от гняв.

— Историята е интересна от човешка гледна точка. — Тя разклати високата си чаша джин с тоник и ледените кубчета изтракаха опасно близо до ръба. Нали разбирате, имаме две жени, и двете — млади и красиви… Научихме, че имат общо минало и това минало сте именно вие.

— Възможно е — съгласи се той. Стараеше се да е сдържан, но тя все пак щеше да иска нещо в замяна на хилядарката.

— Всяка от тях издава пред пресата тайните на другата. Наистина пикантни истории. Клюките за Ребека Ланкастър се появяват на задните страници, но тя е от висшето общество, а другото момиче е от Бронкс… Чудесна история. — Езикът й се показа и облиза прекалено начервените й устни, които бяха започнали да се набръчкват в ъгълчетата. — Поразпитахме из Ню Йорк и някои колеги от жълтите издания, които донасят клюките на Лиз Смит и другите автори на рубрики, казаха, че някога сте били сгоден за Розалита. Така ли е?

— Лита. — Рупърт въздъхна мелодраматично. — Да, бях, но за кратко. Всичко приключи по взаимно съгласие. Просто не си подхождахме.

— Това ли беше истинската причина?

— Ами да. — Той намигна на жената. — Да кажем, че един джентълмен не си позволява да разказва гнусни историйки.

— Сега тя е преуспяла. Изкарва купища пари, омъжена е за известен лекар, има голяма къща и хубава кола — „Астън Мартин“, мисля. Като тази на Джеймс Бонд.

Рупърт направо се задави от яд. Проклетата Лита! Как така тя бе спечелила пари, а той бе пропаднал толкова ниско само заради лошия си късмет? Кучка!

— Разбира се, Ребека Ланкастър се опитва да я очерни. За да си отмъсти за онази история с компанията „Ланкастър“. Сигурно знаете за случая.

— За това как тя ръководеше… не, по-точно казано — как съсипа фамилната ни компания ли? Унищожи я. Да, чух за това. — В тона му имаше горчивина.

— Лита е помогнала на „Уилсън Шипинг“ да го сторят. А сега с тази война в пресата, единствената връзка, която моят редактор можа да открие, бяхте вие.

— Много е вероятно. — Той се поизпъчи. — И двете бяха лудо влюбени в мен. Съжалявам, че между нас не потръгна. И че явно всичко се е изродило в една битка между двете. — Рупърт поклати глава. — Титлата явно привлича някои жени. Не знам защо става така, тя е толкова маловажна. Както и да е, казвате, че и двете са преуспели бизнес дами?

— Ребека развива доста добър бизнес с хотели. Започна с имението Феърфийлд.

Журналистката се дръпна назад. В очите на Рупърт запламтя леден огън. Изглеждаше готов да я удари.

— Къщата е сред защитените исторически паметници — просъска той.

— Получила е всички необходими разрешения. Проверихме.

— Боже мой! Ще съсипе семейното имение. — Пръстите му стиснаха здраво плота на бара. — За кого се мисли тя?

— Успехът й е безспорен — изтъкна журналистката.

— Така ли? Щом е толкова преуспяла в бизнеса, каква е целта на тази малка вражда между двете? Не мислите ли, че това се отразява зле на работата и на двете?

— Да, вярно е — съгласи се жената, видимо доволна. Извади предварително приготвения чек и му подаде смачкана визитка. — Заповядайте, лорд Рупърт, и не се колебайте да ме потърсите, ако искате да кажете още нещо. Плащаме добри пари за истински горещи новини.

— Кажете ми нещо. Разполагате ли с тези материали, които те разпространяват една за друга в пресата? — попита той, докато бързо прибираше чека в джоба си.

— Мога да ви ги изпратя — обеща тя.

— Защо не го направите наистина? — предложи Рупърт. — Това може да поосвежи паметта ми.

— С удоволствие, милорд — усмихна се сладко жената.

Тридесет и шеста глава

— Трябва да сложа край на това.

Беки ядно прехапа долната си устна.

Беше само една статия, но направо съсипваше репутацията й. Сладникава история, разказана с покровителствен тон, с големи нейни снимки, както и снимки на Розалита, Феърфийлд и Рупърт. Направо изтръпна, докато сините й очи пробягваха по редовете, където се описваше притеснението на Рупърт, „джентълменската“ му неохота да разказва стари истории и „искреното му смайване“.

„Лорд Рупърт Ланкастър сведе глава, седнал във фоайето на изключително скъпия хотел в Монте Карло, очевидно разстроен, че любовта към него е накарала две жени да се държат като улични котки или може би като разглезени деца. Лорд Ланкастър се опита, но не успя да прикрие презрението си към американската наследница, която за пари превърна едно старо английско провинциално имение в обикновен хотел, а след това се оплаква в пресата…“

Това приличаше на катастрофа. Конкурентите на Беки в бизнеса с луксозните почивки щяха да се погрижат хората непременно да го прочетат. От статията щеше да излезе чудесна колонка на шеста страница в нюйоркските вестници. Трябваше да вземе мерки веднага. Шарън и останалите й служители не знаеха какво да я посъветват.

Розалита — явно тя предпочиташе да я наричат Лита — трябваше да разбере и нейната гледна точка. Беки не смяташе, че това ще е трудно, защото тя все пак имаше агенция за връзки с обществеността, а корпоративните клиенти мразеха подобни статии в пресата. Но въпреки това реши да не рискува с телефонен разговор. Трябваше да се срещне лично с нея.

— Знам, че се налага, но като четеш това за хиляден път, няма да го накараш просто да изчезне — отбеляза Шарън.

Беки усети познатото противно надигане в стомаха си.

— О, господи, не мога да го понасям! — Хукна към малката тоалетна в съседство с библиотеката, която бе само на нейно разположение. Едва успя да стигне до тоалетната чиния, преди да повърне, останала без сили. Сякаш изповръща червата си. Изправи се и избърса уста. Лицето й изглеждаше бледо, останало без кръв.

Не помнеше да е спала добре поне една вечер след заминаването на Лоугън.

— Беки, добре ли си?

Тя изплакна уста и се върна в библиотеката.

— Честно казано, не знам. Може би просто не мога да се справя със стреса. После отчаяно си призна: — Или пък съм болна от любов. О, Шарън, не мога да спра да мисля за него. А дори не съм излизала с него, както се полага. Не съм ли напрано жалка?

— Мислила ли си — бавно подхвана Шарън, — че може би е нещо друго?

Беки се сепна:

— Нямам време да боледувам. Смяташ, че съм болна?

— Мисля, че може да си бременна.

— Не ставай глупава, невъзможно е. — Беки се вторачи в нея. — Аз използвам диафрагма… О, божичко!…

— Но онзи път не беше го планирала предварително, нали така?

— Дай ми телефона. Ще се обадя на лекаря си.

— Няма нужда да бързаш, Беки…

— Не. — Тя вдигна ръка. — Трябва да знам със сигурност, и то още сега.



Клиника „Кейтърхам“ се намираше в малка сграда с покрив от червени керемиди. Имаше удобни фотьойли с избеляла тапицерия, маса с купчина стари списания и една закръглена сестра в спретната униформа на рецепцията.

— Трябва незабавно да се видя с доктор Елисън — задъхано изрече Беки, следвана от Шарън, която загрижено надничаше през рамото й.

— За спешен случай ли става дума? — Сестрата подозрително огледа стройното и здраво на вид тяло на Беки и лъскавата й платиненоруса коса.

— Не точно, но…

— Тогава ще трябва да изчакате. Името ви, моля?

— Ребека Ланкастър — измърмори Беки.

— Ще ви повикаме, когато има свободен час, госпожице — ведро й съобщи сестрата.

Беки се опита да чака търпеливо. Зачете се в овехтелите броеве на „Пънч“, „Кънтри Лайф“, „Лейди“ и „Хорс енд Хаунд“. Шарън се отказа от списанията и излезе навън да пуши.

Най-накрая, след като и старецът, който едва влачеше крака и кашляше ужасно, бе отпратен да си върви, доктор Елисън надникна през вратата на кабинета си.

— Ребека Ланкастър? Заповядайте, моля.