— Той те е напуснал, нали, скъпа?

Лита кимна:

— Мисля, че е станала някаква грешка, татко.

— Няма такова нещо. Той не беше от нашата черга, Лита. Разбрах, че е пройдоха още щом го зърнах.

Тя се засмя:

— Какъвто и да е, определено не е пройдоха.

— Точно такъв е — упорито повтори баща й. — От онези типове, които гледат само да използват другите. Виждал съм ги хиляди пъти.

Усмивката й помръкна.

— Татко, трябва ми телефон.

— Говори колкото си искаш. Нали ти плати за него! — каза баща й.

Лита натрупа куфарите с багажа си в антрето и набра номера на банковия си мениджър.

— Много се радвам да ви чуя отново, госпожице Моралес — обади се Пол Уилсън.

Той бе респектиран от финансовото състояние на младата си клиентка през последните осемнайсет месеца. И кой не би искал да има за клиент сексапилна млада дама като нея? Всичките му колеги му завиждаха.

— Добро утро, господин Уилсън. Имам въпрос относно баланса ми.

— Да. Бяхме забелязали необичайна активност по сметката. Надяваме се скоро отново да си върнем голяма част от бизнеса ви.

Лита усети как по челото й избива пот:

— Колко точно пари имам в сметките си при вас?

— Нека да видим. — Тя го чу как рови в разни книжа. — Според мен са седем хиляди.

— Седем хиляди долара? — невярващо повтори Лита.

Той долови смайването в гласа й.

— Няма нищо нередно, нали? Прехвърляхме парите в сметката на компанията съгласно писменото ви разпореждане.

— Всичко е наред. — Гордостта на Лита й се притече на помощ. Беше изпаднала в шок. — Обаче сега искам да отменя това нареждане. Мисля, че сме прехвърлили достатъчно пари.

— Напълно съм съгласен с вас. Почти триста хиляди долара.

— Точно така — немощно изрече тя и се опря на стената.

— Можем ли да сме ви полезни с нещо друго днес? Предишното ви нареждане вече е отменено.

— Не, благодаря. Приятен ден!

Лита затвори. Искаше й се да хукне към банята и да повърне.

Баща й се появи и застана пред нея.

— Станало ли е нещо, скъпа?

— Нищо, татко. Може би съм настинала. — Лъжеше и знаеше, че той не й повярва. — Всичко ще се оправи.

— Щом казваш, Лита.

Лита прегърна майка си, когато тя се върна от пазар, и отклони развълнуваните й въпроси за Рупърт. Изми и наряза зеленчуците за салата и й помогна да приготви пържено пиле за вечеря. За щастие Чико го нямаше.

— Колко време ще останеш, миличка?

— Само няколко дни. Трябва да пътувам по работа до Англия. Исках да оставя багажа си тук, ако нямате нищо против.

— Защо не го оставиш у лорда?

Лита въздъхна и погледна оживеното и весело лице на майка си. След като бе напуснала фабриката за дрехи, преждевременното състаряване, предизвикано от липсата на пари и надежда, бе изчезнало. Никак не й бе приятно да разочарова тази жена.

— Мамо, двамата с Рупърт имаме проблеми в момента. Не мога да оставя багажа си при него.

Мария изглеждаше ужасена.

— Лита, миличка, нали няма да го напуснеш? Това няма да е хубаво.

— Не, няма да го напусна — отвърна Лита, доволна, че поне това е истина. — Ще ти разкажа какво се е случило после, става ли?

— Добре — прие жената и подозрително погледна към лявата ръка на Лита, за да провери дали годежният й пръстен още проблясва там.

Лита изяде жилавото пиле, приготвено от майка й, преструвайки се, че много й харесва, но се чувстваше неспокойна. Спа лошо в стаята за гости и дори не си направи труд да разопакова някой от куфарите си. Можеше да вземе дрехите си в Англия.

Рупърт трябваше да има много добро обяснение за всичко станало.



Баща й настоя да я закара до летището.

— Няма да викаш такси, разбира се. Аз за какво съм? Не съм забравил да карам за една година.

— Знам, че не си, татко.

— Е, в колко часа е полетът ти?

— В дванайсет — излъга Лита. Нямаше пари за пилеене, за да си купи билет първа класа. Щеше да се наложи да чака на гишето колкото трябва.

Той я остави пред входа с мрачен вид.

— Лита, не вярвай на нищо, което ти казва онзи младеж, докато не видиш доказателство. Обещай ми.

— Обещавам.

— Понякога родителите не са толкова глупави, колкото ги смятат децата им — строго каза баща й и потегли.

Лита се замисли над думите му, отивайки към гишето, за да опита шансовете си. Дете. Някога бе такова; почти го бе забравила — заради напрежението в работата й, заради връзката й с Рупърт и самостоятелното жилище. Но все още бе тийнейджърка и се бе увлякла по едно красиво лице като младо момиче, влюбено в рок звезда.

Не искаше да повярва, че всичко е толкова просто. Как Рупърт би успял да похарчи триста хиляди долара? Беше инвестирал в бизнеса, а тя притежаваше част от него. Така че ако се случеше най-лошото, можеше да си върне парите. Както можеше да си върне и него. Според думите му нещата помежду им не вървели, но какво всъщност бе имал предвид? Тя щеше да оправи всичко. Знаеше, че може.

Служителката на „Пан Ам“ зад гишето й се усмихна вежливо и я осведоми, че има само едно свободно място. Намираше се в средата на редицата и бе за изтощителния нощен полет. Щеше да е натясно, затворена отвсякъде и изморена.

Лита купи билета. Нямаше избор.



Когато пристигна в Лондон, откри малка будка, в която имаше списък с хотели. Запази си стая в един от най-евтините, които намери. Отне й два часа и половина да се добере до центъра на града в оживения сутрешен трафик. Лита за пръв път идваше в Европа, но се чувстваше толкова разстроена, че дори не се оглеждаше наоколо. Хотелът се намираше в „Ланкастър Гейт“, тесните малки стаички с грозни тапети на цветя и обща баня в дъното на коридора я потискаха. Нямаше сили дори да вземе душ, просто придърпа тънките пердета, сви се в леглото и се унесе в неспокоен сън. Клаксоните и шумът на колите навън вероятно биха държали друг човек буден, но Лита беше от Бронкс. Беше свикнала.

Събуди се в три следобед, когато слънцето вече залязваше. Дори и вътре се усещаше хлад. Взе малката груба хотелска хавлия, мина по коридора и се изкъпа на спокойствие, като изми и косата, и тялото си, за да се почувства чиста. Нямаше представа откъде да започне да търси Рупърт, но ако го откриеше, искаше да изглежда добре. Преоблече се в черни кожени панталони и кашмирено поло, изсуши косата си, гримира се леко и слезе долу.

Служителят на рецепцията примигна. Тази мадама нямаше нищо общо с момичето, регистрирало се по-рано. Без разрешената коса и сенките под очите, тя бе истинска красавица.

— Да, госпожице? — с надежда изрече той.

Лита му отправи една от най-сияйните си усмивки:

— Имам нужда от помощ, но не съм съвсем сигурна какво да търся.

„Чудесно. Дано се задържи пред рецепцията ми по-дълго. Какъв бюст само! — мислеше си служителят. — Дали не е проститутка? Не е, едва ли… прекалено богата изглежда.“ И не достатъчно отчаяна, макар че в нея се долавяше някаква тревога.

Жалко. Все някак си щеше да събере таксата за няколко часа насаме с нея.

— Защо не ми разкажеш, а аз ще преценя дали мога да помогна.

— Трябва да открия един човек, но не знам къде живее.

— Телефонният указател — веднага предложи той.

Янки — нищо не разбират!

Тя поклати глава. Косата й се разпиля по раменете й като в реклама на шампоан.

— Името му е доста често срещано. Ланкастър. Но е лорд. Лорд Ланкастър. А и не знам дали номерът му изобщо е вписан в указателя.

— Попитай в Камарата на лордовете. Но не мисля, че там пускат да се влиза свободно. Не… почакай. Има книга, в която са вписани всички аристократи. Лордовете — също.

— Как се казва тази книга?

— Не помня. Иди в местната библиотека — добави той с рядък изблик на съобразителност. — Там ще ти помогнат. Ще ти запиша адреса.

— О, благодаря! — Американският й акцент приличаше на разтопено масло.

Той се гмурна в топлината му. Може би тя щеше да спре да търси онзи лорд и щеше да излезе и с някой обикновен мъж. Може пък да я покани на среща.

Но тя вече излизаше през вратата.



— О, да, госпожице — каза библиотекарката, дребна жена с кафеникава коса и спретнат тъмносин костюм, — това е на издателство „Дебретс“. Потърсете и в „Кой кой е“. Нека ви покажа. Ще искате ли да вземете книгите със себе си?

Лита поклати глава.

— Само ще си запиша някои неща.

Жената я настани пред една малка маса за четене с лампа над главата й. Тишината бе толкова дълбока, че чак я потискаше; отгръщането на тънките страници й се струваше много шумно. Изнервяше я.

Намери името на Рупърт редом с огромен благороднически герб с малка коронка отгоре и подкрепян отстрани от две мечки с вериги около вратовете. Рупърт, единствено дете, лорд Ланкастър. Завършил в „Итън“ и прочие, и прочие… не е ходил в университет, забеляза тя… Семейно седалище… Точно това беше, нали, къщата Феърфийлд Корт, Шропшър. Къде ли се намираше? Трябва да провери. Лондонски клубове… „Шутърс“… и там си струваше да опита. И апартамент на площад „Итън“.

Лита внимателно записа всичко и излезе от мрачната сграда възможно най-бързо. Отвън, на улицата, валеше сняг. Тя се скри в най-близкия ресторант и си поръча пържола. Бореше се с импулсивното си желание да хукне с такси към клуба му и да настоява да го види веднага. Но не това бе начинът.

След като изяде месото, усети как в тялото й се разлива енергия. Добре. Дали да вземе влак до Феърфийлд Корт? Ами ако той се намираше в Лондон? Едва ли можеше да иде пред градското му жилище и да го чака да се прибере. Прекалено студено бе за това.

Погледна отражението си в огледалото. Да, изглеждаше добре, но освен това изглеждаше като модерно момиче. Не бе в подходящия вид, за да щурмува крепостта. Познаваше приятелите на Рупърт… всичките бяха надути сноби. А това тук бе неговият свят.

Лита се върна в хотела и внимателно прегледа куфара си. Беше опаковала всичко между пластове тънка хартия, за да не се мачка, и тези усилия си струваха. Имаше красив розов костюм от туид на „Шанел“ с пола под коляното, перлите, които той й бе купил от „Картие“, и кожено палто. Комбинира ги с розови кожени обувки на „Диор“ с нисък ток и малки златни катарами и прибра косата си в стегнат кок. Идеално.