Облекчението бе толкова пълно, че Беки се почувства съкрушена. Вероятно същото изпитва участник в маратон или в гребна регата, мислеше си тя, докато пътуваше с такси към гара Падингтън. Тялото не усеща нищо от изтощението и болката, докато трае усилието, а след това човек иска да спи цяла седмица.

Е, тя не разполагаше със седмица, но можеше да си позволи поне един уикенд. Копнееше да се прибере във Феърфийлд, да се откъсне от телефона и секретарката си, от фирмените доклади и обиколките на корабостроителниците. Не искаше да вижда и един профсъюзен деятел, нито пък дори още час да преизчислява заедно с Кен сметките след поредното спиране на тока. Беше месец май и за пръв път грееше слънце. Реши да се отбие във Феърфийлд и да се порадва на градините. Щеше да напълни ваната с ароматните соли на „Флорис“ и дълго да лежи вътре. А после да спи.

Нямаше сили дори да мине през ужасния евтин хотел и да вземе куфара си. Майлс Кларк щеше да го направи вместо нея. Една от привилегиите да си шеф! Дори може би някой ден ще престане да се притеснява, когато дава нареждания.



— Не говориш сериозно.

Лита погледна любовника си изпод тъмните си кичури коса, които той толкова обичаше. Вероятно защото можеше да я контролира с тях. Харесваше му да увива копринената й коса около грубата кожа на китките си и да насочва главата й, както се води кон с юзди. Лита се извиваше под него върху копринените чаршафи и прекрасните й гърди с тъмни зърна подскачаха при всяко нейно движение, което още повече го възбуждаше. На Едуард Кан направо не му се вярваше колко силно го вълнува тази жена. Когато жена му почина преди повече от дванайсет години, бе заровил чувствата и страстта си в бизнеса. Лита бе толкова млада, а решителността й можеше да се мери с тази на всеки петдесетгодишен сенатор. Беше направо пристрастен към нея.

— Защо винаги ми го казваш? — рязко го попита тя в отговор.

Едуард я подлудяваше. Беше неумолим и взискателен, умен и непоносимо упорит. Когато Лита отиваше в офисите на „Олимпия“, повечето пъти той дори отказваше да я приеме. И не се извиняваше за това. Очакваше от нея предварително да си уговаря час, да се съобразява с него. Би зарязала всеки друг мъж. Но с Едуард беше различно.

Той й бе помогнал да основе рекламна агенция „Ню Уейв“. Беше й осигурил първите й четирима клиенти и я бе финансирал.

— Но аз искам да се справя сама в началото.

Едуард я бе изгледал така, сякаш е луда.

— О, добре. Аз пък мислех, че искаш да успееш. В рекламния бизнес всичко опира до контактите. Но ако не искаш помощ, свободна си да се провалиш съвсем самостоятелно.

Беше прехапала устни от яд, но знаеше, че е прав. „Дохъни“ никога не отказваше клиент, който идва по препоръка на нечий приятел. Или любовник.

Първите й реклами бяха за много влиятелни клиенти. Лита свърши отлично работата, вдигна продажбите и разшири пазарния им дял. Тогава дойдоха повече поръчки. С получените пари най-напред върна заема на Едуард. После нае Хари Вайс да ръководи нещата в офиса й.

— Аз ти вярвах, Лита — спокойно й каза той.

— Знам. Но не можеше да направиш нищо. — И докато му го казваше, осъзна, че наистина го знае. Едуард й го бе изтъкнал, и с право.

— Радвам се, че разбираш. Какво промени мнението ти?

Не й се искаше да признае, че се дължи на Едуард.

— Просто го усещах, Хари.

След като нае Хари, всичко се промени. Той привлече в нейната агенция най-добрите и най-подценяваните служители на „Дохъни“. Особено удоволствие й достави да наеме на работа Джанис.

Но от мига, в който бе основала фирмата, Лита всъщност чакаше удобния момент. Знаеше, че ще го направи. И бе готова да се пребори с Едуард.

Той искаше да се ожени за нея. Тя го знаеше. Беше й говорил за това, а преди два месеца намери пръстена в джоба на сакото му — една сутрин, когато той излезе за работа в шест часа, а тя остана у дома с главоболие. Наметната с късия копринен халат, с който той обичаше да я вижда вкъщи, според нея — защото дрехата едва покриваше дупето й, бе започнала да ровичка в бележника му. Изпитваше ненаситно любопитство към всичко, свързано с него. Широкият му гръден кош, мускулестите ръце и големите здрави бедра бяха само началото. Тъмните му очи, които сякаш я разголваха, дори да е напълно облечена, изобщо не й разкриваха достатъчно. Тя искаше да разбере какво го кара да е такъв перфекционист, защо се опитва да научи латински, защо винаги когато тя отидеше в „Олимпия“, той се оказваше някъде навън, на срещи с клиенти. Явно спираше да работи и излизаше само заради нея.

Беше невероятно ласкателно да те преследват толкова неумолимо. Едуард имаше навик да нахълтва през вратата и да я сграбчва в прегръдките си, без дори да забави крачка. После я събаряше на дебелия килим, смъкваше блузата, повдигаше полата й и потъваше в нея, сякаш цял ден е бил силно възбуден и не може да чака и секунда повече. Понякога правеше секс с нея, опряна до хладилника или върху бюрото в офиса й, когато минеше да я вземе късно от работа. Докато се любеха, й говореше с нисък и задъхан глас, а думите му я караха да се вижда през неговите очи. Това я възбуждаше толкова много, че тя ставаше влажна и нетърпелива да го почувства в себе си. Едуард леко обхващаше с длани дупето й и й шептеше колко е стегнато и пищно, закръглено и вирнато нагоре. Казваше й, че цял ден е мислил за него. Приближаваше устни до зърната на гърдите й, но не ги целуваше, дори не ги погалваше с език, само ги гледаше, а дъхът му я изгаряше и Лита започваше да стене и да се извива под него, молейки го да я докосне, да я вземе.

Но и след всичко това не й бе направил предложение. Тя все още чакаше. А сега щеше да го предизвика.

Лита получаваше английски вестници в офиса си всеки ден. Търсеше да прочете нещо за Рупърт Ланкастър, но той бе изчезнал. Напоследък онази надута Беки получаваше цялото внимание на пресата.

Беки бе затънала в проблеми. Лита знаеше всичко за „Ланкастър Холдингс“. Дори се бе сдобила с копие от годишния отчет на компанията, изпратено й от официалния търговски регистър в Англия. Няколко месеца, докато „Ню Уейв“ правеше първите си стъпки, Лита бе таила надеждата, че Беки ще банкрутира. Но тя бе успяла да си уреди среща с банкерите. Може би щеше да се спаси.

Лита нямаше да позволи това да се случи.

— Но, скъпи, аз наистина съм сериозна — заяви тя и погледна Едуард в очите. — Налага се да замина за Англия.

Двадесет и шеста глава

Имението Феърфийлд бе притихнало. Дотолкова, че се наложи Беки сама да отключи входната врата с огромния стар железен ключ, който криеха под статуята на изправена на задните си крака кошута, пазеща входа откъм кухненската градина. Първия петък от всеки месец госпожа Моркамб си взимаше почивен ден. Днес Беки щеше да е сама, точно както й се искаше. Тя въздъхна доволно.

В хладилника намери основни хранителни запаси, които икономката държеше там, в случай че Беки се прибере у дома. Пушена сьомга, лимони, черен хляб и половин бутилка пенливо бяло вино. Освен това имаше цяла, изкусително сочна и апетитна шоколадова торта. Устата й започна да се пълни със слюнка. Не бе докоснала противната храна, която предлагаха във влака, а вече минаваше три следобед. Намаза с масло няколко филийки черен хляб и сложи отгоре резенчета сьомга; рибата бе уловена в близкия поток, разбира се, във Феърфийлд не използваха от рибарниците. Въпреки ранния час, сипа си и от шампанското. Какво пък, мислеше си Беки. Днес щеше да се отпусне. Изяде сьомгата и тържествено си отряза парче от тортата, която също бе много вкусна. Трябваше по-често да си угажда.

След като похапна, свали обувките си и нахлузи големите зелени гумени ботуши до задната врата. Не искаше да се преоблича. Наметна се с подплатената пухкава жилетка, която госпожа Моркамб й напомняше да си облича, когато излиза в градината, и си сипа останалото вино в голяма и очукана порцеланова чаша. Навън слънцето грееше ярко. Беки си пое дълбоко въздух, за да се наслади на разкошния аромат на прясно окосена трева и на цветя, много цветя. Лавандула, рози и какво ли още не! Отвори вратата, излезе на задната тераса и задиша с пълни гърди, любувайки се на чистия въздух в провинцията, който отмиваше мръсотията на Лондон от гърлото й. Градината бе потънала в цветя. Но изглеждаше различна. Прекрасна, но и малко различна. Каква ли беше причината?

Беки се вгледа в алеята в долния край на терасата, където градината стигаше до ябълковите дървета. Там забеляза нов зелен плет.

Тя примигна. Полудяваше ли? По-рано го нямаше. Беше подрязан, тъмен, гъст, много красив и съвсем нов.

Остана неподвижна за миг и сякаш в потвърждение на мислите си, чу звук от градинарски ножици. Клъц, клъц, клъц. Ръчни ножици. Отпи голяма глътка изстудено шампанско от порцелановата си чаша и се запита дали да не се обади в полицията. Но какво щеше да им каже — че някакъв луд градинар сади плетове в градината й? Тръгна надолу по стъпалата.

— Ехо! — извика високо тя и остана на известно разстояние от плета, за всеки случай.

— Здрасти! — отвърна й някакъв глас.

Мъжки глас. Беки успя да разпознае йоркширския акцент. Но не се показа никой. Звукът от рязане продължи да се носи над градината. Тя леко се подразни. Мина по моравата и застана точно до плета. Зад него стоеше висок и суров на вид мъж, може би малко над трийсетте, стиснал огромни градинарски ножици, с които много съсредоточено подкастряше клонките на плета. Дори не погледна към нея. Беки ядосано се прокашля.

— Аз съм Ребека Ланкастър. Притежавам това имение.

— Чудесно — спокойно отвърна той и продължи работата си.

— Вие кой сте? И какво правите? Какъв е този плет насред моравата ми?

Той въздъхна почти толкова раздразнен, колкото звучеше и тя, и отпусна ножиците.

— Аз съм Уил Лоугън. Градинарят. Вие ме наехте.

Беки се опита да си спомни. О, по дяволите, човекът, когото бе наела още когато излизаше с Рупърт и искаше да го впечатли колко добре се грижи за Феърфийлд. Шарън й бе казала, че този човек си е създал добра репутация в околността.