Беки се намръщи.

— Да, спомням си.

Грозни басмени завеси и избелели пъстри килими. След наложения от нея стил — неутрални бежови килими и стени, различни и неособено скъпи картини във всяка стая за придаване на колорит — хотелът бе добил модерен вид на ниска цена. Предишният прилив на адреналин започна да се връща във вените й.

— Учудвам се, че толкова време ви отне да се решите да го продадете — каза Дразнър. — Заетостта на хотела е съответно деветдесет на шейсет и пет процента през сезона спрямо извън сезона, заради промоциите, които правите през зимата. — Той снижи глас: — Като цяло обаче туризмът на острова запада. Големите хотелски вериги от няколко години се въртят около хотела, но сега наистина е време да се продава.

— Съгласна съм. — Беки рязко затвори албума. — Казахте, че искате да се оттеглите?

— Искам да работя на сушата. Освен това — сви рамене той, — големите вериги предпочитат да използват свои хора.

Дразнър беше един от първите назначени от нея служители, спомни си Беки. Беше й помогнал, когато се налагаше да уволнява хора и да намалява разходите, карайки доставчиците да се конкурират в офертите си.

— Може би е добре да си помислите дали не искате да работите при мен, господин Дразнър — предложи му тя.

— Друг хотел ли имате, госпожице Ланкастър?

— Още не. Но ще имам — заяви Беки.

Усмивката му бе любезна, но изпълнена със съжаление:

— Обадете ми се, когато получите новата си придобивка. Нямам много време за чакане.



След седмица Беки се върна във Феърфийлд, по-богата с двеста хиляди лири. Това бе печалбата след уреждането на дълговете. Разполагаше със средства за живеене и почти достатъчно, за да започне свой бизнес. Но не съвсем.

Хотелите, набелязани от нея за преустройство, бяха готови за продажба, с добро разположение и съсипани финансово от проблеми с профсъюзите и големия брой свободни места през зимата. Дотук добре. Но банките отказваха да й дадат ипотеката, от която се нуждаеше, за да ги купи изцяло.

— Нямате опит в ръководенето на хотел, госпожице Ланкастър.

— Справях се чудесно с един хотел в „Ланкастър“ — изтъкна Беки с досада. — Погледнете в проклетото ми досие.

Мениджърът по търговските заеми в „Лойдс“ се намръщи на езика й.

— Досието ви, госпожице Ланкастър, откровено казано, не вдъхва доверие. Една банкрутирала компания… ами…

— Фактите не са такива — изчерви се Беки.

— Служителите на господин Уилсън ни изпратиха подробни извлечения, госпожице Ланкастър. Направих проучване във връзка с това искане — самодоволно заяви той. — Искате ли да погледнете доклада?

Беки не знаеше дали може да се довери на гласа си, тъй като трепереше от гняв, и просто протегна ръка.

Фирмата, съставила доклада, се казваше „Ню Уейв“. Вътре имаше снимки и всички факти бяха истински. Отделяше се голямо внимание на чичо й Хенри, на Рупърт и на високите лихви по рефинансиращия заем, който бе принудена да сключи. Описаното я заклеймяваше злобно и кръвното й налягане скочи, докато го четеше.

Стараейки се да не показва чувствата си, Беки прелисти на последната страница. Там имаше снимка на Уилсън, самоуверен и достолепен, а до нея и друга, на която се виждаше млада и красива жена с тъмна коса и матова кожа…

„Познавам я“, помисли си Беки и внезапно прозрението проблесна толкова ярко в главата й, че замалко да изпусне папката.

— Благодаря ви за отделеното време — механично каза тя, без да погледне банкера. Излезе почти тичешком от кабинета му и не можа да се успокои, докато не се озова на улицата.

Беше забравила името на жената. Но щеше да го открие. И да я съсипе.

Тридесет и трета глава

Лита се увери, че Марк е тъкмо подходящият за нея мъж, когато го заведе в дома на родителите си и той някак си успя да се справи с Чико.

— Исусе! Още един англичанин! — измърмори сърдито брат й, седнал на масата с костюм, който не му бе съвсем по мярка. Постара се да го каже достатъчно силно, та и Марк да чуе. — Какво им има на американците?

Марк се наведе над масата и му намигна.

— Работата е там, че вдигам сто и двадесет килограма и съм надарен като кон.

Чико примигна изненадано, после се разсмя високо.

— Харесваш ми, човече! — каза той.

Баща й внимателно огледа пръстена, който Марк бе сложил на пръста й. Елегантен, с модерен дизайн, произведение на „Картие“ от платина, с три камъка — в центъра имаше един от два карата, а до него — още два по половин карат. Когато Лита помръднеше с ръка, в стаята се забелязваше отразената от него светлина.

— Хм! — одобрително изсумтя той. — Значи си лекар? Лекарите изкарват добри пари.

— Татко! — запротестира Лита и се изчерви силно. — Аз сама мога да се изхранвам.

— Един мъж трябва да може да се грижи за жена си — неумолимо заяви баща й. — Не като онзи лорд.

— Господин Моралес, донесъл съм ви копие от банковото ми извлечение — спокойно каза Марк, — както и снимки на градското ми жилище и на къщата ми в провинцията.

Лита примигна насреща му.

— Какво си направил?

Чико се смееше, което бе по-добре от обичайното му начумерено и заядливо поведение.

— Баща ти е загрижен дали ще мога да ти осигуря стила на живот, с който си свикнала. Затова донесох доказателства — отвърна Марк с усмивка.

— Да. Това е чудесно. — Баща й прегледа книжата. За ужас на Лита, той явно наистина проверяваше сумите. — Харесва ми този мъж, Роза.

Госпожа Моралес поднесе печеното агнешко на трапезата.

— Господи, това ухае прекрасно! — отбеляза Марк, щом го подуши.

Майка й засия и Лита стисна ръката му под масата. В отговор Марк ловко плъзна длан нагоре по бедрото й, без да откъсва очи от баща й.



Направиха сватбата в Америка. „Родината на младоженката“, бе настояла Лита, а Марк само сви рамене.

— Стига да се оженим по-скоро, изобщо не ме интересува дали ще е в Оксфорд, Ню Йорк или в Тимбукту.

Без да му мигне окото, той докара със самолет цял куп роднини и приятели. „Ню Уейв“ успя да издейства прилична отстъпка и всички бяха настанени в хотел „Виктрикс“, а Лита покани Джанис, Хари и съпругата му, както и други колеги от фирмата. Момичетата не спираха да въздишат и да се възхищават на диамантения й пръстен.

— Сигурно е много богат — каза Джанис.

Лита се замисли за всички онези първокласни билети за чичо Джейкъб, леля Камила и останалите.

— Знаеш ли, мисля, че може и наистина да е така.

Момичетата се разсмяха.

— Бизнесът се развива доста добре. И ти самата не си за оплакване — напомни й Джанис.

— Знам. — На Лита й се щеше да прегърне някого от щастие. — Най-накрая всичко си идва на мястото.

Церемонията се състоя в катедралата „Свети Патрик“.

— Но това е невъзможно! — възкликна Лита, когато Марк сподели с нея плана си.

— Имам връзки — отвърна той.

И наистина успя. Уредиха им идеалния час и майката на Лита направо щеше да припадне от радост. Беше поканила няколко от приятелките си от Куинс, които седяха на скамейките в огромни рокли и тесни обувки, позеленели от завист. Лита се вълнуваше заради майка си, която едва ли не бе по-щастлива дори и от самата булка.

За сватбения си ден Лита избра обичайния за нея стил — свеж, елегантен, модерен. Носеше тясна права рокля с прозрачни ръкави от органза и набрана поло-яка от плътен кремав сатен, без никаква украса. Букетът й бе от свежи цветя — лилии и бели лалета, а вместо було накара да сплетат в свободно разпуснатата й лъскава коса венче от портокалов цвят. На лицето си почти нямаше грим — само малко фон дьо тен, за да скрие тъмните кръгове около очите й — заради вълнението от предната вечер, и блясък на пълните устни, които Марк намираше за особено възбуждащи. Миглите й бяха толкова тъмни и гъсти, че нямаха нужда от нищо, а освен това Лита реши, че кожата й е достатъчно чиста и млада.

Марк бе в официално дневно облекло по английски маниер, включващо жилетка и фрак, и, изглежда, се чувстваше толкова удобно в него, колкото и в джинси. След церемонията, която за Лита мина като насън, лимузините ги закараха съвсем наблизо до хотел „Виктрикс“, където Марк бе резервирал балната зала. Навсякъде имаше огромни букети от бледорозови рози сред облак от нежни бели цветчета, поставени в квадратни кристални вази. Столовете бяха тапицирани в чисто бял памук. Сервитьорите поднесоха на гостите печена патица с горчив портокалов сос, а тортата, която заемаше централно място в залата, бе истински шедьовър на осем етажа в синьо и златно. Роднините и приятелите на Лита, вече изпили по три бутилки вино, постепенно преминаха от сковано поклащане на дансинга под звуците на струнния квартет към буйни танци.

След кратката — за щастие реч на баща й Марк я хвана за ръка и се измъкнаха през тълпата в залата към просторната тераса на хотела, направена от солиден бял мрамор. Той затвори вратите и собственически прегърна Лита през талията, докато двамата се любуваха на възхитителната гледка към Сентръл Парк и центъра на града. Беше прекрасен летен ден с ясносиньо небе, слънчевите лъчи се отразяваха от повърхността на езерото и искряха, а ниско долу, под краката им, по улиците на Манхатън течеше потокът от безброй дребни човешки фигурки и пълзящи коли.

— Не ти ли липсва всичко това? — прошепна Марк в ухото й.

— Понякога. — Лита сви рамене. — Трябва да установя компанията в Европа, преди да мога да се върна. При тези разходи и проблеми ще ми трябват поне няколко години, докато реализирам някаква сериозна печалба. Бих искала да постигна нещо повече от това да печеля добра заплата. Освен това… — Тя го целуна по бузата. — Не мога да се върна, защото сега имам теб.

Марк се усмихна топло:

— Аз не съм недвижима собственост. Болни хора има навсякъде.

— Сватбата е прекрасна! — въздъхна Лита.