Изчака часовникът да покаже осем и после взе такси до „Уест Енд“. Клубът бе точно такъв, какъвто си го представяше — дискретен, с малка месингова табела отвън и врата с богато украсени решетки от ковано желязо, в които имаше вплетени лъвски глави. Облеченият в ливрея портиер й отвори и я покани вътре, при което учтиво докосна шапката си с ръка. Тя влезе, без дори да го погледне.

— Да, госпожице? — каза служителят на рецепцията. В гласа му не се долавяше предизвикателство. Лита се поздрави мислено; изглеждаше, сякаш е съвсем на мястото си тук.

— Казвам се… — „Бързо измисли нещо богаташко и английско!“ — … Елизабет… — Все пак бе достатъчно добро за кралицата, нали така? — … Астор. Имам среща за вечеря с лорд Ланкастър.

— Разбира се, госпожице Астор. — Той порови в бележника си. — О, не виждам името ви…

Лита въздъхна.

— Боже мой! Рупърт е толкова разсеян. Но поне е тук, нали?

Той провери в друг бележник.

— Ужасно съжалявам, госпожице, но не мисля, че е тук.

Тя се нацупи.

Служителят все пак бе мъж от плът и кръв.

— Вероятно ще го намерите в имението на госпожица Ланкастър в провинцията, ако се отбиете там, госпожице. Феърфийлд Корт. Доколкото си спомням, миналата седмица спомена, че ще ходи там на бал за рожден ден.

Лита щракна с пръсти:

— Колко глупаво само! И дори не се е сетил да ми звънне. Е, благодаря, много сте любезен.

— За мен беше удоволствие, госпожице — каза мъжът и направи знак на портиера да я изпрати. „Този Рупърт Ланкастър е голям късметлия!“, помисли си завистливо.

Лита изчака портиерът да й повика такси и му даде бакшиш. Когато вратата зад гърба й се затвори, тя си позволи широка усмивка.

Утре щеше да отиде отново до библиотеката, да намери този Феърфийлд Корт и да вземе влака дотам. После щеше да поговори с Рупърт и всичко щеше да се уреди.

Трябваше да вярва в това.

Тринадесета глава

Беки се събуди рано и се усмихна. Въпреки топлината на пухената завивка и студа в стаята, тя скочи от постелята. Братовчедите от Америка й бяха подарили кашмирен халат, който да вземе в Англия. Загърна се в него и отиде до големия прозорец. През масивното оловно стъкло се виждаше терасираната морава, стигаща до езерцето с лилиите. Все едно изобщо не бе имало парти. Шатрата бе прибрана, свещите и факлите ги нямаше на терасата. В разтърсваната от стачки Великобритания тя бе получила отлично обслужване, плащайки повече на работниците.

Зората тъкмо пукваше, а прозорецът й гледаше на изток. Червеното слънце ставаше все по-ярко. Бледото зимно небе блестеше като приказно; очертаваше се ясен и студен ден. Беки разсеяно си помисли, че трябва да украси коледно дръвче и да организира още едно парти. Този път — по-скромно. Миналата нощ пожъна изключителен успех. Нямаше значение дали бяха дошли от любезност или от чисто любопитство, но всички поканени се бяха появили, оставайки до малките часове на нощта. Изтощена, тя се измъкна и си легна към четири сутринта. Не знаеше защо сега не се чувства изморена. Колко бе спала, навярно около три часа?

Но дълбоко в себе си знаеше защо се събуди толкова рано.

Рупърт. Вълнуваше се заради Рупърт. Беки се бе притеснявала от срещата с него — от евентуалната сцена, от враждебността му. Миналата нощ, когато гостите напълниха Феърфийлд Корт, тя най-сетне почувства, че това място наистина й принадлежи. Тя бе домакинята и посрещаше гости в своя дом. Който Рупърт бе смятал за свой. Но той се държа толкова добре.

Беки обгърна тялото си с ръце и се загледа в красивото си имение. Правилно ли се изрази… че се е държал добре? Това не обобщаваше красивото му стройно тяло, тъмните му очи, нито чара му, нито начина, по който я гледаше, карайки стомаха й да се преобръща. И как само танцуваше с нея — толкова грациозно и уверено, сякаш цял живот е танцувал само валс! И как я защити, когато леля Виктория се появи и направи хаплива забележка за цената на партито! Той беше такъв… англичанин. Перфектният джентълмен. А и акцентът му… божичко… направо разтапящ. Беки бе забелязала как му се подмазват някои хора заради титлата му и как Рупърт ги бе сложил на мястото им. Докато беше в прегръдките му, тя се чувстваше така, сякаш е създадена само за това.

Оказа се приятно да й целуват ръка. Да я карат да се чувства толкова харесвана и желана. Вече нямаше значение колко много средства бе похарчил Рупърт за съдебното дело, то сякаш нямаше абсолютно нищо общо с нея.

Рупърт я бе погледнал открито в очите, когато го бе обсъждал с нея, за да може тя да почувства искреността му.

— Няма да те лъжа, Беки. Смятах, че имам права над Феърфийлд и според волята на баща ми се борех за къщата. Затова го направих. Надявам се, че ще уважиш това. Но всичко приключи, аз не тая лоши чувства и се надявам и с теб да е така.

— Абсолютно.

— Ако бях спечелил, ти винаги щеше да си добре дошла тук. Ти си част от семейството ми. Макар да сме далечни роднини — добави той и погледна гърдите й.

Беки усети как зърната й настръхват.

— И ти си винаги добре дошъл тук. По всяко време имам осем стаи за гости.

— Всъщност имаш десет — небрежно я коригира Рупърт. — Не забравяй допълнителните две над крилото за слугите.

После се усмихна и цялото му лице светна.

„Боже мой — помисли си Беки, — толкова е красив!“ И благодари на съдбата, че светлината в шатрата е приглушена и той не може да забележи изчервяването й.

— Надявам се балното ти тефтерче все още да не е запълнено, защото иначе ще трябва да го скъсам и да ти взема ново.

Тя се усмихна:

— Не, не е.

— Добре — уверено каза Рупърт, — защото сега, когато видях колко си красива, смятам да те запазя за себе си през цялата вечер. Винаги съм бил голям егоист. — Наведе се към нея и допълни чашата й с шампанско. — Защо не ми разкажеш за детството си?

Беки поклати глава:

— Толкова е скучно.

Той притисна с мускулестата си ръка нейната мека длан.

— Нищо, свързано с теб, не може да е скучно — отвърна й.

Беки въздъхна щастливо. Дори не усещаше умората. За една вечер се бе превърнала от самотно хлапе в приета от всички дама. А и Рупърт я вълнуваше.

Навярно бе лудост да мисли, че той се интересува от нея. Английските джентълмени бяха пословично чаровни. Може би от негова страна всичко бе само проява на добри маниери. Разбира се, тя беше красива, знаеше го. Но мъжете решаваха кое е красиво. Може би не бе неговият тип жена. Имаше малки гърди. Подхождаха на високата й слаба фигура. Беки разгърна кашмирения си халат и ги огледа изпитателно. Бяха малки, с дребни зърна и идеални като форма, но определено не и пищни. Дали не трябваше да си купи сутиен с подплънки? Но пък тогава нямаше ли той да се разочарова, когато го свали?

„Полека, малката.“ Дори не бе излизала с него, а вече планираше да скочи в леглото му. А той даже не се бе обадил още.

Беки поклати глава и отиде до банята, за да си вземе душ. Искаше да използва сешоара си, за да изпъне косата си с кръглата четка нагоре, и да избере най-добрата си козметика, за да прикрие сенките под очите. Защото ако той се отбиеше, искаше да е готова за него.



Влакът до Хошъм пътува два часа и половина. Лита плати скъпо и прескъпо за място в първа класа — струваше й се, че по-евтино би струвало да лети до Мексико, но така разполагаше с относително чиста седалка, празно купе и място, където да остане насаме с мислите си.

Болката от телеграмата на Рупърт бе намаляла с дистанцията. Никой не го караше да й предлага брак, нали? Погледна пръстена на лявата си ръка и се успокои. Явно бизнесът го бе подложил на голям стрес. И защо бе решила, че парите й са изчезнали? Щом бяха в сметката на компанията, значи можеше да си ги получи обратно. Или пък да ги остави там и да инвестира в Рупърт. В крайна сметка и „Бенсън и Бейли“ доста сериозно бяха инвестирали в него с луксозния апартамент, сметката за служебни разходи и всичко останало. Сигурно е бил много добър в работата си. Защо да не се надява, че ще успее и с „Модерна реклама“?

Толкова чудесно се бе държал с родителите й. Много учтиво. Дори се бе опитал да завърже разговор с Чико.

Мъж със спретната униформа мина покрай нея, тикайки количка с доста противни на вид сандвичи, и я попита дали не желае нещо.

— Не, благодаря.

Той се бе втренчил в нея, което бе добър знак. Лита искаше да изглежда възможно най-добре. Беше се преоблякла четири пъти, преди да се спре на сегашния си тоалет: черни кожени панталони „Фенди“ и бял мериносов пуловер с разголени рамене и гръб — топла дреха, стилна и същевременно сексапилно показваща, но все пак в прилични граници, кожата й с цвят на кафе с мляко. Косата й падаше свободно върху раменете, къдрава и блестяща, а яркочервените й устни бяха в тон с лака на ноктите й.

Нямаше вид на човек, който се страхува от нещо.

— Колко още остава до Хошъм?

— Около двадесет минути, госпожице.

— А лесно ли мога да хвана такси там?

— Вие сте американка — отвърна мъжът, сякаш правеше някакво откритие.

— Точно така.

— Хошъм не е голям град, госпожице, но попитайте началника на гарата и той ще ви даде номера на някоя местна таксиметрова служба.

— Да, благодаря — каза тя и се обърна да погледне през прозореца.

Човекът от влака знаеше, че едва ли има голям избор на таксиметрови компании в града, но искаше да направи услуга на началника на гарата. Да му даде възможност да зърне момичето. Вероятно беше някоя кинозвезда. Страхотно! Той неохотно продължи нататък с количката.

Лита отново се върна към книгата си, „Джобен указател на господарските имения в Англия и Уелс“. На Феърфийлд Корт имаше отделени цели две страници. Мястото определено изглеждаше красиво, ако човек си падаше по подобни неща. Лита бе гореща почитателка на високата модерна архитектура. Смяташе планините от бетон и стъкло в Манхатън за най-прекрасната гледка на света. Но можеше да разбере защо някои хора биха ахнали от възторг при вида на Феърфийлд. От него се излъчваше усещането за история, а за Лита това означаваше стотици години привилегирован живот. Като собственик фигурираше госпожица Ребека Ланкастър, която го наследила от баща си. Значи не беше Рупърт. Някаква роднина, вероятно неомъжена леля или нещо такова. Лита нямаше нищо против той да посещава старата дама по Коледа. Само че бягството в родината не бе най-добрият начин да се справиш с проблемите, които неизбежно възникват при всяко начало в бизнеса…