Лита прегледа набързо останалите изрезки. Всичките бяха еднакво противни. Представяха ги като подли новаци, които са пристигнали на британска територия, за да заемат работните места на англичаните и които крадат клиенти от другите агенции.

Забеляза, че ръката й леко трепери от гняв.

— Кой стои зад всичко това? — настоя да разбере Лита.

Вайс поклати глава:

— „Ланкастър Холдингс“. Доколкото успях да разбера, наели са трима различни драскачи от жълтите издания, за да изровят компрометиращи сведения, а после да ги изпращат на колегите си в пресата. Това им свърши много по-добра работа, отколкото наемането на специализирана агенция за връзки с обществеността. Всъщност трябва да им се признае…

— По дяволите, Хари. — Лита примигна. — Но как може да са „Ланкастър Холдингс“? Та аз ги съсипах. Продадоха всичко на „Уилсън Шипинг“.

— Всичко, освен името си.

— Каква е ползата от него?

— Тя създаде компанията наново. Работи със светкавична скорост. Превърна собствената си къща в луксозен хотел, после преобрази един театър в Лондон, а след това и ловна вила в Единбург, точно до замъка „Холирууд Хаус“, където Мери, кралицата на Шотландия…

— Достатъчно с урока по история! — сряза го Лита и грабна досието с данните за компанията на Беки. — Има дълъг списък с гости, които плащат астрономически суми, за да отседнат в тези хотели. Банкерите много я обичат. А тя е решила да те съсипе — кратко изясни ситуацията Хари.

— Добре. — Изгарящата ярост се замени от ледено спокойствие. — Чудесно. Щом иска битка, ще я получи.



— Търсят ви по телефона, госпожице Ланкастър.

Беки стегна шала си. Студеният вятър навяваше сняг и бръснеше жестоко минувачите по „Ройъл Майл“ историческата древна улица, която минаваше през стария Единбург и където се намираше обектът й стара ловна вила, сграда с историческа стойност, отчаяно нуждаеща се от ремонт. Беше получила разрешение да я реставрира с помощта на комисията по историческите обекти към местната управа.

Другите предприемачи се страхуваха от това, че трябва да запазят оригиналните черти на сградата. Не и Беки. Тя знаеше, че именно това ще привлече гостите й.

Красотата на „Ройъл Майл“, с нейните извивки и малки пресечки, с магазинчетата, сгушени сред древните каменни здания, бе нещо, заради което си струваше да се бори. А и не се плашеше от попълването на безброй формуляри.

Този хотел щеше много да се хареса на всички американци с шотландски корени. „Заповядайте в хотел «Ройъл Тисъл», бъдете съседи на кралицата.“ Идеално. В банковата й сметка дори вече имаше приведени пари от гости, които щяха да се настанят в хотела чак след реконструкцията, в края на май.

Беки влезе в малкия работен кабинет, с който разполагаше на обекта, за да приеме разговора. Усети да й призлява и притисна длан до устата си. О, господи! Това се случваше все по-често с увеличаването на успехите й.

Радостта, че печели все повече поръчки и удовлетворението, че натри носа на онези негодници в „Ню Уейв“, бяха помрачени от цялото това пътуване и стрес. И от факта, че не може да избие Лоугън от ума си.

— Кой се обажда, Фреди?

Началникът на смяната й подаде слушалката.

— Май каза, че името й е Розали или нещо подобно, госпожице.

Гаденето стана още по-силно. Беки се стегна. Знаеше кой е на телефона.

— Би ли ме оставил за малко сама, Фреди? Трябва да се обадя.

— Ребека Ланкастър ли е? Обажда се Розалита Конрън. Аз съм президент на…

— Знам коя сте, госпожо Конрън.

— Правиш голяма грешка — каза жената отсреща.

Ровейки в спомените си, Беки разпозна лекия акцент от Бронкс.

— Голяма грешка, така ли? Като онзи път, когато се опитахме да продадем оловните мини в Корнуол и се появи „опасност за околната среда“?

Последва пауза.

— Не — бавно отговориха отсреща. — По-скоро като онзи път, когато стоеше горе на стълбите и ме гледаше как плача, сякаш съм ти някакво развлечение. По-добре се откажи, скъпа. Веднъж вече те съсипах, с радост ще го направя отново.

— О, ясно. — Беки се усмихна. — Всичко е заради Рупърт. Сигурно отново се е върнал при теб и заедно сте замислили всичко. Чудесно, много лесно ще се справя и с двама ви, негодници такива.

Другата жена се засмя високо.

— Аз съм омъжена. За разлика от теб. А и не можеш да ме заблудиш, Ребека. И двете знаем, че именно ти придружаваше навсякъде в обществото онзи нещастник. Сега, когато пак разполагаш със средства, вероятно е отново при теб. Но парите няма да ти помогнат срещу мен, ако не се скриеш в мишата си дупка.

— Не можеш да ме уплашиш, сестро. Нито за миг. Ако бях на твое място, щях да хукна към туристическото бюро и да си резервирам билет за следващия полет до Ню Йорк. Нали знаеш, че можеш да ползваш отстъпка в цената, ако си купиш билет предварително? А много скоро ще имаш нужда от парите.

— Ясно, малката. Значи така, а?

— Ще се видим пак, Розалита — заяви Беки. Затвори телефона, но не и преди да чуе тихото щракване отсреща.

Беки се усмихна, въпреки гаденето в стомаха. Да заповяда! Беше готова за нея.



Лита вдигна телефонната слушалката в градската къща на Марк и започна да набира номера на Хари.

Марк се протегна, взе слушалката от ръката й и внимателно я сложи обратно.

— Можеш да се обадиш утре.

— Скъпи…

— Утре, казах. — Пръстите му се заеха да разкопчават копринената й блуза. — Лекарско нареждане.

Тя не посмя да протестира, а и бездруго не й се искаше. Марк вече докосваше нежно гърдите й през сутиена. Караше я да усеща сексуалността си всеки миг. Звънеше й в работата и й разказваше точно какво ще направи с нея веднага щом се върне у дома, а тонът му бе толкова безстрастен, че тя цялата пламваше, а зърната на гърдите й настръхваха. Лита бе изхвърлила и последния си чифт практично бельо и бе похарчила петстотин лири, за да си купи дантелени бикини и високо изрязани френски боксерки от „Джанет Регер“ във всевъзможни цветове. Искаше да усеща под стегнатата кройка на деловите си костюми, че е готова за него винаги. Марк нае жена, която да поддържа чисто жилището им, и двамата вечеряха навън почти всеки ден, защото той казваше: „Не искам да се уморяваш от разни маловажни неща, когато трябва да си готова и възбудена за мен.“

— Но една домашна помощница е нещо толкова екстравагантно! — възрази Лита, докато ръката му се плъзгаше нагоре под полата й, галейки гладките й стройни бедра.

— Не, тя е необходимост. Не искам да се притесняваш за домакинските задължения.

Сега той леко и игриво докосваше зърната й, по начин, за който знаеше, че я подлудява и прекъсва по-нататъшни спорове. Лита въздъхна. Днес носеше сутиен от бледозлатист сатен, но дори и копринената му мекота бе направо болезнена за набъбналите й гърди.

Марк отметна блузата настрани от крехките й рамене и освободи натежалите й гърди от сутиена, който пусна на земята. Наведе глава близо до топлата й плът, усети сладкия й дъх и езикът му погали тъмните и напрегнати връхчета, после пое зърното в уста и тя изстена високо.

— Нека те погледна — каза той и повдигна полата й, под която силно изрязаните златисти бикини покриваха копринената мекота на слабините й. — Мда, тези бикини са много хубави. — Пъхна пръста си под тях и погали влажната й плът. — Само не знам защо изобщо трябва да ги носиш…

С ловко движение на ръцете ги смъкна надолу. Тя не носеше чорапи, нищо, освен чехли на висока платформа, които караха стегнатото й дупе да изпъква още повече.

Сега вече и той започна да губи контрол и прошепна, останал без дъх:

— Господи, колко си красива!

— Марк! — изстена Лита. Задърпа нагоре тениската му и се загледа в мускулестия му гръден кош, а ноктите й леко одраскаха кожата му.

— Почакай! — нареди той.

Разкопча ципа на панталоните и изрита чорапите и обувките си, а Лита протегна ръка, за да си отмъсти, и го обгърна, измъчвайки го с ласките си. Марк сграбчи талията й и я придърпа близо до себе си, устните и езиците им се сляха, докато накрая Лита загуби опора под краката си и двамата се свлякоха на пода върху меките овчи кожи пред бюрото. Марк проникна в нея и вълните на удоволствие се надигнаха в тялото й, преди дори да започне да отвръща на тласъците му, а той проникваше още по-дълбоко и ритъмът му ставаше все по-властен и бърз. Сребърните нишки на екстаза стегнаха зърната на гърдите й и се спуснаха по плоския й корем и още по-ниско, по бедрата й. Той се пресегна и сграбчи дупето й, галеше я и я подлудяваше, придърпваше я още по-близо до себе си, докато тя, останала без дъх, повтаряше името му и се притискаше до гърдите му. После сякаш вътре в нея избухна ослепителна светлина, тялото й се изви в оргазъм и всичко друго — освен Марк — престана да съществува.



— О, Рупърт, скъпи, хвърли отново заровете. — Баронеса Мари д’Ескалиср плесна с леко набръчканите си длани, при което безвкусните пръстени, които носеше на всеки от лакираните си в кървавочервено пръсти, заблестяха на светлината на полилеите.

Играеха на зарове в казино „Лоуенстийн“ в Монако, на улица „Дьо ла Кроа“. Рупърт се пазеше надалеч от известните казина. Там кредитният му рейтинг не струваше и пет пари, а трябваше да поддържа имиджа си. Ипотеката на малкия му едностаен апартамент, който той наричаше свое „убежище“, направо го съсипваше. Парите на Лита много отдавна бяха похарчени и проиграни и сега се налагаше да преживява от подаръците на богати „приятелки“ като баронесата, ако тя наистина бе такава. Това нямаше значение за Рупърт обаче — приглушеното осветление и обилното количество алкохол и кокаин му помагаха да понесе мисълта, че ще се озове в леглото с нея.

Той се подчини и хвърли заровете. Днес имаше късмет. Баронеса Мари обичаше да се смее и му отдели няколко банкноти от печалбата си, сякаш той бе някакъв нещастен слуга, на когото даваше бакшиш. Рупърт не разполагаше с достатъчно гордост, че да я отблъсне. Това го изгаряше вътрешно дори по-силно от язвата, която си бе докарал.