Напомни си, че е с десет години по-млада. Нали вече бе решил, че е прекалено млада за него? Но въпреки това бе предизвикателство. Богата, от аристократичен род, живееше в имение, беше ръководила голяма компания — о, явно я бе довела до банкрут, както разправяха. Все пак имаше навици да се разпорежда и да й се подчиняват не беше от момичетата, които излизат с мъже като него.

Тя бе за лорд Ланкастър и други такива безгръбначни същества. Но определено харесваше неумолимия й дух. Макар че се нуждаеше от опитомяване, също като дива кобила.

Беше прочел за финансовите й неволи и й бе направил отстъпка в сметката. Навярно беше глупаво от негова страна. Тя имаше право — наистина притежаваше повече пари от него. Но малко му бе дожаляло за нея. Нищо че се държеше като истинска принцеса.

— Изненадан съм.

— Просто ми кажете колко ви дължа и ще си тръгна.

— Ще ми отнеме известно време, за да пресметна. Освен това не искам парите.

— По дяволите! — каза Беки разгневено, готова да му се нахвърли. — Желанията ви нямат значение. Искам да си платя!

— Не можете да ме накарате да взема и едно пени. — Лоугън се усмихна широко. — Но ще ви предложа нещо. Ще хвърляме ези-тура. Ако спечелите, ще ви изпратя сметката си и всичко е уредено. Ще си взема парите от банката и никога повече няма да ме видите.

— А ако загубя?

— Пак ще взема парите. Имам сметки за плащане. — Беки се усмихна доволно. — Но — добави неумолимо Лоугън — за тази цена ще се върна във Феърфийлд да засадя розовата градина и ще излезете на среща с мен, където аз пожелая.

— Моля?

— Да, тази розова градина не ми дава мира. Не понасям да оставям недовършена работа.

— Имах предвид срещата.

Той я изгледа по онзи спокоен и самоуверен начин, който толкова я смущаваше.

— Ще ми е забавно да ви видя принудена да се държите любезно с мен поне една вечер… Освен това сте много красива, както сигурно знаете.

Беки скочи на крака:

— Няма да продавам тялото си, за да платя сметката си към вас, господине.

Лоугън повдигна едната си вежда:

— Кой е молил за подобно нещо, скъпа? Казах среща. Може би това означава нещо по-различно отвъд океана или сте прекалено изискана дама, че да излезете с човек от работническата класа?

— Не. Разбира се, че не. — Беки извади монета от джоба си, подхвърли я нависоко и я захлупи с длан върху опакото на тънката си китка.

— Е? — предизвика я Лоугън.

Тя го погледна право в очите.

— Тура. Казвам тура. — После бавно вдигна ръка от монетата и изруга: — По дяволите!

Лоугън се засмя ниско и гърлено.

— Това значи три хиляди лири и една среща, ако обичате, госпожице Ланкастър.

— Можеш да ме наричаш Ребека — нещастно промърмори тя.

— Аз съм Уил.

— Ще ме уведомиш кога е срещата ни.

Написа му чек и се изправи. Той бързо протегна ръка и стисна китката й — леко, но решително.

— Къде тръгна? — попита Лоугън. — Срещата започва веднага.

Тридесет и първа глава

Лита сложи в рамка всичките изрезки от вестници. Окачи ги в хубавия си нов офис на Дийн Стрийт, в Сохо, зад лъскавото метално бюро с бъбрековидна форма и стъклен плот. Върху полирания дървен под имаше постелка от обработени овчи кожи, а стилната метална ваза винаги бе пълна с оранжерийни слънчогледи. Всеки ден, идвайки на работа, Лита виждаше на снимките сломеното лице на Ребека Ланкастър. Цялата история бе на показ в снимки и заглавия: от: „Проблемите със сигурността в оловните мини“ чак до: „“Ланкастър" е раздробена, отива в ръцете на „Уилсън“."

Не разбираше обаче защо това не се оказа достатъчно за нея. Продължаваше да не намира покой.

Едуард искаше тя да се върне в Щатите и Лита го направи. Любиха се в апартамента му и тъкмо в този миг осъзна, че всичко между тях е приключило. Помежду им имаше някаква дистанция. Изобщо не изпита удоволствие.

— Но аз си мислех, че ще се върнеш при мен. — Красивото лице на Едуард показваше колко е ядосан.

— А аз си мислех, че ще се ожениш за мен — тъжно отвърна Лита. — Намерих пръстена, Едуард. Преди месеци.

Той поклати глава:

— Щях да го направя. Все още го искам. Веднага щом си готова да се върнеш у дома.

— Не разбираш ли, Едуард? Не мога да бъда обвързана така. Искам „Ню Уейв“ да се превърне в нещо повече от дребна независима агенция. Ще се налага да летя напред-назад.

— Не става дума за бизнеса.

— Но е така. И за това, че не можеш да ми казваш как да живея живота си. — Тя стана. — Аз съм млада и трябва да мога да върша нещата по свой начин. Работила съм толкова усилено и не искам да се окажа нечия богата съпруга.

Изнесе багажа си и си купи собствена къща във Вилидж. Имаше и сълзи, но бе прекалено заета, за да плаче дълго или да обръща особено голямо внимание на тази раздяла. Скъсването с Едуард бе сладко-горчиво за нея. Болеше я, но знаеше, че е постъпила правилно.

Навярно наистина разбиваше мъжките сърца. Но нямаше намерение да повтаря една и съща грешка. Беше оставила Рупърт да й казва какво да прави и той я бе разорил. Щом Едуард не можеше да я приеме такава, каквато е, значи трябваше да го напусне.



Хари Вайс се зарадва много на връщането й. Показа й рекламните кампании, които бяха организирали за шоколадите „Рич Милк“ и за безалкохолните напитки „Панда“. Клиентите им бяха доволни, продуктите бяха донесли значителни печалби. Според Лита тя би се справила и по-добре, но осъзнаваше, че не може лично да отговаря за всяка рекламна кампания.

Хари винаги успяваше да намери нови талантливи хора. Ако смяташе да стане от големите в бизнеса, трябваше да го остави да си върши работата.

— Можеш лично да правиш дизайна на всяка реклама и да поемаме само по двайсет и пет поръчки на година — иронично й подхвърли Хари, когато забеляза изписаното на лицето й колебание.

— Прав си.

— Знам, че съм прав.

— Ще замина за още три месеца за Лондон — ще наема служители, ще започна проекта на „Уилсън“, ще направя представяне на фирмата пред търговските представители. — Лита прелистваше купчината благодарствени картички от клиенти. — Това е страхотно, Хари! Заслужаваш голяма премия. Какво ще кажеш за още пет процента?

— Предпочитам акции.

— Защо?

— Защото не съм глупак, Лита. — Хари се ухили на младата жена срещу себе си. — Виждам накъде вървят нещата.

Лита бе уредила да изнесат вещите й от апартамента на Едуард, докато той е на работа. Внимателно ги разопакова и прибра всички лични неща на съхранение в мазето. После отиде до агенция за недвижими имоти и обяви, че дава под наем къщата си за два месеца, заедно с обзавеждането.

— Не мога да повярвам, че си направи труда да се занимаваш и с това — отбеляза Хари, докато я караше към летището.

— Човек трябва да внимава и с дребните разходи.

— Каквото и да означава това. — Хари се намръщи. — Ще се оправиш ли в Лондон, Лита? Не познаваш никого там.

— Познавам Джослин Уилсън.

— Имах предвид, че нямаш приятели.

— Мога да си намеря. Пък и откъде време за приятели? Ще съм като залепена за бюрото си.

— Жена ми има познати в Лондон. Може да им се обади и да им спомене за теб.

— Много мило, но…

Хари пренебрегна протестите й:

— Трябва да имаш и социален живот, иначе ще получиш нервна криза.

Лита отметна лъскавата си кестенява коса.

— Нервна криза ли? Разсмиваш ме.

— Нека да отгатна. Нямаш време за такава.



Джослин Уилсън удържа на думата си. Лита се оказа много заета. Започна с поръчката за фериботната компания. Успя с лекота да продаде ваканционни пътувания с корабите. Трябваше да се справи също с корпоративното представяне на компанията и с последствията от планираното разпродаване на останките от „Ланкастър“, около които кръжаха лешоядите от различни промишлени отрасли. Сутрин провеждаше интервюта за работа: млади, бедни и талантливи хлапета, които харесваха музиката на „Ти Рекс“, Бауи и „Дъ Ху“ и които не успяваха да се издигнат в големите компании за връзки с обществеността и рекламните агенции.

Лита очакваше те да са чували името й. Ако работиш в рекламата, трябва да усещаш пулса на бизнеса. Беше много известна в Ню Йорк, а и „Ню Уейн“, с ядрото си й от избягали от „Дохъни“ служители, бе истинско събитие. Ако знаеха това и бяха модерно облечени, ги наемаше. Създаде лондонския клон на фирмата си по свой образ и подобие и не след дълго получиха първия си клиент извън „Уилсън“. Беше предприемач, който строеше еднакви къщички — квадратни тухлени постройки, всяка абсолютно копие на предишната.

— Противни са — отбеляза Триша Ууд, новоназначената й заместничка, бивша недооценена талантлива авторка на реклами за „Y&R“.

— Сигурни. Удобни. Модерни — поправи я Лита.

— Ама разбира се — намигна й Триша.

Рекламата им имаше голям успех. След това, както винаги ставаше при Лита, телефонът се нажежи от звънене. Не само че беше най-търсеното ново лице в града, но и вземаше с цели двайсет процента по-малко от големите агенции.

Единствено с личния си живот имаше проблем. Не можеше да спи. Често се връщаше в апартамента си след десет вечерта, а и тогава, макар да вземаше вана и да изгълтваше набързо вечерята си, сънят й убягваше. Броенето на овце не помагаше, нито приспивателните хапчета със закачливи имена, като „Лека нощ“, от които само й ставаше зле. Не обръщаше внимание на проблема, разбира се, но след близо месец се оказа, че се унася по време на оперативка в офиса.

— Събуди се, шефе. — Чарли Уол, един от рекламните мениджъри, я разтърси леко. Лита примигна и се съвзе. Двама младши художествени редактори стояха пред продукта си и изглеждаха отчаяни. — Мислех, че тази реклама е страхотна, а тя те накара да заспиш?

— По дяволите! — Лита приглади коса с нежната си ръка. — Съжалявам. Работата ви е страхотна. Просто не се чувствам добре. Страдам от безсъние. Можем ли да го отложим за утре? Ще се прибера да подремна.