— Доста добре изглежда, нали? Не исках някой да си помисли, че съм дошла в Англия и съм станала сноб.

Той се засмя.

— Никой не би си помислил такова нещо за теб.

Лита бе обзавела жилището си по последна мода. Напълно различно от скъпите килими със сложни шарки и махагоновите нощни шкафчета в неговия апартамент в Ню Йорк. Зад старомодната английска входна врата от дъб се простираше истинска фантазия в стил Джеймс Бонд. Интериорът приличаше на филмов декор. На пода лежаха дебели пухкави килими, в които кракът потъваше дълбоко, телевизорът се показваше на дървената си стойка, когато човек натиснеше копчето на дистанционното, имаше ниски шоколадовокафяви масички, големи гледала навсякъде, като това в банята бе обградено от електрически крушки. „Лицето й — помисли си той разсеяно — е достатъчно младо и красиво, че да си го позволи.“ На страничната масичка от тъмно стъкло бе струпала цял куп списания „Вог“, „Ел“, „Татлър“ и „Харпърс“. А в спалнята, освен огромно легло с метална рамка, се виждаше стъклена витрина, върху която бе елегантното й металическо куфарче с гримове. Мястото му хареса. Беше младежко и свежо и като се има предвид, че се намираха в сивия и подгизнал Лондон, бе изненадващо и шокиращо. Също като приятелката му.

Едуард се замисли за облекчението, което бяха изпитали някои от партньорите му, когато разбраха, че Лита заминава за Европа. Предпочитаха той да е свободен за светските прояви, свободен да флиртува с всички важни особи от висшето общество. Не че имаше нужда от това. Компанията вече бе достатъчно престижна, за да не се налага да флиртува с клиентите си.

— Ще излезем ли на вечеря? — попита той.

— Не. Ще останем тук. — Хвана го за ръка и го поведе към кухнята, в средата на която имаше кътче за хранене. Да, чудесно място за само момиче. — Обичаш ли индийска кухня?

— Харесвам я в Индия.

— Тук е почти същото. Повярвай ми, много ще ти хареса. — Тя отвори вратичката на фурната и се зае да сипва различни гозби от малките алуминиеви контейнери в порцелановите чинии, които впрочем бяха доста неподходящи за случая, „Ройъл Дултън“. — Пиле тика марсала, зеленчуци дал, агнешко басан паранда…

Ухаеше много вкусно.

— Ще опитам от всичко.

Лита извади от хладилника бутилката шампанско и я отвори. „Перие Жуе“, одобрително отбеляза Едуард. Съвсем не й личеше да страда особено тук. Тя напълни високите чаши, подаде му първата и после я чукна със своята като за тост.

— За какво пием? — попита Едуард.

— О, не знам. — Тя сви рамене. — За Англия. За живота. За всичко.



Според Лита след половин бутилка вино той най-сетне бе започнал да се отпуска или поне мъничко се бе успокоил. Отвориха и втората бутилка ледено шампанско и се сгушиха на мекия диван, тапициран със светла кожа, който се намираше срещу огромния екран на телевизора. В единия ъгъл на стаята имаше малък и добре зареден минибар, както и високи столове край барплота, но тази вечер едва ли щяха да го използват.

— Сигурна ли си? — тихо я попита той.

Лита леко го докосна с устни по шията:

— Да, скъпи. Трябва да ме разбереш. Искам „Ню Уейв“ да има глобално присъствие.

„Та те едва са се появили на сцената в Ню Йорк“, помисли си той, но премълча. Тази вечер тя изглеждаше прекрасно. Беше слънчева привечер през май, тъкмо на границата между пролетта и лятото, и в Лондон бе топло, а през прозорците струеше обилно ярка светлина, с розовите и червени оттенъци на залеза. Лита се възползваше от хубавото време. Носеше бяла, плътно прилепнала рокля от много тънка материя и с тънки презрамки. Дрехата предизвикателно обгръщаше големите й гърди, спускаше се по тънката й талия и после се разширяваше леко, но без да скрие стегнатото й закръглено дупе. Дължината й стигаше до средата на бедрата й, които, както той мислено отбеляза, бяха също толкова стегнати и коприненомеки, както последния път, когато ги бе галил. Роклята допълнително подчертаваше златистата й матова кожа, толкова изкусителна, че човек изпитваше желание да я свали от тялото й само за да провери дали то навсякъде е също толкова перфектно. Не му се искаше да разваля всичко, като изтърси нещо глупаво. Нито да мисли прекалено много за връзката им и какво прави тя в Лондон.

Когато Лита Моралес изглеждаше така, мозъкът му отказваше да работи нормално.

— Е, кой ще бъде първият ти клиент?

Тя стана и отиде до красива бяла етажерка. Едуард гледаше как мускулите на високото й стегнато дупе се свиват и разпускат под бялата рокля и усети слабините му да пулсират. По дяволите! Направо бе пристрастен към нея.

Лита извади изрезка от вестник и му я подаде. Той забеляза, че статията е прилежно изрязана и внимателно запазена, сякаш е банково извлечение. Твърдата й решимост личеше във всичко, с което се захващаше.

— Този човек. Джослин Уилсън.

— Той знае ли го? — меко попита Едуард с един от онези изблици на просветление, които толкова я объркваха.

— Ще разбере. — Тя изгълта шампанското от чашата си и се наведе към него, отърквайки настръхналите зърна на гърдите си в ризата му. Взе чашата от ръката му и го целуна, като плътните й, сочни устни плениха неговите, а езикът й палаво се гмуркаше в устата му. — Хайде идвай в леглото!



Офисите на Джослин Уилсън бяха разположени в една от многото красиви сгради на Сейнт Джеймс Стрийт, до площад „Пикадили“, близо до „Хачърдс“ и всички скъпи и отбрани магазини за ризи и обувки, където Едуард обичаше да пазарува. Навсякъде се носеше усещането за пари и власт. Трупано с години богатство. Не някакви си новобогаташи, които биха наели латиноамериканско момиче от Ню Йорк, едва прехвърлило двайсетте.

Лита бе минала оттук два пъти. Като проучване на терена. Познаването на клиента представляваше много съществена част от рекламния бизнес. В Търговския регистър пък се бе запознала с годишните отчети на „Ланкастър Холдингс“ и на „Уилсън Шипинг“. После бе позвънила в офиса на „Ню Уейв“ в Ню Йорк. Благодарение на връзките си Джанис успя да намери отзиви в английската преса и Лита прекара цял уикенд в четене на истории за Ребека, Рупърт и малката им семейна империя.

„Сигурно е страхотно да си роден със сребърна лъжичка в устата!“, горчиво си мислеше тя, докато прелистваше изцапаните с мастило страници. Лорд Ланкастър й се усмихваше от палубата на поредната яхта или облегнат на своя ролс-ройс… Ребека организираше бал в огромното си провинциално имение, на който присъстваха цял куп сноби с титли и кожени палта. Прочете и историите за раздялата им. Сякаш на някого му пукаше за глупавата им любовна връзка. Лита съжаляваше единствено, че Рупърт Ланкастър бе изчезнал. Според „Дейли Мейл“ той караше ски в Сейнт Мориц. Сигурно и там се опитваше да измъкне чрез измама пари от някоя богата европейка. Лита разполагаше с Ребека Ланкастър, която очевидно никога не е била принудена да работи и ден през живота си. Късче по късче тя сглоби картината на живота й. Родители аристократи, наследява имение и богатство още като бебе, израства в Америка. Лита познаваше такива като нея. Бостънски госпожици в Хамптънс, които никога е работеха и по цяло лято играеха тенис, с бели плетени пуловерчета и диамантени гривни на китките. Цялата почервеня от гняв, докато четеше за живота на почитаемата Ребека Ланкастър и си припомняше собственото си детство, когато бе чистила до припадък малкия апартамент на семейството си, защото това бе единственият начин да се пребори с хлебарките. И как бе започнала от нулата и с мъка си бе пробивала път в рекламния бизнес, чак до момента, в който бе основала собствената си малка фирма. Разбира се, госпожица Ланкастър не се бе сблъсквала нищо подобно. Тя бе получила наготово мястото на главен изпълнителен директор в конгломерата на татенцето си, а после бе оставила непрокопсаното си гадже с титла да съсипе компанията.

Лита не се заблуждаваше от няколкото добри отзива, излезли напоследък за „Ланкастър“. Този господин Стон, а не Беки, имаше заслуга за някои мерки по снижаване на разходите, но съдейки по предишните отчайващи публикации в британските вестници, всичко щеше да се окаже напразно. Джослин Уилсън никога досега не бе губил битка. И тя щеше да се погрижи да не изгуби и тази.

Споменът за това как Ребека бе стояла на горната площадка на стълбището и безстрастно бе наблюдавала, докато тя изливаше сърцето си пред Рупърт, я изгаряше като огън.

Е, беше чакала две години. Сега идваше време за разплата.



Отне й цяла седмица да си уреди среща с Уилсън. Това не я изненада. Този човек бе истински работохолик и всеки миг от деня му бе запълнен от делови ангажименти. Освен това обичаше да възлага много голяма част от работата си на своите заместници. Но Лита нямаше да рискува да й откаже някакъв безименен чиновник в костюм. Щеше да направи предложението си лично пред Уилсън.

Най-сетне той се съгласи да й отдели десет минути в четири и четиридесет в петък следобед. Лита избра строг тъмнозелен костюм с пола, стигаща точно до коляното, чифт официални обувки на нисък ток и чорапогащник от „Уолдорф“. Сложи съвсем лек и свеж грим, пристегна косата си на френска плитка, опитвайки да изглежда малко по-възрастна, и добави чифт семпли перлени обици. Искаше Джослин Уилсън да види в нея сродна душа. Вярно, сега той бе от висшата класа — като Ланкастърови, но произхождаше от бедно семейство. Баща му бил окаян комарджия и се налагало майка му да прекарва дълги часове в изнурителна работа, за да издържа семейството, включително и зад щанда в магазин. Сега тя самата пазаруваше в „Хародс“. Уилсън бе пропуснал ходенето в университет, за да започне да печели пари. И бе много добър в това.

Лита му се възхищаваше. Не бе позволил на рецесията и разтърсваната от индустриални стачки британска икономика да го забави. Знаеше, че той не работи с много жени в бизнеса, но предпочиташе да вярва, че е човек без предразсъдъци.

Всичко зависеше от това дали ще го убеди, че тя може да му спечели много пари.