Луиз Бегшоу - Когато тя беше лоша

— Харесва ли ти? — попита Беки, оглеждайки се. „Боже — помисли си Шарън, — наистина няма представа колко е хубава!“

Беки приличаше на истинска богиня в тази рокля. Бледорозовият шифон се спускаше от малките й гърди, набран и обвит около банелите на стегнат корсет, който повдигаше деколтето й, така гърдите й приличаха на две твърди праскови, които леко се показваха отгоре и намекваха за извивките по слабото й тяло. Викторианският корсет пристягаше и без това миниатюрната й талия; сега един мъж можеше да я обхване с две ръце. Може би дори с ръка и половина. Над пластовете коприна и четирите колосани фусти полата й се разстилаше около нея — сред розовия шифон имаше дискретно вмъкнати пластове бледозлатист сатен. Мънички рози от червена дантела бяха пришити по полата като макове сред житна нива. Платиненорусата й коса, която обикновено свободно падаше около лицето й, сега бе вдигната високо. Изглеждаше царствено, като графиня от времето на кралица Виктория, и все пак толкова млада, толкова сексапилна… нежната материя на роклята напълно подхождаше на свежия цвят на лицето й и на блясъка в очите й.

Макар и американка, завистливо си помисли Шарън, тази вечер тя е една прекрасна английска роза. Сякаш излязла от книга в конспекта на Шарън. Момиче, което ще накара човек да прочете сонетите на Джон Дън.

Нито една подробност не бе пропусната. Обувките на Беки бяха от сатен, в много бледорозово — като изчервила се бяла роза. Бе достатъчно висока и можеше да носи ниски обувки. Нежни малки кичури ограждаха аристократичното й лице и носеше съвсем малко грим — фон дьо тен, мъничко руж и бял молив на долните клепачи, за да заблестят очите й. Изглеждаше като портрет на Гейнзбъро. Нямаше вечерна чантичка, преметната на елегантната й китка — стаята й се намираше на горния етаж и щеше да е престараване. Но — и това би направила само жена със синя кръв, помисли си Шарън, а приятелката й бе чистокръвна аристократка, макар и с американски акцент — Беки носеше ветрило, закрепено за лявата й ръка. Истинско ветрило, старинна вещ от пера и бяла дръжка от слонова кост, изрисувана нежно като дантела. Вече на два пъти го бе размахала пред лицето си, като рязко дръпваше дръжката, сякаш без да забелязва, така че то се разтваряше като опашка на паун…

Преглътна тежко. Харесвам Беки, напомни си Шарън. Няма защо да се държа лошо с нея само защото е толкова красива.

— Кога според теб ще пристигнат първите гости?

— На поканите пише седем, така че е най-добре да съм долу в седем без пет.

— Никой няма да се появи преди седем и половина.

— Но ако някой дойде… Не мога да карам гостите си да чакат — твърдо заяви Беки.

Шарън се отпусна тежко на едно избродирано кресло от седемнадесети век.

— Взискателната домакиня. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Понякога си безмилостна.

Беки се засмя:

— Аз ли? Не съм.

Шарън я изгледа сериозно:

— Напротив, скъпа. Може и да не го съзнаваш още, но е така.

— Защо го казваш? Та аз съм лесен противник.

— Наистина ли? Рупърт ще дойде, нали?

Беки усети как в стомаха й под пристегнатия корсет пърхат пеперуди. Това бе най-големият й триумф след пристигането й в Англия. Не, поправи се тя, единственият й. Още щом Шарън бе подхвърлила възможността да събере семейството заедно — и тя да играе ролята на господарката на Феърфийлд — Беки се бе замислила за Рупърт. Братовчед й. И по-точно — неин далечен братовчед. Което означава, че не са чак толкова близки роднини. Но Рупърт имаше — едно предимство пред нея — беше мъж.

Семейството притежаваше титла. Сега тя принадлежеше на Рупърт, а не на нея. Той бе лорд Ланкастър. Неин прадядо, Джерард, четиринадесетият барон, бе имал малък брат. Много по-млад, близо с двайсет години.

Почитаемият Хърбърт Ланкастър имаше наследници — четирима сина, най-големият от тях — Джон, се падаше първи братовчед на дядо й. Но заради разликата във възрастта бе пораснал заедно с баща й. А синът му Рупърт, само две години по-голям от нея, се падаше втори братовчед на баща й и неин трети братовчед.

Но Беки, която нямаше братя и сестри, никога не се бе виждала с единствения си роднина от своето поколение. И за всичко бе виновен полът й.

Беше сбъркала пола.

Баща й имаше само една сестра, а неговият баща — две сестри. Така брат й се бе оказал сетната надежда за рода на Джерард Ланкастър. Трима единствени синове и последният бе загинал заедно с баща си още като пеленаче.

Хърбърт Ланкастър не бе имал подобни проблеми. Имаше четирима сина и сега Уилям, най-малкият, ръководеше „Ланкастър Холдингс“ заедно с чичо Хенри. Беки не познаваше никого от тях. Щеше да ги види тази вечер. Но докато растеше, единствено Джон я бе притеснявал.

Джон Ланкастър бил забелязал липсата на наследници от мъжки пол в по-старшия клон на семейство Ланкастър. Не се надявал, че братовчед му Робърт ще умре или пък синът му. Но веднъж го подразнил относно завещанието му. Какво щяло да стане с Ребека в случай на нещастие?

Беки бе виждала баща си само на снимки, но обичаше да си представя сцената. Как баща й поглежда студено братовчед си. И казва:

— Тогава Беки ще наследи Феърфийлд.

— О, не, Робърт! — възразил Джон. — Феърфийлд е наследствен имот. Ще го наследя аз. Къщата трябва да се предава заедно с титлата. Би трябвало да ти е ясно.

Но баща й не се съгласил. Изобщо. Казал го на братовчед си, спорът ставал все по-разгорещен, докато накрая Джон изхвърчал от къщата и никога повече не проговорил на баща й.

Джон бе починал след Робърт. Прекалено много пържоли и печени бъбречета, прекалено много сирене и бисквити. Не нещо драматично като автомобилна катастрофа — просто банален инфаркт. Беки съжаляваше, че така и не се бяха помирили. Струваше й се ужасно да умрат, ядосани един на друг, без да се сдобрят. „Дали Джон бе изпитал съжаление в сетния си миг?“, запита се тя. Ами баща й?

Рупърт Ланкастър не се бе възползвал от възможността за помирение. Баща му притежаваше титлата, но не и къщата. Разгневен на мъртвия си братовчед, защото в крайна сметка невръстната му дъщеря дори не живееше в Англия и не използваше Феърфийлд, Джон Ланкастър бе завел дело в съда. Къщата се предаваше по наследство по мъжка линия заедно с титлата и ако мъжката линия в един клон на семейството загинеше, тя трябваше да премине в другия. Какво като законът датира отпреди пет века? Все пак е закон.

Докажете го, бяха заявили изпълнителите на бащиното й завещание. Докажете го. И Джон се бе опитал. И бе умрял, опитвайки се. Но Рупърт, сега лорд Ланкастър, призрачната фигура, която тя смътно чуваше през цялото си детство на Източния бряг в Съединените щати, не се бе отказал. Продължаваше опитите си. Години наред, едва намирайки пари, за да плаща на адвокатите си, Рупърт бе влачил делото по английските съдилища без особен успех.

И най-накрая миналата година бе дошла развръзката. Беки играеше тенис, русата й коса се развяваше като знаме, докато тичаше по корта и се наслаждаваше на лекото тупкане на топките по твърдата настилка, когато лепя Минди изтича навън с разтревожено лице, стиснала телеграма. Съдът бил получил известие за ново доказателство случая „Феърфийлд“. Младият лорд Рупърт Ланкастър бе изнамерил документ от седемнадесети век сред книжата на дядо си. Кралски указ за унаследяване на собствеността, даден и подпечатан от Джеймс I, новият шотландски крал на Англия, по молба на тогавашния барон. Според него земята, къщата и имението Феърфийлд остават завинаги неделими от титлата. А това означаваше само едно.

Никакви жени.

Рупърт бе цитиран и на страниците на „Таймс“, достигнал и отвъд Атлантика до притеснената Беки. „В моето семейство се грижим добре за дамите — бе казал той. — За тях се намират подходящи женихи. Омъжват се добре. Получават издръжка. Но да се раздели земята от титлата означава да се разруши вековна традиция. Аз се боря, за да я запазя. Съжалявам, че представителите на госпожица Ланкастър не смятат така. В крайна сметка братовчедка ми всъщност е американка.“ Сега Беки си спомни този миг и усети горчиво ледено пробождане дълбоко в сърцето си. Тя не живееше в Англия, защото семейството, прекрасното семейство, с което Рупърт се хвалеше, я бе изоставило.

Но страхът й се бе уталожил половин година по-късно, когато съдията от Върховния съд отхвърли иска на ищеца. Документът бе определен като „ненадеждно доказателство“. Беки забеляза, че не бяха го нарекли „фалшификат“. Така щяха да обвинят един млад и красив английски лорд, който се движеше сред отбрано общество, в лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието, а това бе недопустимо. Освен това Беки бе научила от английската преса, че Рупърт Ланкастър е смятан за герой — беден, достоен, благороден и онеправдан младеж, който се бори срещу нея и високоплатените й американски адвокати. Съдът не би си позволил да накърни репутацията му.

Поне бяха прекратили делото. Три месеца преди двадесет и първия й рожден ден, когато най-сетне щеше влезе във владение на попечителския си фонд.

Беки повтаряше на репортерите: „Без коментар“, докато я заболи устата. Но се притесняваше. Много. Невероятно колко високо бе ценила Феърфийлд дори още пред да го зърне.

И сега знаеше защо. Носеше къщата в кръвта си, в гените си. Мислено си отбеляза да изпрати цветя на адвокатите си. Бяха се справили отлично. Рупърт притежаваше титлата, но не можеше да й вземе къщата.

Много се изненада, че прие поканата й. Но същевременно се и радваше. Рупърт бе неин братовчед, единственият жив роднина, макар и далечен, от собственото си поколение. Носеше титлата на баща й и не биваше да са врагове.

Е, той щеше да дойде тази вечер. Беки усети как леко потреперва от притеснение. Най-сетне щеше да го срещне.