Беки се настани с подвити крака върху тъмночервения кожен фотьойл и се наслади на мекотата му. Взе една от папките с документи и ги заразглежда един по един. Попечителски сметки… срокове за изплащане… Феърфийлд… А после и „Ланкастър Холдингс“… Всички дребни букви започнаха да се сливат пред очите й. Щеше да довърши друг път. По-интересни й се струваха плановете на къщата. Видя, че има зимна градина, приемна, стая за четене, много бани… Щеше да организира парти и да използва всички тези прашни спални и бани. Какъв е смисълът да разполагаш с толкова много стаи и да не ги използваш?

Имаше стая за билярд. Тя бе добра на варианта с осем топки, на който понякога се правеха залози от по два долара. Видя отбелязани два фонтана, кухненски килер, стаи за прислугата, винарска изба и втора библиотека на първия етаж. „Тук наистина е рай“, каза си Беки. Сега само трябваше да намери някой, с когото да го сподели.

Десета глава

— Какво мислиш? — попита Беки.

Обърна се към Шарън Дженкинс и приглади роклята от талията надолу. Шарън бе на двайсет и Беки, самотна и тъгуваща за вкъщи през първия месец в Англия, я бе срещнала една вечер в бара на селото. Момичето се бе оказало безкрайно ценно за нея. Учеше английска литература в „Съмървил“ — един от женските колежи в Оксфордския университет. Обличаше се в прилепнали по дупето й джинси с разкроени крачоли и модерни ресни с мъниста по тях и с тениски, които сякаш бяха за деветгодишно момиче. Никой от американските приятели на Беки нямаше роднини или познати извън Лондон, а тя не бе изминала целия път до Феърфийлд само за да хукне на юг, ако й се прииска малко компания. Когато срещна Шарън, момичето бе пияно до козирката и трябваше някои да го вдигне и да го качи в такси. Беки с мъка я изправи на крака, защото Шарън имаше здраво, добре сложено тяло като на селска доячка. Но взе телефонния й номер. Обади й се на другия ден, късно следобед, за да може махмурлукът й да премине, и двете излязоха на вечеря. Най-сетне Беки си намери приятелка.

— Какво, по дяволите…? Това твое ли е? — попита Шарън смаяно, когато Беки най-накрая се бе осмелила да я покани във Феърфийлд.

— Мое. Знам, че е малко отдалечено — изчерви се Беки.

— По дяволите! Хайде да останем тук завинаги. Изобщо не може да се сравнява с мизерния ми малък общински апартамент! — гръмко заяви Шарън.

Беки с голямо удоволствие бе представила приятелката си на леля си при едно от редките й посещения за вечеря във Феърфийлд с Хенри, който покорно я следваше. След първата седмица Беки се бе отказала да се бори за обичта на леля си — Виктория се интересуваше единствено от благоприличието. Виждаше племенницата си два пъти месечно — нито повече, нито по-малко. Нямаше телефонни обаждания; деловите въпроси се решаваха от адвокатите им. Беки разбра, че тя просто не иска да дава повод хората да кажат, че е изоставила племенницата си.

Освен това ставаше дума за Феърфийлд. Виктория искаше тя да се чувства самотна и нещастна. Тогава навярно щеше да се откаже, да продаде всичко и да се върне в Америка. Много ясно й бяха дали да разбере, че така ще е най-добре. Че е най-добре за тях, бе просто очевидно. Беки знаеше, че може да разчита само на минимална подкрепа от страна на леля си. Така бе и през цялото й детство. Беше грешка да се надява, че това ще се промени сега.

— Лельо Виктория, това е Шарън, моя приятелка. Шарън, госпожа Уитлок.

— Приятно ми е. — Виктория я изгледа отвисоко, сякаш удивена, че Беки е поканила гост в къщата. Наистина се смая. И къде бе намерила тази… млада особа? — Името ти е Шарън, така ли? С какво се занимават родителите ти?

— Татко има месарница в Хошъм — усмихната, отвърна Шарън.

Виктория пребледня, а Беки прикри усмивката си с лъжицата за супа.

Шарън не се притесни от Виктория. Тя бе умна и образована, но освен това пиеше, пушеше и обичаше да танцува в задушните треторазредни клубове в околните градчета. И имаше приятели. Много. Момчета и момичета. Някои бяха кльощави хипита, други — набити здравеняци, а трети мечтаеха да станат политици. Беки нямаше кой знае колко общо с повечето от тях, но сега поне имаше компания. Понякога човек просто има нужда от халба сайдер и порция наденички в местния бар с дружките си, както ги наричаше Шарън. Така всекидневната й работа в имението бе по-поносима.

А работата наистина се оказа много. Телефонът сякаш направо бе залепнал за ухото й. Да установи точно какви са правата и парите й щеше да й отнеме цяла вечност. Все още живееше с издръжката, която бе получавала в Щатите, защото никой не можеше да изчисли точно колко пари й се полагат. Всичко това много объркваше Беки. Притежаваше Феърфийлд и основната част от компаниите в Обединеното кралство, които съставляваха „Ланкастър Холдинг“. Но всички те имаха попечители, дългове, неизплатени дялове и тя не бе сигурна в каквото и да било.

Адвокатите й казваха да престане да тревожи красивата си главица.

— Господин Хенри Уитлок и господин Уилям Ланкастър се справят забележително, грижейки се за вашите интереси. „Симънс и Симънс“ уреждат в личната ви сметка да бъдат прехвърлени повече чекове от дивиденти, госпожице Ланкастър. Защо се тревожите излишно?

Господин Александър Симънс, с побеляла коса и строг вълнен костюм, събра пръстите на ръцете си и погледна изпитателно младата си клиентка.

Беше необичайно такава красавица да дойде в кабинета му. Възхити се на плътно прилепналата й копринена и рокля на цветя, която разкриваше дългите й крака и очертанията на тънък сутиен. Представяше си го от дантела върху стегнатите й малки гърди и лесен за разкопчаване ръцете му. Дали е бледорозов или ягодовочервен? А косата й естествено руса ли е? Много би искал да узнае. Беки внезапно изпита силно раздразнение.

— Тревожа се, защото искам да поема контрол над компаниите си — спокойно заяви тя.

— Но това е нелепо.

Беки примигна:

— Моля?

Господин Симънс рязко слезе на земята, осъзнал грешката си.

— Не исках да кажа това, госпожице Ланкастър. Желанието ви е съвсем естествено, разбира се. — По израза на лицето му личеше, че съвсем не мисли така. — Но… простете ми… освен ако не разбирате доста от корабно дело и експорт, не проумявам защо искате вие да ръководите „Ланкастър Холдингс“. Това е доста сложен бизнес.

Беки замълча за миг.

— Прав сте, разбира се — каза тя. — Ще проуча въпроса и отново ще се срещна с вас.

— Непременно — вяло отвърна той.

Междувременно тя имаше и друга цел. Никой не я приемаше насериозно. Но Беки щеше да промени мнението им. Беше навършила двадесет и една и бе влязла във владение на попечителския си фонд. Трябваше да покаже на семейство Ланкастър… на Виктория, на Уилям, на адвокатите, на корпоративните директори… че тя контролира всичко. Макар всички те да искаха от нея да си замине, това нямаше да стане.

Гръмки слова. Но не си представяше изобщо как да ги осъществи.

Шарън отново й се притече на помощ.

— Организирай бал — каза тя един ден, когато седяха в гостната и гледаха новините по телевизията, в които отново се съобщаваше за недостиг на електроенергия.

— Какво да организирам?

— Бал. С танци. Имаш салон за танци, разполагаш с идеалното място за прием на открито… всички богаташи го правят. За шестнайсетия си рожден ден, за осемнайсетия, за двайсет и първия, ловни партита — по всякакъв повод. — Шарън огледа изпитателно приятелката си, представяйки си това хладнокръвно момиче от Източния бряг в изискана бална рокля. — Ще стане истинско събитие. И ти ще си домакинята. Всички ще са длъжни да дойдат. После трябва да ти напишат благодарствени писма. Сестра ми в Челтънхам има фирма за доставки. Ще направиш страхотно парти, а после ще можеш да излизаш с хора от твоята класа.

— Ти си от моята класа.

— Донякъде — отвърна Шарън добродушно, — но не съвсем.

Беки замълча, защото знаеше, че е вярно.

— Ще ми помогнеш ли за това?

— Естествено. И — добави Шарън, която винаги отказваше да приеме и едно пени от Беки — можеш да ми купиш рокля.

— Ти ще облечеш бална рокля?

— Може би — отвърна Шарън.

Беки скептично изгледа оранжево-синия грим върху клепачите на Шарън.

— Ще повярвам, когато го видя с очите си.

Но бе развълнувана. Бал. Колко английски звучеше само! И Шарън имаше право — всичките й надути роднини ще са длъжни да присъстват. И ще разберат, че тя възнамерява да остане тук. Пък и ако трябваше да е откровена, дълбоко в себе си усещаше, че Шарън е права и за друго. Наистина искаше да общува с хора от своята класа. Навярно това означаваше, че е сноб. Че е като леля си Виктория. Но не можеше да стори нищо. Част от нея искаше да види света, към който е принадлежал баща й, да принуди тези хора да я забележат. Да я приемат.

— Да го направим! — съгласи се тя.

Отне й два месеца да го организира. Замина за Лондон с раздрънкан влак на Британските железници и после взе такси до улица „Бонд“, за да купи подходяща плътна кремава хартия за поканите. Отби се в „Дабет“ за празничната украса и лично избра всеки хартиен фенер, плуваща свещ и искрящи цветни лампички. Цветята поръча я „Зейли“, сестрата на Шарън имаше грижата за храната, оставаше само роклята. Беки обиколи навсякъде — от „Шанел“ до „Хародс“, преди да открие идеалния тоалет в един изискан бутик на Кингс Роуд.

Тя се завъртя пред приятелката си.

— Господи! — въздъхна Шарън. — Изглеждаш… зашеметяващо!

Шарън носеше красива рокля, която си бе избрала в „Литър Джоунс“, тъмносиня копринена бална рокля с къси бухнали ръкави и златна бродерия по корсажа, подчертаваща големите й гърди и доста успешно прикриваща задника й. Когато я бе облякла, се бе почувствала красива и уверена, че Джак — гаджето й от колежа — направо ще загуби ума и дума, щом я зърне. Но приятелството с Беки налагаше да се съобразява с това как изглежда тя. През повечето време Шарън търпеливо го понасяше. Но все пак бе човек. Трябваше ли Беки да изглежда толкова… апетитна?