Разбира се, нали затова го бе предвидила!

Бяха готови да й предложат исканата сума и тя не си позволи да прояви гордостта си. От тази продажба получи чиста печалба още десет хиляди лири, след като плати всички сметки и такси. Отиде до местния клон на банката си и внесе парите по сметката си, до последното пени.

Цялата стойност на собствеността й възлизаше на сто двадесет и седем хиляди лири, един малък хотел и провинциално имение. „Никак не е малко за повечето хора“, опита се да се убеди тя. Но за единственото дете на лорд Ланкастър това бе ужасен провал.

Стисна ръка на всеки от екипа си и запази сбогуването с Кен за накрая.

— Не изглеждаш особено съкрушен, Кен — отбеляза Беки, докато стискаше ръката му.

— Не съм. Имам много предложения за работа.

Тя се почувства леко засегната:

— О! Добре. Това е чудесно.

— Не се тревожи — усмихна й се топло той. — Отново ще работим заедно в бъдеще. Уверен съм.

Беки здраво прехапа устни. Беше успяла да сдържи сълзите си през цялото време, но след като наистина се намери един човек, който да вярва в нея, можеше и да се разплаче.

— Довиждане, Кен — припряно се сбогува тя и изтича навън.

Сега пътуваше с влака на юг. Първа класа, разбира се. Не защото искаше да пилее пари, а защото се налагаше. Не знаеше колко дълго ще успее да запази самообладание и не искаше някой вестникар да я види как се размеква.

— Добре дошли у дома, госпожице! — посрещна я госпожа Моркамб, когато таксито я остави пред входната врата на Феърфийлд. — Тъкмо сложих чайника. Колата е багажа ви пристигна вчера и вече е разопакован.

— Благодаря, госпожо Моркамб. — Беки я целуна по бузата. — С удоволствие бих изпила чаша чай.

Икономката се оживи:

— Точно това исках да чуя. Имате нужда да качите някой килограм.

Беки се взря в зачервеното й лице и разбра, че тя иска да добави нещо.

— Колкото до вестниците…

— Това е истински позор. — Думите сами изскочиха от устата й. — Тези… тези…

— Знам. Но думите не могат да ни наранят, нали така? Няма да им обръщаме внимание.

— Значи всичко е наред, така ли, госпожице? Моята заплата?

— Винаги ще получавате заплата тук, госпожо Моркамб.

„Само Господ знае как ще стане това“, помисли си Беки. Едва ли можеше да си позволи шестстотин лири за икономка. Но тази жена бе работила за семейството й още когато тя е била малко момиченце. Трябваше да намери начин да я задържи.

Госпожа Моркамб сякаш се канеше да каже нещо силно емоционално, но се задоволи само с думите:

— Ще ви донеса чаша чай, госпожице.

— Благодаря. — Беки я последва в кухнята. — Мисля да си взема вана.

Внезапно изпита силна нужда веднага да се потопи във водата. Копнееше да отмие от тялото си разочарованието и страха си, да се пречисти. Възрастната жена й подаде чашка от костен порцелан, пълна с любимия й ароматен китайски чай, и Беки се качи на горния етаж. Влезе в стаята си, затвори вратата и се съблече. Навън вече се смрачаваше, небето бе избледняло в късната лятна привечер и във въздуха се усещаше лек хлад. Напълни ваната с гореща вода и сипа голяма доза от ароматните соли. Вече нямаше да използва скъпите „Флорис“. „Уейтроуз“ предлагаха най-различни евтини соли и тъкмо тях щеше да използва занапред. Остана дълго във водата; сапунисваше дългите си стройни крака, отмиваше прахоляка от кожата си и поглеждаше към градината през прозореца на банята, който бе отворила, за да излиза парата.

Нейната градина. Беше изминал близо месец, откакто бе идвала тук последния път, и мястото изглеждаше напълно преобразено. Овощната градина бе останала наполовина и сега имаше разкошен тъмнозелен гъст жив плет под формата на лабиринт, разположен на около акър, с извити и сложно преплетени пътечки, скрити сред тях и покрити с мъх статуи, малка каменна пейка с диви рози, покатерили се по беседката над нея. Силно развълнувана и също толкова уплашена, Беки погледна на запад. Не, моравата за крокет си стоеше все още непокътната. Забеляза някакви опънати ленти, очертаващи периметъра. Е, поне тук би могла да спести малко пари. Лоугън сигурно щеше да се върне сутринта. Щеше да му приготви сметката — и край! Потисна надигналото се съжаление. Вече не разполагаше с милиони.

— Обещах ти розова градина — промърмори тя на себе си, — но няма да я получиш.

Приключи с ваната, облече сатенената си пижама с цвят на кафе от „Джанет Регер“ и наметна отгоре копринен халат в същия цвят. Почисти грима от лицето си и върза косата си на конска опашка, а после нахлузи чифт бродирани копринени чехли със златна шевица. Може би имаше нещо вкусно за вечеря. Щеше да хапне, да изпие чаша топъл шоколад и после да си легне с някоя развлекателна книжка. Сутринта щеше да има достатъчно време, за да измисли какво да прави оттук нататък. Зашляпа надолу по стълбите и отиде в кухнята.

— Госпожо Моркамб, аз…

Закова се на прага. В кухнята й седеше Уил Лоугън и пиеше чай. Беше с мръсни ботуши, в косата му имаше листенца от живия плет, а някога бялата тениска бе прилепнала по тялото, мокра от пот, и ясно очертаваше всичките му мускули. Тъмните му очи с гъсти мигли я гледаха замислено и погледът му одобрително се плъзна нагоре и надолу по прилепналата й сатенена пижама. Тя се изчерви, почувствала се напълно разголена.

— Аз… мислех, че вече си тръгнал.

— Не. Така се случи, че не съм. — За миг Беки се наслади на плътния му йоркширски акцент. — Едва седем и половина е — подчерта той.

Да, явно беше прекалено рано да е облечена като за лягане.

— Ще се преоблека горе — измърмори тя.

Очите му пробягаха по тялото й.

— Не се притеснявай заради мен, скъпа.

Беки избяга от стаята.

Втурна се в спалнята и навлече най-семплите дрехи в гардероба си — чифт тесни джинси и ватирана риза. Да, така беше много по-добре.

„Господи, прекрасна е!“, помисли си Лоугън, когато тя се появи отново и изтича надолу по стълбите боса. С чистото си лице, дългата и стегната на опашка руса коса, с тези огромни сини очи и златистия загар на кожата изглеждаше точно като модел от рекламите за почивка в Лос Анджелис. Хищникът у него се зарадва на смущението й. И двамата знаеха, че Лоугън я е видял по бельо, обезоръжаващо женствено, прилепнало по нежните извивки на стройното й тяло и намекващо за чувствеността й. Той си представи нежната извивка на тънката й талия и крехката гъвкавост на тялото й, мечтаейки как загрубелите му ръце се плъзгат по гладката й матова кожа.

— Добре — каза Беки. Той се усмихна на опита й да се държи делово, което явно я ядоса още повече. — Господин Лоугън, трябва да поговоря с вас относно работата ви.

— Има някакъв проблем с моята работа ли?

Беки се сепна и застана нащрек. В тона на Лоугън се долавяше опасно предизвикателство.

— Не съм забелязала такова нещо.

— От името на целия ми екип се радвам да го чуя.

— Екипът ви не е тук, нали?

— Не. Тръгнаха си преди няколко часа. Аз трябваше да довърша някои неща.

— Добре. — Тя стисна ръце. — Господин Лоугън, няма да съм в състояние да ви възложа изпълнението на розовата градина.

Той се намръщи ядосано:

— Съгласихте се за розовата градина, както и да не се месите в работата ми. Няма да правя нищо друго на онова място. Мислех, че сме обсъдили въпроса.

— Не, не ме разбирате. Не мога да си позволя розовата градина. Настъпи… — тя отново се изчерви — … промяна в положението ми.

Лоугън леко помръдна, без да отклони тъмните си очи от нея.

— О, да, четох нещо такова. — Момчетата в бара бяха следили историята с голям интерес, както и хората от екипа му. Ставаше дума за заплатата им. Наложи се да им посочи голямата къща зад гърбовете им, маслените платна и антиките, които ги заобикаляха, когато минаваха по коридора към тоалетната на долния етаж. — Но ще платите за направеното досега.

Тя настръхна. Изрече го като предизвикателство, сякаш мислеше, че тя ще опита да се измъкне от задълженията си и че ще се наложи да я съди за това. Господи, какъв арогантен тип! Беки се стегна и рязко отвърна:

— Да, господин Лоугън. Ще бъдете възнаграден напълно за усилията ви до този момент веднага щом проверя какво сте свършили и бъда удовлетворена от работата ви. Бъдете така добър да ми представите подробна сметка утре. Ако работата ви е със задоволително качество…

Лоугън скочи на крака, силно разгневен. За каква се мислеше тази малка двайсет и две годишна американска кукла? Беше се потил и трудил над тази градина — един от най-добрите му проекти от години. Беше поел прекалено дребна за фирмата му поръчка и бе отклонил други, по-доходни предложения, само за да сътвори нещо истинско за това старо имение. Беше си направо услуга. А сега тя се осмеляваше да се съмнява в качеството на работата му!

— Не мисля, че бих приел чек от вас, госпожице Ланкастър. — „Тази игра се играе от двама“, помисли си Лоугън. — Като се има предвид случилото се с компанията ви. Предпочитаме да се отбиете до банката и да заверите чека. Или да ни платите в брой. Ще ви дадем разписка.

Думите подействаха на Беки като удар с камшик.

— Много добре, господин Лоугън. Утре в десет ще е най-удобно.

— Чудесно. Докато „проверявате“ работата ми, аз ще ви придружавам. Така всички ваши основателни забележки ще можете да отправяте направо към мен.

— Много добре — повтори тя.

Лоугън остави чашата чай на кухненския плот.

— Ще се видим утре. Точно в десет. — Мина с широки крачки покрай нея и излезе от къщата, без да се обърне назад.



Беки го чакаше точно в десет на следващата сутрин. Беше приготвила разписка, в която трябваше само да се впише сумата. Беше позвънила в банката и ги бе уведомила, че ще се наложи да изтегли известна сума. После изми и изсуши косата си, гримира се и избра един от най-скъпите си тоалети — вталена рокля в бледорозово на „Кристиан Диор“, която комбинира с плетена жилетка в същия цвят от най-фина вълна, а накрая добави и колие от едри, лъскави перли. Освен това си сложи и едно от наследствените бижута в семейството — изящен пръстен със сапфир, голям колкото половин яйце на пъдпъдък. Гримът й бе лек и в неутрални тонове, но се парфюмира обилно с уханието от рози и ароматен грах, което специално бяха смесили за нея в Париж. Уил Лоугън я обвиняваше, че не може да плати сметките си? Да върви по дяволите! Щеше да му даде да се разбере.