— Кога трябва отново да посетя доктора? — попита тя. — Следващата седмица ли?

— О, не, госпожице. Няма нужда да идвате цяла година. Добро утро, господин Харис — обърна се тя към възрастния човек зад Лита. — Докторът ще ви приеме веднага.

„По дяволите!“, изруга наум Лита, тръгвайки си от кабинета.



Е, какво пък! Може би беше доста незряло да се влюби в лекаря си. Вероятно просто нямаше достатъчно симпатични мъже в работата й, за които да мисли, каза си Лита следващата събота. Спазваше предписанията на доктор Конрън и се чувстваше толкова по-добре, че чак не й се вярваше. След като знаеше, че трябва да се прибере в седем часа, просто работеше по-съсредоточено. Или поне по-разумно. Наложи си да позволи на новите си талантливи служители да се измъкнат мъничко от контрола на желязната й хватка и в резултат те успяваха да свършат повече работа и по-добре, а Лита имаше възможност да се концентрира върху общата стратегия.

Сега тя се връщаше у дома, приготвяше си нещо за вечеря, хапваше, изпивайки и чаша вино, и слушаше Моцарт или гледаше класацията на последните музикални хитове по телевизията. Чувстваше се спокойна и отпочинала и работеше по-добре. Наистина живееше пълноценно. Ако не се брои липсата на мъж в живота й.

Сега се бе запътила към Спортния комплекс в „Челси Харбър“, понесла малкия си сак марка „Луи Вюитон“, в който лежаха кърпа, кашмирен халат и други нужни вещи. Тук, в съвсем новия модерен център, имаше затоплен басейн с олимпийски размери. Лита бе започнала да тренира плуване и откри, че това много я отпуска. Здравето й се подобряваше. Махна за поздрав на рецепционистката, която й кимна да влиза. Другите посетители трябваше да се разписват, но не и Лита. Всички я познаваха. Влезе в женската съблекалня с бамбукови постелки на пода и огромни шкафчета за багаж и се преоблече в лимоненожълт бански костюм, високо изрязан на бедрата. Върза косата си и нахлузи стегнатата шапка за плуване, после мина през стерилизиращия басейн за крака и влезе в дългото помещение с басейна, със стъклен покрив и оранжерийни растения покрай стените.

— Здравейте! — чу се нечий глас.

Лита подскочи сепнато и замалко да изгуби равновесие върху хлъзгавите плочки. Силна мъжка ръка се протегна и я подхвана.

— Няма да е хубаво, ако си счупите главата.

Тя леко отвори устни:

— Доктор Конрън! Какво правите тук?

Носеше прилепнал черен бански. Лита извърна очи от издайническата издутина на слабините му, но не знаеше накъде да погледне. Трудно можеше да не се зазяпа в силните и стегнати като на спортист бедра, в изразените мускули на корема с гъсти, коприненомеки косъмчета, слизащи надолу под кръста, или в добре оформените му мускули на гърдите.

— Не съм на работа. Можеш да ми казваш Марк.

— А аз съм Лита — притеснено пророни тя. Пронизваше я болезнено силно желание.

— Много красиво име. — „И красиво тяло“, допълни наум Конрън. По дяволите! Трябваше да й намери друг лекар. Колкото и да се стараеше да се държи хладнокръвно и професионално с нея, не се случваше често такава красавица да прекрачи прага му. За негов ужас, бе усетил тръпка в слабините си още първия път, когато бе положил слушалката си върху невероятните й нежни гърди. Това не биваше да се случва с лекарите.

Сега вече се чувстваше загубен. Беше хлътнал до уши. Виж я само, с тази тъмна матова кожа и перфектен загар с високото дупе, идеално закръглено и стегнато, тънката й талия и големите гърди със зърна, които сякаш му намигаха под изкусителния жълт бански. Беше дребничка и закръглена, с идеални пропорции на тялото — от сексапилната вдлъбнатинка на шията й до извивката на глезена, на който носеше тънка златна гривна. Не би могъл да прегледа отново тази жена, без да го отпишат от медицинския регистър. Трябваше да побърза да се махне оттук. Щом видеше как водата се стича между великолепните й гърди…

О, господи! Ето я отново, онази издайническа подутина в слабините му. Конрън припряно изтича до ръба на басейна и се гмурна вътре.

Лита видя как тялото му се изпъна и зацепи водата с идеално премерени удари. Ако не бе лекар, спокойно можеше да стане атлет.

Нямаше спасение. Зърната на гърдите й настръхнаха видимо. Тя пристъпи към водата и също се потопи, търсейки защита. Не можеше да продължава да ходи на прегледи при този мъж. Помъчи се да измисли някакво извинение. Той плуваше обратно към нея. Но какво да каже? Не и: „О, докторе, не мога да идвам при вас повече, прекалено красив сте…“

Ще му каже, че са я насочили към специалист. Да, точно така. Пое си дълбоко въздух. Той плуваше към нея като истинска огромна видра. После главата му се показа над водата и той се приближи до нея.

— Лита, опасявам се, че не мога да продължа да те лекувам, но мога да те насоча към друг, много способен лекар.

— Н-но… защо? — заекна тя. Едно бе тя да се опитва да намери извинение, но съвсем различно той да отказва да я вижда повече.

Лекарят се усмихна и устните му леко се изкривиха нагоре, което й се стори очарователно.

— Защото изпитвам силно желание да те поканя на среща. Не очаквам да се съгласиш, но… има ли някакъв шанс да обмислиш предложението ми и да вечеряш с мен в „Блейк“ още днес?

Тридесет и втора глава

— Къде отиваме?

Лоугън погледна към нея и се засмя.

— Хайде, прояви малко търпение. Това е моята вечер и аз определям правилата. Нали не искаш да помисля, че не умееш да губиш облог?

Беки се намръщи:

— Добре де.

Той управляваше колата, сякаш е кон, забеляза Беки, ръцете му бяха отпуснати върху волана и водеха старата бричка плавно по тесните завои на провинциалните пътища. Колата му приличаше на истинска развалина, но Беки не можеше да се преструва, че разходката не й харесва. Надвисналите над пътя дървета сякаш застилаха земята с изумруден килим, изпъстрен със слънчеви лъчи. Скоро дърветата се разредиха и колата се заизкачва по стръмен хълм, а полята и нивите останаха долу, в ниското.

— Господи, колко е красиво! — въздъхна Беки.

Лоугън й намигна:

— Само почакай.

Най-сетне спря колата на едно открито място, застлано с чакъл. Намираха се на билото на хълма. Гледката бе фантастична — тучни поля, които напомняха за мозайка от зелени ливади и жълти обработваеми площи, а зад тях — тъмната маса на горичка, прорязана от рекичка, проблясваща на слънцето. Хоризонтът леко потрепваше и сякаш танцуваше в жегата.

— Това е… невероятно романтично.

Той се ухили:

— Да, вярно е.

— Нека да позная. Наричат го Дяволския скок.

Лоугън се засмя високо, с дълбок и плътен смях, който огря цялото му лице, и Беки изведнъж усети как бариерите помежду им падат една след друга. Усмихна му се в отговор и той си помисли, че лицето й прилича на нежно цвете, което засиява под слънчевите лъчи.

Приближи се до нея. Беки усети слабото ухание на афтършейва му и почувства топлината на дъха му върху лицето си. Притвори очи в очакване на целувката му. Всъщност й се искаше да я целуне. И вероятно тайно го бе искала отдавна.

Не бе излизала с никого след Рупърт. Нямаше време, а и не бе пожелавала някого. Но сега…

Погледна чувствената извивка на устните му и нейните се разтвориха леко.

Но Лоугън мина покрай нея и отвори ръждясалия капак на багажника.

— Само това успях да събера в последния момент. — Измъкна отвътре една доста стара на вид кошница за пикник. — Пушено пиле, малко ягоди, бутилка шампанско, вода, сирене и бисквити.

Тя усети как изведнъж огладня:

— Звучи чудесно.

— Не съм измил съдовете вкъщи, затова нямаме стъклени чаши. — Подаде й напукана порцеланова чаша. — Но доколкото си спомням, и тази ще свърши работа.

Беки се изчерви:

— Разбира се.

Лоугън разпъна постелката на тревата.

— Има малко кучешки косми. Талантливия Браун в момента сменя козината си.

— Кучето ти ли?

Очите му просветнаха весело:

— Порода териер. Чудесно куче.

„Също като господаря си“, помисли си Беки.

— Нарекъл си го с името на известния дизайнер на паркове и градини?

— Точно така. Винаги съм харесвал работата му. — Лоугън махна с ръка към гледката под тях. — Идвам тук, защото това ми напомня стремежа към пропорционалност в природата. Модерните градини толкова целят… специалните ефекти… че са забравили за пропорциите и мащаба, в които се крие истинската красота. — Наля щедро от шампанското и й подаде чашата.

— Благодаря. — Тя отпи голяма глътка за кураж и си взе от пушеното пиле.

— Не пропускай и плодовете. Лично ги отглеждам в собствената си градина. — Лоугън взе една ягода и й я подаде. Беки отхапа и меките й розови устни почервеняха от сока на плода. Сините й очи се разтвориха широко, когато усети вкуса. — Страхотни са!

— Не, ти си страхотна.

Комплиментът бе толкова неочакван, че тя за миг не го разбра. После го погледна изненадано.

— Моля?

— Чу ме — спокойно каза Лоугън. — Просто отбелязах колко невероятно красива си.

Бузите на Беки добиха цвета на ягодите.

— Не бива просто така да казваш подобни неща.

— Казвам само каквото мисля. — Той сви рамене. — Е, разкажи ми за себе си.

— Знаеш всичко.

— Само онова, което съм прочел във вестниците. Да видим. — Той я дразнеше нарочно. Беки усещаше как погледът му сякаш смъква роклята й. Беше толкова красив и най-влудяващото бе, че и сам го знаеше. — Английска наследница, която живее в Америка с роднините на майка си, връща се триумфално да оглави огромната си империя, но има неприятности с гаджето и всичко ужасно се обърква.

Беки зяпна смаяно, после, на свой ред, се разсмя високо. Усети такова голямо облекчение, че направо се изненада. Кога за последен път се бе смяла истински? Понякога се чувстваше не на двайсет и две, а на четиридесет.

— Предполагам, че ме мислиш за вятърничава глупачка, която е довела до банкрут компанията на баща си.