Пресата. Като делова жена бе свикнала на някой и друг ред във финансовите страници и някоя епизодична, неясна снимка на задните страници. Не бе очаквала тази градушка от критични статии. На таблоидите им бе представена историята й от „човешка гледна точка“, както безпомощно се бе изразил наскоро уволненият й отговорник за връзки с обществеността. Изведнъж започнаха да пишат за нея в клюкарските рубрики, в неделните притурки, в страниците с очерци и нищо от написаното не говореше в нейна полза. Представяха я като безскрупулна американка, дошла наготово чужденка, която била сложила гаджето си начело на компанията, оставила го да похарчи милиони и после се опитала да поправи нещата, уволнявайки хората си. Съпрузи и бащи. Публикуваха сърцераздирателни разкази на пристанищни работници, които бе уволнила, защото не вършели добре работата си, но според вестниците те бяха истински мъченици, представени редом с гротескни описания на бала във Феърфийлд. Някак се бяха добрали до нейни снимки в белия кожен костюм, с който приличаше на Джери Хол, и други, на които бе заедно с Рупърт и държеше чаша шампанско. Страхотно! Не знаеше от кое й призлява повече — от снимките или от историята под тях. А каквото и изявление да дадеше „Ланкастър“, пресата не проявяваше интерес. Държаха си на тяхната гледна точка и нямаха намерение да я променят.

Четейки статиите, самата Беки изпитваше омраза към жената, която описваха. Явно истината нямаше значение.

— Не мисля, че има нарушения — тихо каза Кен Стоун, — госпожице Ланкастър.

Разбира се, не бяха успели да продадат нищо. Цената на акциите се бе вдигнала. Но само заради надвисналата над главите им заплаха от поглъщане на компанията.

Акционерите се колебаеха. И нещо повече. Секретарката на Ребека трябваше да наеме още две помощнички, за да се справят с всички негативни писма, много от които — от техни акционери. В едно от тях човекът пишеше, че е „забравил как изглеждат дивидентите“.

При други обстоятелства щеше да сметне репликата за забавна.

Стоун и екипът му застанаха на нейна страна. Посъветваха я да забрави за отрицателните отзиви в пресата и да се съсредоточи върху усилията да запознае акционерите с плановете си. Строгите и категорични финансови отчети и прогнози показваха стабилно съживяване на компанията и възможност за бъдещ растеж. Бяха ги разпратили масово на хората и за известно време изглеждаше, сякаш акционерите на „Ланкастър“ ще издържат на атаката. А сега — отново изненада.

— Но те не могат да докажат, че е имало нарушения, а разпоредбите за безопасност на труда.

Беки ядно тупна купчината писма върху бюрото си. Бяха от Службата по безопасност на труда в Тръро, Корнуел. Жители на селата близо до оловните мини изведнъж бяха започнали да се оплакват, че се разболяват. Твърдяха, че мините отравят водоизточниците им. Службата се канеше да предприеме цялостно разследване.

— Няма нужда. Именно в това е цялата прелест на ситуацията, от гледна точка на Уилсън. Разследването ще отнеме поне година и никой няма да купи мините на цевта, която искаме, след като над главите им виси подобен пасив.

— Мамка му! — изруга Беки, което изобщо не бе в стила й. — По дяволите! Извинявай, Кен.

— И аз се чувствам по същия начин, госпожице Ланкастър — сериозно отвърна той.

Тя се отпусна тежко на стола си. Гърлото я стягаше.

— Проклет негодник! Предполагам, че от банката се обаждат, нали?

— Непрекъснато. Искат среща с нас.

— Ще почакат. — Тя притисна слепоочията си. — Кен, има ли някакъв шанс да открием рицаря на бял кон? Някой благодетел, партньор, вместо търговец, който иска да ни погълне?

— Винаги има надежда — със съмнение в гласа каза той, — но нашите инвестиционни банкери вече са търси ли къде ли не. При проблема с мините и високия лихвен процент…

— Знам. Ще просрочим плащанията. Съществува опасност да доведем акционерите си до просешка тояга. — Беки стана и в очите й проблеснаха сълзи. Примигна, за да ги спре. — Някои от тях са вложили всичко в акции на „Ланкастър“. Не мога да понеса отговорността за разоряването им.

— Какво ще правиш? — попита Стоун.

— Ще се срещна с Джослин Уилсън — тихо каза Беки — Би ли го уредил, Кен, моля те.



Уилсън определяше условията и Беки знаеше, че трябва да ги приеме. Той предложи да обядват заедно в „Дорчестър“ и избра маса, която да се вижда отвсякъде. Беше го очаквала. За Уилсън фирмата й бе най-голямата му цел досега и той предвкусваше победата. Беки прекара нощта в Лондон, пренебрегвайки програмата за икономии и наемайки апартамент в „Риц“. Вече нямаше смисъл от лишения. Но си струваше да се появи в най-добрия си вид. Избра младежки тоалет — слънчева рокля от няколко слоя шифон в лимоненожълто, която открояваше тена и дългата й руса коса, сандали с висок ток и лек, естествен грим. Вече не се налагаше да изглежда като четиридесетгодишна дама. Отиде по-рано в „Дорчестър“ и отпиваше от коктейла си с шампанско, когато той се приближи до масата — мъж на средна възраст с достолепен вид — точно какъвто си го бе представяла.

Тя стана и се ръкува с него, отправяйки му блестяща усмивка. С удоволствие забеляза, че това явно го изненада.

Уилсън бе шокиран. Това момиче направо сияеше. Пое си дълбоко въздух и усети уханието на „Ларпеж“. За какво ли толкова се радваше тя? Беше я съсипал. Седна, размениха си обичайните любезности и поръчаха ордьоври. След като сервитьорът донесе бутилка „Пуйли Фуис“, той реши да повдигне очевидния въпрос.

— Вие поискахте тази среща, госпожице Ланкастър.

— Така е, господин Уилсън. — Той разбра, че събеседничката му няма да предложи да я нарича само Ребека. — Тук съм с предложение за вас.

— Каквото и да предложите, няма да промените решението ми да погълна компанията ви, госпожице Ланкастър.

— Така е. Но все пак мога да повлияя на цената, на която ще я купите. Мога да ви спестя поне по две лири на акция.

Сега вече бе заинтригувала стария лешояд. Погледна го в очите.

— Подкрепата на борда за вашата оферта ще ви гарантира сделката. Колкото по-дълго се борим срещу вас, толкова по-голям дълг ще наследите, когато най-сетне погълнете компанията. Парите са важни за вас, а за мен е важна „Ланкастър“. Не искам името на компанията да се изплъзне от контрола ми. Ако ми оставите името и хотелската верига, аз ще ви отстъпя всички активи на фирмата.

— Хотелската верига ли? Мислех, че разполагате само с един хотел.

— Така е. — Тя му се усмихна обезкуражаващо. — Но може би ще успея да го превърна в нещо истинско. Или поне ще имам възможността да го направя и нищо, носещо името на баща ми, няма да се използва за цели, които не одобрявам.

Уилсън се замисли за няколко мига.

— Дадено — каза и стисна ръката й.

Искаше й се да заплаче, но успя да запази усмивката си.

— Както знаете, господин Уилсън, Кенет Стоун е моят главен финансов директор. Той се справи отлично и почти успя да ни измъкне от ямата, в която бяхме затънали. Ще ви бъде полезен, ако го наемете на работа.

Уилсън попи устни със салфетката си.

— Беше, госпожице Ланкастър, беше ваш главен финансов директор. Със сигурност ще помисля за кандидатурата му, но искам да знаете, че не приемам никакви съвети от вас относно това как да ръководя компанията си. Можете да запазите името и хотела си, но това е всичко. Връзките ви с останалите части от фирмата ще бъдат прекъснати окончателно. След като веднъж получа контрол над дадена компания, не позволявам ни най-малка намеса от когото и да било.

Беки преглътна. Беше мъчително да седи тук и да слуша всичко това. Но нямаше избор.

— Много добре, сър. — „Ще се съвзема — помисли си, докато ровеше в храната си, която сега имаше вкус на пепел. — Това не е краят на историята. Заклевам се.“ Взе чашата си с вино и вдигна тост. — За бъдещето! — каза тя.

Двадесет и девета глава

Беки реши да се оттегли и да излекува раните си.

Уилсън не беше сантиментален човек. Тя всъщност не се учуди от този факт. През следващите две седмици преживя истинско унижение — наложи се да повтаря безброй пъти баналните извинения колко добре за акционерите на „Ланкастър“ ще бъде да се приеме офертата на Уилсън, принуди се да позира за снимки заедно с него, на които му стискаше ръка, сякаш е невръстно хлапе, което предава контрола в ръцете на възрастните. В замяна, като „компенсация“, й бе оставено името „Ланкастър Холдингс“ и единственият хотел на компанията на островите Сили. Освен това получи и обезщетение в размер на шест месечни заплати. И понеже никога не си бе определила голяма заплата, при положение че всичко отново отиваше в „Ланкастър“, обезщетението се равняваше на по-малко от двадесет хиляди лири. Разбира се, получи оферта от Уилсън да купи личните й акции от компанията. Именно тогава изпита истински финансов шок.

Авоарите й бяха оценени на по-малко от сто хиляди лири.

Кен Стоун потвърди най-лошите й подозрения.

— Мислех, че знаеш. Лорд Ланкастър продаде някои… всъщност повечето… от личните ви авоари, твои и негови, за да намали разходите по маркетинговата си програма. Това задържа срива за няколко месеца, доколкото си спомням. Той имаше документи с твоя подпис. Бяха напълно законни, иначе никога не бих позволил…

— Всичко е наред — успокои го Беки.

Вината не беше негова. А на Рупърт. И нейна, защото му бе позволила да го направи. За последен път позволяваше някой да се разпорежда от нейно име. Споменът все още я измъчваше, дори и след време. Замисли се за сметките на Феърфийлд и какво ще стане с къщата, ако не се отоплява през зимата. През ум не й минаваше да се продават картините. Липсата на пари я ужасяваше.

Наследница. Каква нелепа шега! Беше загубила почти всичко само за няколко години.

Веднага обяви за продан апартамента си в Йоркшър. Купи го човек от „Уилсън Шипинг“ и Беки дори не можеше да си позволи да му откаже. Беше й заявено, че е „много удобен за централен офис“.