— Благодаря. Ще се отправим ли към масите? Аз… трябва да разменя няколко картончета с имена.

— Разбира се — съгласи се Рупърт. Предложи й ръката си и това изглеждаше като най-естествения кавалерски жест на света. — Ще ми се приятелите ми от Лондон да можеха да ме видят. Обичам винаги да придружавам най-красивото момиче на партито.

Дори и в мрака Беки усети как я облива чиста слънчева топлина. О, господи, той бе прекрасен! И определено не беше чак толкова близък роднина, че да е невъзможна романтична връзка помежду им. Ако той изобщо се интересуваше, разбира се. Беше идеалният английски джентълмен… изискан, самоуверен, добре сложен… а очите му, очите му изглеждаха направо хипнотични… Тя му се усмихна и сплете тънката си ръка с неговата. Всички ги зяпнаха, когато влязоха в шатрата заедно.



„Предполагам, че ще успея — хладнокръвно разсъждаваше Рупърт. — Разбира се, акцентът й ще трябва да изчезне, но върху това може да се поработи. След няколко години тук най-вероятно бездруго ще го изгуби.“ Тенът й определено бе чаровен, но донякъде и предизвикателен. Но какво да се очаква при такова възпитание? Сигурно дъвчеше и дъвка и ругаеше. Американките бяха много амбициозни. Знаеше го от личен опит.

Погледна я крадешком, докато се ръкуваше с разни нищожества, мотаещи се из прекалено пищната и натруфена шатра… Ребека разменяше картончетата с имената на гостите тихомълком, с минимум суетене и възможно най-грациозно. Обзе го силен пристъп на негодувание. Виж я само, толкова красива — не можеше да отрече красотата й — толкова царствена и да посреща всички тези хора в неговата къща. И да харчи неговите пари, докато на него му се налага да води неприятни разговори с банковия си мениджър само за да осигури покритие на чековете си.

Бащата на Ребека бе непрокопсаник, без никакво уважение към рода. Беше се оженил за онази никаквица, беше заплашил да раздели къщата от титлата, а после, шофирайки с превишена скорост на магистралата, бе убил в себе си, и наследника си, така че да се стигне до това положение. За пръв път от десет поколения. Каква нелепа шега! А дъщеря му май бе поела по неговия път. „Какъв смисъл има цялата тази показност! — мислеше си със завист Рупърт, докато се озърташе наоколо. — Американска суетност.“

Е, той скоро щеше да я отучи от това.

Тя изглеждаше много апетитна. Роклята не успяваше да прикрие стройната й фигура — широките поли нямаха значение, той можеше да прецени по тънките й китки и нежната извивка на шията. Косата й бе гъста и лъскава, макар че едва ли бе с естествен цвят. Рупърт си представи дългите й, стегнати крака, увити около кръста му. Дали беше девствена? С удоволствие би я разкъсал. Всеки тласък щеше да е истинска победа.

Когато Ребека станеше негова жена и той се погрижеше да му роди момче или за още по-сигурно — две, всичко отново щеше да е наред. Той щеше да е господарят на Феърфийлд. Тогава щеше да установи правилния ред за унаследяване на имота, така че никоя амбициозна американка и кохортата й от адвокати да не могат да го нарушат.

И за всичко щеше да се погрижи сам.

— Намерих го — усмихна се Ребека и се приближи до него, вдигнала малко триъгълно картонче в ръка.

Тя се усмихна с широка, добронамерена усмивка, разкриваща белите й зъби на златистото й лице.

Рупърт забеляза пламналите бузи и блясъка в очите й. Беше виждал същото у безброй млади момичета — от колежанките в „Сейнт Мери“ в Аскът до онази знойна красавица — Лита Моралес. Рупърт се ухили. Вече му бе в кърпа вързана. Трябваше само да я вземе.

Чувстваше се късметлия. Не се съмняваше, че може да омае Ребека Ланкастър. Още щом намери поканата й в пощенската си кутия, всичко бе решено. Тя очевидно искаше „да се сприятелят“. Да, как ли пък не… нима някога би могъл да се сприятели с жената, откраднала наследството му? Но тя беше американка. Сигурно бе сантиментална, а освен желанието й за помирение, оставаше и титлата му. Всички жени си падаха по нея, особено американките. А и когато ставаше дума за американка, не трябваше да се пренебрегва и акцентът му. Колкото и да имаше успех сред дамите в лондонските клубове и провинциалните имения, Рупърт не можеше да го сравни с лекотата, с която омайваше момичетата в Щатите. В Ню Йорк направо бързаха да свалят миниатюрните си бикини. Само Лита го бе накарала да почака, но това вероятно представляваше част от плана й да го накара да се ожени за нея.

И почти бе успяла. Рупърт поклати глава; дори си бе помислил, че може да позаглади недостатъците на Лита. Глупаво от негова страна, тъй като в крайна сметка тя беше… латиноамериканка. От работническата класа. Неподходяща за ролята на една лейди Ланкастър и майка на лорд.

Пък и след загубата на делото всичко се обезсмисляше.

Броят на подходящите съпруги се бе свил до една. Само една. Истински късмет за него се оказа, че на всичкото отгоре щеше да му е приятно да спи с нея. Може би щеше да уреди и нещо с Лита, докато е в Ню Йорк. Но по-добре да не го прави. Не биваше да стига толкова далеч, а после да рискува всичко.

Трябваше напълно да зареже Лита.

— Хайде да сядаме — каза той. — Наистина ми се ще да те опозная по-добре.

Дванадесета глава

Лита се настани в „Пиер“. Там бе безбожно скъпо и луксозно, но тя имаше нужда от това. Нуждаеше се от утеха и спокойствие. Украсеното с позлата фоайе на хотела с огромното коледно дърво я накара леко да се отпусне.

Взе си ароматна вана и се загърна в топъл бял и пухкав халат за баня. После седна до прозореца с изглед към студения, сив и опустял Сентръл Парк и препрочете телеграмата.

Сигурно беше някаква грешка. Рупърт не можеше да е имал това предвид. Ако бе истина, нямаше ли да й каже нещо предварително? Или поне да се обади?

Толкова сърдечно се бе държал с нея! Дали нямаше вина стресът от новия бизнес?

О, по дяволите! Бизнесът. Лита се сгуши в халата си, опитвайки се да се пребори с внезапно надигналата се в нея паника. Какво й бе казал за парите й… че ще уреди механизъм, по който сметката на компанията да се захранва само при нужда? Бизнесът обаче бе съвсем нов. Не се нуждаеше от толкова много пари. Освен това Рупърт бе богат.

Нали така?

Лита притисна лакираните си нокти до челото и се опита да мисли трезво. Не искаше да го прави, но се налагаше. Това й напомни за първия път, когато баща й я бе завел на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Тя се страхуваше от високото, но някак си не можеше да устои да не се приближи до парапета и да не погледне над ръба, където видя влудяващата пропаст надолу и й се стори, че пада, макар да бе здраво стъпила на бетонния под, макар да се намираше в пълна безопасност.

Винаги надничаше над парапета. И сега трябваше да помисли трезво.

Думите на баща й отекваха в ума й, докато оглеждаше годежния си пръстен. Той проблясваше красиво. Колко ли струваше днес еднокаратов диамант? Хиляда долара? Две хиляди, ако камъкът бе наистина хубав? Две хиляди. Не беше кой знае колко скъпо. Лита бе решила, че Рупърт е избрал пръстена заради класическата му елегантност, а не заради размера на камъка. Ами ако не е можел да си позволи нещо повече?

Апартаментът. Освен ако телеграмата не се окажеше някаква ужасна жестока шега, той дори не беше негов. „Бенсън и Бейли“ го бяха наели за него и договорът му изтичаше в края на годината. А сега, след като го бяха уволнили, щяха да го вземат обратно. Ами подаръците? Перлите, коженото палто… кошниците с плодове и сладкиши от „Фортнъмс“. Несъмнено луксозни. „Но — нашепваше досадното гласче на съмнението в съзнанието й — не е ли лесно да си позволиш луксозни подаръци за пред хората, когато не се налага да плащаш наем?“

Рупърт никога не плащаше сметки, когато излизаха навън. Може би само понякога за вечеря. Но това винаги се вписваше като „разходи“, защото тя работеше за агенцията. Клубовете го пускаха да влиза безплатно и често двамата вечеряха у приятели. Разбира се, той се обличане безукорно. Но нямаше кола. Никаква кола. Навсякъде ходеха с таксита. Ако той плащаше за нещата, които хората биха забелязали… костюми, обувки, ръкавели, цветя, някой и друг подарък… какви бяха другите му разходи?

Не плащаше наем. Нямаше кола. Не харчеше за развлечения. При това положение един скъп костюм бе съвсем достъпен, дори и при малки доходи.

Лита се замисли по-сериозно. „Добре, хайде да пресметнем“, каза си тя, опитвайки се да запази спокойствие. От работата си, преди да го уволнят, Рупърт получаваше добра заплата, защото компаниите не даваха на служителите си луксозни апартаменти, освен ако не им плащаха големи пари. Тогава къде бяха отишли парите на Рупърт, щом нямаше почти никакви разходи?

Адвокати, обади се безмилостно тъничкото гласче в главата й.

Затова Рупърт бе заминал за Англия. Заради така наречения „малък правен проблем“. Нещо, свързано с една къща. И вероятно делото не бе потръгнало според очакванията му — бе продължило по-дълго и бе отнело повече пари. Иначе защо ще се обръща към нея за пари за новия си бизнес? Който, спомни си тя, никак не я бе впечатлил като начало. Но Рупърт я уверяваше, че всичко ще е наред, защото е успял да привлече важни клиенти от „Бенсън и Бейли“.

Е, поне така бе казал.

Лита потрепери в топлия си халат. Тръсна глава, за да пропъди лошите си мисли. Да, това приличаше на голяма каша, но утре щеше да се прибере при родителите си, да се обади в банката и да разбере какво става.

Поръча си рум сървис. Печено патешко, пресни картофи, зелен фасул и половин бутилка червено вино. Трябваше наистина да поговори с Рупърт и да изгладят нещата. Виното я отпусна и Лита се сви в мекото топло легло и се унесе в сън.

Но последната й мисъл бе, че няма как да издири Рупърт.



Събуди се рано, изнесе багажа си от хотела и взе такси до Куинс. Намери баща си у дома; майка й била излязла да напазарува за вечеря.