Не се изненада, че той пристигна точно на секундата. Позвъни на вратата тъкмо когато старият стенен часовник отмерваше часа. „Нахалник — помисли си тя. — Сигурно е минал пеша по алеята и после е изчакал часовникът му да покаже точната минута.“

— Здравейте, господин Лоугън! — хладно го поздрави тя, когато отвори вратата.

Носеше безукорен черен костюм и чифт здрави обувки с дебели подметки, които изглеждаха скъпи. Ризата му бе на много фино райе в бледосиньо, а на ръкавелите му се виждаха семпли златни копчета. Беки се помъчи да овладее изненадата си. Беше свикнала да го вижда, облечен в джинси и тениска, изпоцапан целия с кални пръски, и сегашният му вид истински я шокира.

— Проблем ли има?

— Защо?

— Защото ме зяпате.

По дяволите! Точно така беше.

— Съжалявам. Просто не очаквах да видя един градинар…

Тя махна неопределено с ръка.

— О? — В тона му се долавяше враждебност. — Казах ви, госпожице Ланкастър, аз не кося моравите. „Лоугън Гардънс“ се занимава с проектиране на градините и аз съм собственик на фирмата. Когато не работя на обекта, обичам да нося прилични дрехи.

— Разбира се. — „Господи, само дано не се изчервя отново!“, молеше се Беки. Всичко бе объркала. — Заповядайте. Да минем в библиотеката.

„Изглежда страхотно! — помисли си Лоугън. — Донякъде прилича на Джаки Онасис, но е много сексапилна.“ Акцентът й бе подчертано сладък, макар и съвсем не на място в тази къща. Последва я в библиотеката, любувайки се на загатнатата извивка на дупето й под вталения тоалет. Във въздуха след нея се носеше ухание на цветя, смесено с аромата на кожата й. Надменна малка госпожица. Той се озърна — безброй лавици, отрупани с книги в кожени подвързии, разкошна стара камина с фантастични фигури и ориенталски килим на пода. По дяволите! И той би искал да си има такова кътче. Обеща си, че един ден това ще стане реалност. С пари всичко се купуваше, а богаташките деца, които наследяваха такива имения, не ги ценяха и пропиляваха парите си за наркотици и яхти, така че не можеха да ги поддържат.

Лоугън имаше големи мечти. Огледа стаята, за да си припомни точно колко големи.

— Невероятно е! — пророни той, после се сепна. Идеше му да се срита сам. Не биваше да показва на тази малка принцеса колко е впечатлен.

— Да, красиво е. Тази стая е от петнадесети век. Най-рано построената в цялата къща.

Беки отиде до бюрото, а Лоугън бръкна в сакото си и извади сметката, прибрана в чист бял плик. „Канцеларски материали Смитсън“, забеляза тя веднага.

— Заповядайте.

Сметката бе за цели пет хиляди лири, но изключително подробно описана, с представени цени на сурови материали, транспортни разходи, увеличения на материалите, трудови възнаграждения, дизайнерски такси…

— Тук всичко изглежда наред — тихо каза тя. Искаше да спори с него за цената, но не можеше. Спомни си собствените си смели думи, че тя отговаря за всичко и че парите не са проблем.

— Тогава да идем да огледаме работата ми? — предложи Лоугън.

— Съгласна съм.

Беки леко вирна брадичка — неосъзнат жест на превъзходство, който накара платинената й коса да се разлюлее около раменете. Лоугън с мъка откъсна очи от нея. Тръгна към входната врата, поведе я през кухненската градина, надолу към моравата и лабиринта.

— Както бяхме обсъдили, заразените ябълкови дървета са отсечени и нарязани за огрев. Ще ви стигнат за няколко зими. — Той махна с едрата си ръка към бараката за дърва. — След това според плана ми бяха изкопани бразди и бе засаден добре развит жив плет от тис. Добавихме статуи, рози и една пейка.

Водейки я из лабиринта, обяснението му продължи все така строго и безлично. Беше топло лятно утро и някаква сънлива пчела вече жужеше мързеливо из благоуханната зеленина на листата. Тревата под краката й бе подравнена и тучна, а плетът — подкастрен толкова прецизно и равномерно, сякаш с бръснач. В края на първото разклонение се натъкнаха на покрита с мъх статуя на Персефона, придържаща робата си, бягайки от някого.

Мястото й се струваше направо вълшебно и изглеждаше, като че ли е било засадено още по времето на кралица Елизабет I.

— Вървете откъм лявата страна, иначе може да се загубите. Лабиринтът е малък, но сложен. Планът му е прикрепен към сметката ви.

Беки мълчаливо го следваше. Наистина всичко се сливаше в един безкраен коридор с гладки изумрудени стени. Беше разкошен. Прекрасните статуи се появяваха на най-неочаквани места, а когато той най-сетне я заведе до пейката, момичето не можа да сдържи възхитеното си възклицание. Под ярката и топла слънчева светлина извитата арка от рози приличаше на венец от яркочервени рубини на фона на тъмнозелените тисови клонки — толкова бе романтично, че направо отне дъха й.

Смайването й не убегна от вниманието на Уил Лоугън.

— Харесва ви — каза той.

Не беше въпрос, а по-скоро констатация.

— Да. Много ми харесва. Великолепна е. Благодаря — въздъхна Беки.

Тъмните му очи я погледнаха спокойно:

— Няма защо. Радвам се, че сте доволна от работата ми. Адресът, на който можете да изпратите банковия превод, е на фактурата. Бих казал, че се надявам отново да работим заедно някой ден, но едва ли ще се случи. — Изправи се и тръгна напред. — Ако ме последвате, ще ви преведа по обратния път.

Беки изпълни нарежданията му, чувствайки се смешно малка и отблъсната.

Погледна широкия гръб на Лоугън и реши, че го мрази от цялата си душа.

Тридесета глава

Имаше да върши много по-важни неща и го знаеше. Трябваше да изчисли колко струва издръжката на къщата, да прегледа основно печалбата от хотела, за да прецени кои разходи да намали допълнително и каква заплата може да получи тя самата. Дали да не си наеме апартамент на остров Сили? Струваше й се доста далеч. Да пътува с корабче до сушата и после с влака до Феърфийлд всеки път, щом й се прииска да се върне у дома, щеше да е скъпо, а и ужасно дълго.

От много мисли за новата ситуация главата й пулсираше от болка.

За пръв път в живота й парите се оказваха проблем.

Полагаше големи усилия да запази самообладание. Да не се отдава на емоциите. А отгоре на всичко не можеше да престане да мисли за Уил Лоугън.

За невероятното му нахалство. Та той е само един проклет градинар, повтаряше си тя. Скъп градинар, определено, но в крайна сметка само толкова. Беки го сравни с надута продавачка в дизайнерски бутик.

Проблемът бе, че сама не си вярваше.

Поразпита тук-там за него. Помоли Шарън да говори с приятелите си в селото. Рупърт бе наел Лоугън, така че тя не знаеше абсолютно нищо за него.

Наученото доста я изненада. Беше от Йоркшър — е, това вече го знаеше — и услугите му много се търсели. Изключително много. Работел в района по друг проект, в парка на един замък наблизо, който реставрирали по поръчка на Националния фонд. За да се заеме „Лоугън Гардънс“ с имението ти, трябвало да се запишеш в дълъг списък от чакащи, а и фирмата не се занимавала с обикновени градини.

— Той всъщност е специалист дизайнер на паркове и градини — обясняваше й Шарън, докато пийваха чай и хапваха препечени филийки с мармалад в кухнята. — Каквито е имало някога в Англия. Все забравям името на онзи човек, много известен.

— Талантливия Браун?

— Да. Точно той. Е, Лоугън се занимава с това. И тарифите му са страхотно високи. Не мисля обаче, че той самият изкарва много пари.

— Защо?

— Защото харчи много за самите градини. Наема големи екипи от работници, понякога дори и архитекти. Купува само най-добрите растения и предпочита тези, които са отглеждани екологично, а те струват цяло състояние. Затова не печели кой знае какво.

— Печели достатъчно, че да носи скъп костюм! — рязко я прекъсна Беки.

Шарън примигна:

— Не се нахвърляй върху мен, аз само ти предавам онова, което научих. Какво, да не би да ти е одрал кожата със сметката?

— Платих му пет хиляди за лабиринта в градината.

Приятелката й явно се изненада:

— Само толкова? Сигурно е объркал нещо.

— Какво говориш?

— Ами помисли малко. — Тостерът изпиука и тя скочи от мястото си, за да си намаже още една филийка с масло. — Добре развит тисов жив плет, колко струва това? Особено ако е отгледан съобразно екологичните норми. Ти имаш поне двайсет такива в лабиринта. А и работниците му, тези неща тежат, а и сигурно е трябвало да наеме машини, за да отсече дърветата, и архитект, който да проектира плана на лабиринта. Според мен е похарчил поне три-четири хиляди. — Шарън сви рамене. — Чичо ми има оранжерия и съм наясно.

Беки се ужаси:

— Нали не мислиш, че ми е направил отстъпка в цената?

— Или е това, или наистина нищо не разбира от сметки — увери я приятелката й.

Беки скри лице в дланите си:

— О, господи!

— Какъв ти е проблемът? Получила си една прилична отстъпка. Не ти ли трябват точно сега тези пари?

— Там е проблемът. Такъв негодник! Не искам съжалението му, не искам да ми прави услуги. И защо, по дяволите, да го прави? Аз живея… тук. — Беки махна с ръка към разкошната обстановка около себе си. — Той се държа грубо, настоявайки да му платя сметката.

— Длъжен е да плати на хората си. Вероятно е настоявал, за да получат заплатите си.

— Трябва да разбера веднага. — Беки поклати глава. — Трябва да му се обадя. Или може би ти ще го направиш вместо мен, Шарън. Просто го попитай дали не е станала грешка при изчисленията.

— Не ме замесвай в това, скъпа.

Беки ядно захапа препечената си филийка.



Шарън си тръгна около един часа. Резултатите от нейните изчисления за разходите, нужни за поддръжката на Феърфийлд, дори и само основните — поддръжка и текущи ремонти, косене на моравата и подрязване на живия плет, заплатата на госпожа Моркамб и отоплението поне на част от къщата през зимата — бяха потискащи.