— И не забравяй, че това не е всичко.

— Какво още?

— Ти. Нали трябва да живееш. Храна, напитки, пътувания. Доста е скъпо да си жив. Нещо, което вероятно не си забелязвала досега.

Така беше. Според Беки остатъкът от наличните й средства щеше да й стигне за около три години, може би и за четири, ако наистина харчи много пестеливо. Но никога досега не се бе ограничавала и перспективата съвсем не я радваше.

— Хотелът носи добра печалба. — Без да обръща внимание на безпокойството, което я обземаше, тя се опита да погледне на нещата откъм добрата им страна. — Отначало се занимавах с него. Преди да разбера какво всъщност прави Рупърт. Само един хотел е, но все пак носи приходи.

— Искаш ли съвета ми?

Беки погледна предпазливо към приятелката си:

— Защо ли си мисля, че и без това ще ми го кажеш?

Шарън се усмихна широко:

— Защото вече имаш опит, скъпа моя. Мисля, че трябва да го продадеш.

За втори път през този ден Беки се ужаси от чутото.

— Само това ми е останало от компанията на баща ми.

— „Ланкастър Холдингс“ не е хотелът, Беки. А самата ти. Ако го продадеш сега, когато е печеливш, ще разполагаш с достатъчно пари, докато решиш с какъв бизнес искаш да се занимаваш. Можеш да живееш от лихвата на парите си, ако внимаваш. Изцяло ли притежаваш този хотел, без никакви дългове и заеми?

— Не.

— Жалко. Но все пак ще имаш печалба.

— Не толкова, колкото си мислиш.

Беки се колебаеше. Мисълта да започне от нулата, да постави едно ново начало бе опияняваща. Може би само това можеше да я измъкне от мрачната дупка, в която се намираше.

Но новото начало налагаше да оправи старите си дългове. А това означаваше да се обади на господин Лоугън.



— Не е в офиса.

Беки държеше телефонната слушалка и едва се сдържаше да не тропне с крак.

— Така казахте и предишния път, когато се обадих.

Момичето отсреща имаше дразнещо пискливо гласче:

— Да, госпожице, а сега има друг ангажимент.

— Не му ли предавате съобщенията ми?

— Да не би да казвате, че не си върша работата?

— Предадохте ли му, че е важно?

— Предадох му точно каквото ми казахте. Не е в офиса. Съжалявам.

Чу се изщракване и връзката прекъсна. Кипнала от гняв, Беки отиде в библиотеката и извади фактурата на Лоугън от папката с документи. Да, най-отгоре имаше адрес.

— Госпожо Моркамб.

— Да, госпожице.

— Ще отсъствам през деня.

— Много добре, госпожице.

Беки грабна чантата си и тръгна към колата си, малко „Рено 5“, което Шарън бе настояла да си купи. Дотук с неговите увъртания и измъквания! Щеше да го издири къде е, да уреди сметките си с него и да продължи с живота си.

Пътуването й отне три ужасни часа. Все още й се струваше странно да се движи от обратната страна на пътя и няколко пъти насрещните коли надуваха пронизително клаксони. Три пъти трябваше да отбива встрани от пътя, за да погледне в картата, после обърка отбивката, загуби се из малките провинциални пътища и най-накрая стигна до целта си с цял час закъснение.

Бъкстед се оказа тихо малко селце в Шропшър, близо до границата с Уелс. Белите улични знаци и табелки с черни букви се облягаха на големи живи плетове — зелени, гъсти и отрупани с орлови нокти и с разноцветните фунийки на грамофончетата. В селото имаше малка пощенска станция с червени керемиди и няколко къщи със сламени покриви, останалите бяха направени от камък и тук-там се виждаше по някоя стара сграда от червени тухли. Беки не забеляза нищо особено в мястото. Имаше бар, „Куин Шарлът“, но тя не се отби да хапне нещо за обяд, въпреки че умираше от глад. Искаше първо да се види с Лоугън, после щеше да се нахрани. И да се прибере по-бързо у дома.

Селото бе прекалено малко, за да са отбелязани улиците му на картата, но пък имаше само четири улички. Беки бързо намери „Суон Лейн“ по адреса от фактурата и зави към нея. „Суон Лейн“ 26, трети етаж.

Много добре. Това трябваше да е по-високата, квадратна тухлена сграда на ъгъла. Единствено тя би могла да има цели три етажа. Паркира, слезе от колата и се приближи. Входната врата беше отключена. На първия етаж се намираше зъболекарски кабинет.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената на рецепцията.

— „Лоугън Гардънс“?

Тя посочи нагоре с палец.

— Благодаря — отвърна Беки.

Тръгна нагоре по дървеното стълбище, като отбеляза, че килимът е поизтъркан, а стените би трябвало да се пребоядисат. Цялата сграда изглеждаше евтина. Не мизерна прекалено провинциална беше, за да е мизерна, — но евтина, овехтяла и напълно неподходяща за „търсена“ фирма в каквато и да е сфера на бизнеса.

На третия етаж се спря пред солидна дъбова врата с малка месингова табелка до нея, на която пишеше, че това са офисите на „Лоугън“. Пое си дълбоко въздух и влезе вътре.

Мястото бе тясно и явно не им бе достатъчно. По всички стени имаше метални етажерки, но въпреки похвално голямата площ за съхранение на документи, навсякъде лежаха купчини с книжа, писма, сметки, каталози с розови насаждения, зеленчуци и градински инструменти. Освен това се виждаха отворени кашони с мостри на лопатки за разсаждане и други инструменти и дори няколко торби с тор.

Зад секретарското бюро седеше момиче и дъвчеше дъвка. Беки веднага изпита антипатия и осъзна, че това същото момиче бе отказало да я свърже с Лоугън тази сутрин.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Търся Уилям Лоугън.

Момичето зад бюрото присви очи:

— Вие сте онази дама, с която говорих по-рано, нали?

Нямаше смисъл да отрича — колко ли американци се обаждаха на ден?

— Да. Реших, че може да имам по-голям късмет, ако дойда лично.

— Вижте какво, госпожице. — Момичето въздъхна. — Не искам да съм груба, в никакъв случай, но не мисля, че той има желание да разговаря с вас. Предадох му съобщението ви, а той го смачка и го хвърли в коша.

Беки усети как кръвта нахлува в лицето й, но продължи да настоява:

— Предположих, че не иска да говори с мен. Обаче аз искам да говоря с него. Има проблем със сметката ми.

— Проблем ли? — Малкото съчувствие от страна на секретарката изчезна напълно. Сега тя отново се държеше враждебно и повиши тон: — Знаете ли изобщо колко евтино ви излезе цялата работа? Дължим наем за два месеца, обаждат ни се от разсадниците, а вие смятате, че има проблем? Ще ви кажа какъв е проклетият проблем…

— И какъв е?

Беки се сепна. Дори не го бе чула да влиза. Обърна се и видя Лоугън — с черни кадифени панталони, черна тениска и груби работни обувки. Стоеше точно зад нея в тясната стаичка и красивото му лице изглеждаше потъмняло от гняв.

— Предпочитам да го обсъдим насаме.

— Можеш да кажеш всичко, което имаш да ми казваш, и пред Трейси.

Тя погледна към настръхналото момиче. Наистина не й се щеше да обсъжда положението си пред нея. Но Уил се взираше неумолимо в лицето й.

— Моля ви, господин Лоугън. — Каза го тихо. — Шофирах дотук цели три часа, за да поговоря с вас. Не може ли да идем в бара?

Той беше гладен.

— Добре.

— Благодаря — отвърна Беки. Изпита огромно облекчение. Отдаде го на желанието по-бързо да се отърве от Лоугън.



Лоугън донесе напитките им на масата. Барът имаше приятна градина отзад, с голям декоративен храст будлея11, покрит с безброй цветове.

— Какво е това? — Той кимна неодобрително към бялото газирано вино, което тя си бе поръчала.

— С кола съм.

— Вярно.

— Мислех, че истинските мъже не ядат зеленчуков пай — отбеляза Беки, обзета внезапно от детинско желание да му отмъсти за заядливата забележка.

— Аз пък много обичам зеленчуков пай. — Той отново говореше със силно изразен акцент. — Казахте, че сте шофирали три часа, за да ме видите. И не искате да говорим пред секретарката ми. Сигурно имате основателни причини.

— Става дума за сметката. Сумата е прекалено малка.

Той тъкмо се канеше да хапне от пая и вилицата му остана във въздуха.

— Какво искате да кажете?

Тя се взря в очите му. Този път нямаше да я накара да сведе поглед.

— Имам предвид, че направих малко проучване, господин Лоугън. Открих колко струват живите плетове, какви са тарифите за услугите ви и че наемате архитекти. Разбрах, че сте поели работата при мен като един вид… овощарска благотворителност.

Лоугън се смая. После избухна в смях.

— Не ми се присмивайте! — сряза го Беки. — Знаете какво имам предвид. Обикновено се занимавате с индустриални проекти и не печелите много, понеже сте прекалено взискателен към качеството. И въпреки това сте ми направили отстъпка от хиляди лири, независимо от…

— Какво? — меко попита той, а тъмните му очи блестяха весело.

— Знаете. Разправията ни. Както и да е, не се нуждая от милостинята ви. Имам много повече пари от вас, за бога, и искам да платя дълга си. Не искам да ви дължа услуги, за които изобщо не съм ви молила.

Лоугън замълча за миг, после отпи солидна глътка от джина с тоник. Погледна я над ръба на чашата си и очите му леко се плъзнаха по тялото й, както бе направил и по-рано. На Беки изведнъж й се прииска да е облякла нещо различно от бялата памучна рокля. Ами ако слънчевите лъчи я правеха прозрачна и той можеше да види сутиена и бикините й? Бяха от бледосиня дантела. Ами ако ги забележеше?

— Нямате ли какво да кажете? — настоя тя.

Уил Лоугън я огледа преценяващо. Това момиче беше невероятно! Представяше си феминистките като грозни жени, които щурмуват университетите, не носят сутиени и отказват да бръснат подмишниците си. Момичето срещу него изглеждаше точно обратното на този образ: загоряла кожа, дълги крака и златна коса — красива блондинка, достойна за прочутия календар на фирма „Пирсли“. Тогава защо, по дяволите, бе толкова ядосана и горделива?

Какво казваха американците? Кипяща от енергия и плам. Да, точно така, плам.