Усети как се възбужда. Преглътна и се концентрира в пътя напред. Последното, от което имаше нужда това момиче, бе още една катастрофа.

Пък и тя бе добро хлапе. Помоли го да включи радиото, за да послуша „Би Джийс“. Нямаше да й хареса във Феърфийлд. Поне това знаеше със сигурност.

Не изпитваше съжаление към милионерите, но когато се замисли в какво се забърква Беки Ланкастър, направо му стана мъчно за нея.

— Оуен, колко още остава?

Щеше му се да я отучи от този навик. Ако госпожа Уитлок я чуеше, мястото му щеше да изстине.

— Само още петнайсет минути, госпожице Беки. И ако не възразявате, предпочитам да ме наричате Баркин.

— О, разбира се. Благодаря.

Беки отново се отпусна на седалката. Сълзи напираха в очите й зад тъмните очила „Фенди“, но тя ги преглътна. По дяволите проклетите англичани! Още се чувстваше уморена и притеснена, а дори не можеше да го нарича с малкото му име! В „Риц“ бе поотпочинала — разкошна вана, пухкав бял халат, благоуханен сапун и прилична храна — но изобщо не беше спала. Биологичният й часовник бе тотално разстроен. А и цялата нощ бе вилняла гръмотевична буря; проблясваха светкавици и дъждът трополеше по прозорците. Въртеше се, будна, в леглото си и изпита истинско облекчение, щом зората най-сетне настъпи и видя как слънцето се показва зад облаците.

Леля й бе изпратила телеграма:

„Скъпа Ребека, добре дошла у дома. Баркин ще дойде да те вземе в два часа. Моля, не закъснявай. С нетърпение очакваме скоро да те видим.“

Беше я прочела пет пъти поред и все още не можеше да прецени как да я тълкува. Така ли общуваха помежду си хората тук? Леля й бе пращала картички за рождения й ден и за Коледа, подписани просто: „С обич: леля Виктория“. А сега най-сетне щяха да се срещнат.

Облече се много грижливо в бял кожен костюм с минипола от „Фиоручи“ и подхождащи му обувки, гримира се съвсем леко и наново опакова багажа си. Не биваше да закъснее дори минута. Липсваха й приятелите у дома. Те щяха да представят цялата ситуация като забавно приключение. Но сега тя се чувстваше така, сякаш за пръв път я изпращат в пансион. На рецепцията я обслужиха с безличен професионализъм, а след това се появи Баркин, семейният шофьор, грабна куфарите й и я поведе към ягуара, за да поемат по дългия път на север. Беки се опита да поспи, но не можа, а и разговорът не вървеше. И шофьорът дори не й позволяваше да се обръща към него с малко име.

Роднините на майка й винаги бяха говорили с възторг за имението Феърфийлд — какво невероятно място е и каква късметлийка е тя, че й принадлежи и че един ден може да живее там. Беки се надяваше да е така. Копнееше за жегата в Ню Йорк — защо ли някога се бе оплаквала от летния зной? Можеше да хапва диня край басейна, да зяпа момчетата по плажовете, да обикаля с приятелите си по брега, да вършат лудории. Вместо това, сега разполагаше с Феърфийлд до края на живота си. В момента се питаше дали си струва.

Роднините на баща й се бяха свързали с нея преди около година. След навършване на двадесет и една щеше да се превърне в единствения изпълнител на попечителския фонд на нейно име. Къщата щеше да е нейна, а също и компаниите. Но нямало нужда да се мести на друг континент, бяха изтъкнали адвокатите на чичо й. Семейство Ланкастър правели щедро финансово предложение на Ребека. Феърфийлд щял да стане собственост на госпожа Уитлок, бизнесът да премине в ръцете на братовчед й Уилям, а Ребека можела да остане в Съединените щати и да разполага с повече пари, отколкото би имала нужда някога.

Останаха изненадани, когато им отказа. Всъщност тя самата се изненада донякъде. Но не можеше да забрави, не и напълно, че всъщност е англичанка. Не помнеше баща си, бе го виждала само на снимки — млад, строен мъж с тъмна коса и засмени очи, преплел ръце с тези на майка й, чието лице виждаше все по-ясно в огледалото с всеки изминал ден. Баща й бе оставил къщата на нейно име, ако брат й умре. Беше пожелал децата му да я притежават. Ребека да я притежава. И тя чувстваше, че пристига в Англия, за да изпълни волята му.

Беше резервирала самолетния билет за двадесет и първия си рожден ден. Нищо че Англия бе влажна, студена и страдаше от стачки на работниците; че държавата дори обсъждаше възможността да потърси заем от Международния валутен фонд. Семейната компания на баща й се намираше тук. А сега това бе нейната компания.

— Пристигнахме, госпожице Беки — съобщи шофьорът.

Колата зави наляво и мина през две покрити с ръжда врати до два огромни каменни пилона, върху които се издигаха два еднакви лъва; тя ги разпозна от семейния си герб. Колата затрополи шумно по дълга чакълена алея. Момичето се наведе напред, протегна врат и за пръв път зърна дома си.

Девета глава

Беки се смая.

Беше невероятна. Като от филм. Огромна господарска къща, построена от камъни с топлия цвят на мед, се издигаше в края на чакълената алея. Имаше огромни прозорци, защитени с оловни решетки, към входната врата водеше пътечка с лавандула от двете й страни, а по стената се катереше кървавочервен бръшлян. Отляво и отдясно се простираха зелени морави, към чиито тераси водеха стъпала, които изглеждаха хлъзгави от покриващите ги мъх и лишеи. От дясната страна на къщата се издигаше висока стара стена, цялата потънала в разкошните лилави цветове на глицинията. Къщата се извисяваше над стената със своите фронтони и остри шпилове. Отзад се виждаше занемарена овощна градина.

— Добре дошли във Феърфийлд, госпожице! — каза Баркин с лека гордост в гласа.

Беки не знаеше какво да отвърне.

— Какво има зад онази стена? — осмели се да попита тя.

— Това е кухненската градина, госпожице. Много е хубава. Има всякакви билки, цветя и какво ли не.

Кухненска градина. Оградена със стена. Беки усети как настроението й се променя, сякаш някой е размахал вълшебна пръчица над главата й. Най-романтичното нещо, което бе виждала. Едва ли не очакваше Чаровния принц да се появи отнякъде с блеснала броня и яхнал бял жребец. Изобщо нямаше да прилича на Ричард.

— Харесва ли ви?

— Красива е — отвърна Беки. — Направо прекрасна.

— Господин и госпожа Уитлок ви очакват вътре, госпожице. Ще занеса куфарите в стаята ви.

Той слезе от колата и отвори нейната врата. Беки изведнъж си пожела да има на разположение голямо огледало. Искаше да провери как изглежда, преди да се срещне с леля Виктория. Дали червилото й не се е размазало? Ами спиралата за очи? В стомаха й сякаш пърхаха пеперуди. Сестрата на баща й. Първият член от семейството му, с когото изобщо се срещаше. Тя притеснено се изкачи до вратата и позвъни, като внимаваше да не одраска белите си кожени обувки.

Последва тишина, която й се стори цяла вечност. Чу как звънецът прозвуча вътре в къщата. Леко пристъпи от крак на крак. Най-накрая чу потракването на токове по стълби и после по каменен под. Беки преглътна. Тежката врата бавно се отвори.

— Ти сигурно си Ребека — каза Виктория Уитлок.

Жена на средна възраст в строг морав костюм и кремава блуза. Безформената пола свършваше по средата на прасеца. Косата й бе вдигната на кок, който сякаш се крепеше с помощта на половин флакон лак. Устните й бяха начервени с точно нанесено алено червило, което не изглеждаше на място върху бледото й лице. На шията си носеше голяма огърлица от меко проблясващи перли и ухаеше на виолетки.

Беки се усмихна топло:

— А ти си леля Вики.

— Виктория, ако обичаш. Да, аз съм твоята леля Виктория. Заповядай да разгледаш къщата си — каза жената.

Беки последва леля си вътре. Ако се съдеше по снимките, тя не приличаше много на брат си. Определено бе дама. Изглеждаше малко студена, но това вероятно се дължеше на различната културна среда, помисли си Беки. Озърна се на входа. Да, подът бе застлан с големи каменни плочи, имаше богата ламперия от тъмно дърво и мраморен бюст на един постамент… о, колко прекрасно беше! Искаше й се да затанцува. Усети, че на лицето й е изписана широка усмивка.

— Това е библиотеката — показа й леля Виктория. — А това е чичо ти Хенри. Ела да поздравиш Ребека, Хенри.

Беки се наслади на гледката — огромни високи прозорци, разположени в полукръг, през които се виждаше дълга морава, спускаща се до езеро, високи стени, целите покрити с подвързани в кожа книги със златни букви по кориците. Повечето от тях вероятно не бяха разгръщани от години. Стаята много й хареса. Вътре до една малка масичка с тъмнозелено сукно стоеше нисък, набит мъж; вестникът му — „Дейли Телеграф“ — лежеше на овехтяло тъмночервено кожено кресло.

— Чичо Хенри! — весело каза тя. Дали беше редно да го прегърне?

Хенри Уитлок я зяпна. Племенницата му бе зашеметяваща красавица. Истинска прелест — дълга руса коса, златиста кожа, ясен поглед и стройни крака, които продължаваха до безкрай. Тя не му беше кръвна роднина, разбира се. Слава богу, понеже я намираше за привлекателна. Адски привлекателна… и толкова неподходяща, неподходяща за семейството, за жена му, за имението Феърфийлд. Нима това бе новата господарка на къщата? Облечена в тази предизвикателна бяла кожена пола? Изглеждаше като някое от онези момичета, които се мотаеха с рок музикантите. Полата около тесния й таз бе толкова къса, че приличаше на колан… а и военното като стил яке, тясно в талията й и дълбоко изрязано отпред… А безумно високите токове, открояващи се бледи на фона на тена й, които повдигаха слабото й тяло напред и нагоре, като намекваха за леки извивки и удължаваха още повече безкрайните й крака…

— Хенри! — рязко се обади Виктория.

— О, да. — Той се прокашля и се приближи до невероятното създание, като леко се приведе напред да я целуне предпазливо по бузата. Ухаеше на бебешка пудра. Хенри се изчерви; светът му обикновено не бе смущаван от страстта, не и на този етап от живота му. Имаше ужасното чувство, че Ребека ще му донесе неприятности, и то доста. — Добре дошла във Феърфийлд. Надявам се, че пътуването ти не е било неприятно?