Втората вечер той я покани да хапнат заедно.

— Не те видях в ресторантчето снощи — подхвана Лита, когато влезе в стаята му.

— Ориз и боб? — вдигна вежди Рупърт. — Не съм от хората, които се задоволяват с това.

Искаше й се да го попита дали изобщо е опитвал ориз и боб някога, но не посмя.

— Моля, заповядай.

Той я подкани да седне на малка маса в средата на стаята. Върху ленената покривка имаше подредени сребърни прибори и кристални чаши за вино. Лита отвори широко очи:

— Откъде намери всичко това? Не вярвах, че хотелът е от такава класа.

Рупърт придърпа стола й и тя притеснено седна, опитвайки се да си припомни от телевизионните предавания, които бе гледала, как се държат богатите хора на вечеря. Притеснено разгъна плътната салфетка и предпазливо я разстла върху коленете си. Опита да се отпусне и да се държи естествено. Само че не бе много сигурна дали естественото й поведение ще се окаже на достатъчна висота.

— Не, не е. — Намигна й многозначително. — Имам си правило никога да не се докосвам до местната храна. Накарах да ми изпратят всичко от Лондон.

Показа й малък сандък в ъгъла на стаята. Върху капака му имаше покривки и сребърни прибори, а също и кошница за пикник с храна от някакво място, наречено Фортнъм и Мейсън. — Единственият проблем е, че всичко е студено, но човек трябва да се примирява понякога. — Сервира тънички бисквити и пастет в сребърна купичка. — Гъши пастет. Опитвала ли си го?

Лита послушно си намаза от него върху бисквитка. Беше гладък и много вкусен.

— Не.

— Прави се от черния дроб на гъска. Насила охранват птицата, докато накрая черният й дроб се пръсне.

Той невъзмутимо си намаза дебел слой върху бисквита и отхапа от нея. На Лита й се догади, но успя да преглътне и остатъка. Не искаше той да си помисли нещо лошо за нея.

— Вземи си още.

— Не, не, благодаря, аз… трябва да внимавам за фигурата си.

— Предполагам, че това е разумно за един модел. Но поне си пийни чаша шампанско. Наричат го напитката на жокеите. Няма никакви калории.

Лита му позволи да налее от виното във високата й кристална чаша. Беше със стайна температура, но въпреки това — великолепно. Тя го изгълта наведнъж. Тъмните очи на Рупърт проблеснаха. Отново й наля.

— Отлично. Харесват ми жените, които имат вкус към живота — меко отбеляза той.

Алкохолът я замая леко. Напрежението се изпари от тялото й. Отпусна се на стола си и се усмихна на Рупърт. Боже, колко красив беше!

— Какво е следващото ястие?

Той се усмихна широко.

— Пушена сьомга, ръжен хляб и мъничко лимонов сок. Опитвала ли си някога?

— Не. — Вече малко по-смела, тя го погледна в очите. — В Бронкс не се храним често с гъши пастет и пушена сьомга.

— Оттам ли си?

— Да — предизвикателно каза Лита. — Баща ми кара такси, а мама работи в шивашка фабрика. Работеше. Сега аз й изпращам пари, за да не се налага да го прави.

Рупърт изобщо не трепна.

— И ти ли щеше да се занимаваш с това, преди да осъзнаеш колко си красива?

Отне й секунда, докато осъзнае направения комплимент. После усети как лицето й бавно се изчервява.

— Не. Имах намерение да отида в колеж — отвърна тя. — И да направя кариера.

Той се засмя.

— Нямаше да се получи, скъпа. Някой късметлия щеше да те отвлече и да се ожени за теб, преди още да стигнеш до секретарското бюро в нечий малък офис.

Лита не разбираше защо да прави кариера непременно означаваше да стане секретарка, но премълча.

— Не мисля, че съм от жените, които си седят у дома с децата — осмели се да каже тя.

— Така е, защото си много млада. Надявам се, че не четеш онези глупости на Джърмейн Гриър2. За жените евнуси и прочие. Нека ти кажа нещо, Лита. Всички жени са еднакви. Създадени са за любов. Само за любов.

Тя му се усмихна неуверено:

— Някои жени трябва и да работят все пак.

— Знам. И мисля, че е истинска трагедия, че мъжете не поемат своите отговорности. Разбира се, една неомъжена жена трябва да се постарае да обезпечи финансово бъдещето си, ако може. — Изглежда, съмняваше се в това. — Но след като се омъжи, съпругът й трябва да поеме това задължение. Деца и създаването на уют в дома. Това са важни неща, нали? Не смяташ ли така?

— Разбира се. — Тя се чувстваше леко объркана. — Най-важните.

Рупърт засия.

— Точно така. Най-важните. Любовта не получава подобаващо място в съвременния свят. Можем да изпращаме хора в Космоса, но не можем да достигнем до глъбините на собствените си сърца.

Лита се вгледа в тъмните му очи.

— О, да — съгласи се тя.



След вечеря той я изпрати до стаята й и нежно й целуна ръка. Лита се прибра, опиянена не само от виното. Усещаше странно чувство дълбоко в себе си и влага между краката си. Донякъде се бе надявала той да я последва в стаята й, да я събори на леглото и да отнеме девствеността й. Едва ли болеше толкова много, колкото разправяха момичетата. Но не, той бе прекалено голям джентълмен.

Имаше сили само колкото да изпие две бутилки френска минерална вода, които той й бе донесъл. Това леко я отрезви. Съблече се и се пъхна в леглото, като придърпа плътно мрежата против комари около себе си.

Тъкмо преди да заспи, си спомни защо Рупърт я бе смутил. Тя искаше някой ден да се омъжи и да има деца. Но защо да не може и да работи освен това? Защо непременно да избира едното или другото?

Нямаше значение. Образът на красивите му очи, обрамчени с гъсти мигли, се запечата в ума й.

Беше й казал, че напълно подкрепя любовта. Може би Бил грешеше. Може би все пак лордът не бе чак такъв звяр.



На другия ден приключваха снимките. Рупърт бързаше да хване по-ранен полет, защото имаше среща.

— С адвокатите ми. Невероятно скучно — каза й той и вдигна рамене.

— Надявам се, че не става дума за неприятности — предположи Лита.

Той се засмя.

— Всъщност — да. Но трябва да се погрижа за това.

Колата дойде и той тръгна, а тя изпита ужасно чувство за загуба. Беше нелепо. Но все пак успя да се концентрира за снимките. В крайна сметка Рупърт щеше да ги види и тя не искаше да го разочарова. Свършиха, когато слънцето започна да се снижава на хоризонта и планините се обагриха в розово. Гледката бе зашеметяваща, но на нея й се искаше единствено да се прибере у дома. Рупърт бе в Ню Йорк.

Кацнаха на летище „Кенеди“ в един и половина през нощта. Лита с мъка слезе от самолета, струпа багажа си върху малка количка и го избута до мястото, където я очакваше шофьорът й. Подсъзнателно очакваше да зърне там и Рупърт, но това бе глупаво, разбира се.

„Не бива да губя ума си — каза си тя. — Аз съм Розалита Моралес. Той ме харесва, но не съм от момичетата, които вечерят с пушена сьомга. Не мога да рискувам всичко само заради някакво увлечение като някое от момичетата, които пищят по концертите на «Бийтълс».“

Когато се прибра у дома, в пощенската й кутия имаше картичка. Разкъса плика и изтощението й в миг изчезна, пометено от обзелото я вълнение.

Беше картичка за празника Свети Валентин, от твърд и плътен картон с позлатени ръбчета. Едва успя да разчете написаното вътре със синьо мастило:

„Според календара е септември, но на мен ми се струва, че е февруари.

Р.“

Притисна я до гърдите си и не можа да заспи, докато слънцето не се показа над сивия Манхатън.

Шеста глава

Рекламната кампания бе истински триумф.

Видът на Лита, която плавно се носеше на екрана с предизвикателно блеснали очи и стегнато дупе в къса поличка в крещящо зелено, с вплетени в косата й плодове като на стриптийзьорка от викторианската епоха, караше хората да опразват рафтовете от бурканчетата с разтворимо кафе из цяла Америка. Компанията „Коста Рика“ пусна още една реклама с Лита, която този път носеше кадифена рокля с ресни, седеше в пищно хотелско фоайе и пиеше противната напитка в кафена чашка от костен порцелан. „Истинска Коста — истинска класа“, заявяваше рекламното послание и пазарният дял на компанията скочи с четири процента.

Лита разполагаше с пари. Купи самостоятелна къща на родителите си и им остави двуетажната, в която живееха по-рано, за да им осигурява доходи. Те се пенсионираха без повече суетене. Според баща й само един глупак би работил, ако няма нужда да го прави. Чико също се присламчи към нея за пари. Лита му предложи да го заведе до „Барнис“, да му купи няколко костюма и да му намери някаква работа в „Бенсън и Бейли“. Но той отказа.

— Просто ми дай пари, сестричке. Намислил съм да инвестирам — настоя той.

— В какво? — подозрително попита тя.

Лицето му помръкна:

— Няма да ти кажа. Може да разваля цялата работа. Знаеш как е.

„Не съвсем“, помисли си тя.

— Ще ми дадеш ли парите или не? Ще ти ги върна. Това е добра възможност за теб. Разбира се, не си длъжна. Аз все пак съм ти само брат — саркастично добави Чико.

Лита му даде парите. Четири хиляди долара в брой. И през ум не й мина да даде чек на брат си. Какво разбираше той от банки? Това не се вписваше в стила им. Тя все още пазеше парите, които бе спестявала в онзи чорап. Не му поиска разписка, защото знаеше, че никога няма да види и цент от тях.

Но си струваше, само за да се укроти Чико. Той не изпитваше особен възторг от успеха й. Щеше й се да направи нещо, за да охлади изгарящия го гняв. Лита се мъчеше да измисли работа за Чико, за да го отклони от хрумването му да стане неин „мениджър“. Замисли се над възможността да купи къщи, които да се разделят на два или три апартамента… три фамилни, както ги наричаха агентите по недвижима собственост. Тогава Чико би могъл да е от полза, да ги наглежда от нейно име. Стига да е сигурна, че няма да притиска наемателите за пари…

Беше й трудно да се занимава толкова много с брат си. Лита сякаш се носеше в облаците, заобиколена от богатство, известност и винаги на гребена на модната вълна. И беше влюбена.