Като под тяхното свидетелство за брак например.

— Ще кажа на секретарката му да ви се обади — обеща тя.

— Много ти благодаря, Хелън. — Сузи смушка с лакът дъщеря си в ребрата. — Нали? Не е ли много мило от страна на госпожа Захарис?

— Благодаря — равно повтори момичето.

— Няма за какво — отвърна Хелън с най-любезната си усмивка.

Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, Хелън си мислеше как напоследък животът й бе преизпълнен с подобни фалшиви отношения. Хората искаха единствено да я използват като връзка с влиятелните на деня, но това не я притесняваше, защото съпругът й се възползваше от всяка възможност да увеличи собствената си власт. А тя отдавна, много отдавна бе сключила сделка, че ще плаща цената на играта, срещу което ще получава финансов комфорт.

Това удовлетворяваше всички.

Всички, освен самата нея, както се оказа накрая.

Ако преди десетина години някой й бе казал в какво ще се превърне животът й, не би повярвала. Но всичко се бе променяло постепенно и малко по малко, докато един ден се събуди и откри, че живее в някаква налудничава, скалъпена приказка.

Това беше ужасяващо, но алтернативата — животът й, преди да се омъжи за Джим — все още блестеше като парещ спомен в съзнанието й.

Може би това я правеше слаба, но не можеше да мисли за цената, която трябва да плати, само и само да не се връща назад. А ако съпругът й знаеше истината за миналото й, би дал всичко, за да остане погребано.

В резултат Хелън можеше да си позволява каквото й хрумне и което си пожелае. Именно това я доведе тук, в секцията за обувки в магазин „Ормондс“, където идваше най-малко три пъти в седмицата.

Понякога удоволствието беше краткотрайно. Често изчезваше още преди да се прибере у дома с новите кутии и пакети, но първоначалната наслада от новата придобивка винаги я опияняваше.

Беше живяла прекалено дълго без това, за да го приема сега за даденост.

В този момент, докато чакаше, облегната в коженото кресло, тъмнокосият продавач (Луис ли му беше името?) да донесе камарата обувки, които бе пожелала да изпробва, започна да се чуди дали цената си заслужава.

Определено имаше какво да се каже за това, че сега бе в състояние да си купи всичко, което пожелае, особено след преживените трудни години. Сега нещата изглеждаха лесни. И това й носеше някаква утеха.

Тя не просто си купуваше разни неща. Дори в моментното си леко замайване от шампанското си даваше сметка за това.

Купуваше си хубави спомени.

В живот, лишен от емоционална топлина, правеше всичко възможно, за да си осигури мигове, които после щеше да си спомня с удоволствие. Като нещо, различно от обикновено губене на време между раждането и смъртта.

Толкова пъти беше привличана от невероятния аромат на парфюм, от натурален лосион за тяло, от тоалет, в който изглеждаше убийствено, или — през повечето време — от чифт обувки, които я извисяваха до върха на щастието в прекия и преносния смисъл на думата.

— Извинете ме, госпожо Захарис — прекъсна размишленията й нечий глас.

Луи. Или Луис? Или, дявол да го вземе, може би се казваше по съвсем друг начин. Навярно Боб?

— Да? — отвърна, като се стараеше да не се обръща към него персонално, тъй като вероятността да сгреши беше голяма.

— Опасявам се, че картата ви бе отхвърлена. — Подаде й нейната „Американ Експрес“, сякаш беше умрял паяк, който е открил в салатата си.

Отхвърлена? Не беше възможно.

— Трябва да има някаква грешка — възрази тя. — Опитайте отново.

— Направих го вече три пъти, мадам. — Мъжът се усмихна извинително и Хелън забеляза, че един от кътниците в устата му е съвсем почернял. — Сумата не може да бъде изплатена чрез нея.

— Шестстотин долара? — с недоумение възкликна тя. — Тази карта няма лимит!

Консултантът кимна утвърдително.

— Да не би да е била обявена за открадната, а вие не сте получили заместителя й?

— Не. — Бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше натъпкан с банкноти от по един и пет долара — стар навик, останал от времето, когато тези купюри я бяха карали да се чувства богата. Имаше още няколко други кредитни карти. Извади сребърната „Мастъркард“ и му я подаде. — Ще проверя по-късно. Опитайте с тази. Не би следвало да има проблеми. — В гласа й прозвуча рязкост, каквато не й бе присъща. В интерес на истината, в интонацията й често се прокрадваше нотка на нетърпение, която не можеше да обясни по друг начин, освен с неудобната теория, че е отражение на неудовлетворителния й личен живот, а може би и с недоволство от обслужването.

Тъмнокосият продавач (и защо ли в магазина нямаха практика служителите да носят табелки с имената си?) бързо пое обратно с другата кредитна карта, а Хелън се отпусна в креслото, убедена, че след минута ще се появи с чек, който да разпише, след което щеше да бъде свободна да си тръгне с покупките си.

Или с плячката, както терапевтката й — д-р Дейна Колобнър, ги наричаше на шега.

Наистина беше нещо като плячка. Даваше си сметка за това. Купуваше, за да задоволи апетита си. След няколко часа удовлетворението изчезваше и чувстваше необходимост от още. Е… не беше съвсем така. Необходимост беше прекалено силно казано. Беше реалистка дотолкова, че да прави разлика между желание и нужда.

Понякога й се струваше, че може да захвърли всичко това и да се присъедини към Корпуса на мира. Но на трийсет и осем години вероятно бе твърде стара. Може би това беше още една пропусната възможност, минала покрай нея, докато пропиляваше години от живота си с мъж, който не изпитва нищо към нея.

И когото тя също не обичаше. Вече не.

Продавачът се върна, изтръгвайки я от мислите й. Нещо в изражението му бе променено — бе изоставил заучената си любезност.

— Опасявам се, че и тази е невалидна — съобщи, стиснал картата между палеца и показалеца си.

— Тук има нещо нередно — възрази Хелън и в стомаха й се прокрадна добре познатото чувство на тревога. Измъкна картата, обслужвана от служебната сметка на Джим. Използваше я само в краен случай. Като този.

След не повече от две минути мъжът се появи отново и този път лицето му изразяваше презрение. Върна й картата… разрязана на четири равни части.

— Накараха ме да го направя — обясни рязко.

— Кой по-точно?

Той сви костеливите си рамене, върху които висеше прекалено широко сако.

— От банката. Твърдят, че картата е крадена.

— Крадена?

Продавачът кимна и повдигна грижливо изскубаните си вежди.

— Така казаха.

— Мисля, че щеше да ми е известно, ако картата ми е била открадната.

— И аз мисля така, госпожо Захарис. Въпреки това, съобщението беше недвусмислено и бях принуден да действам според разпореждането.

Тя се възмути от снизходителния му тон, но се опита да овладее гнева, който я обзе.

— Трябваше да говорите с мен, преди да разрежете картата.

Мъжът поклати глава.

— Опасявам се, че не сте права. Предупредиха ме, че ако не го направя, магазинът ще бъде глобен.

Глупости. Беше уверена, че е изпитвал удоволствие, докато разрязва картата, и още по-голямо, докато й подава частите. Познаваше този тип хора.

Отправи му смразяващ поглед и извади от чантата мобилния си телефон.

— Извинете ме. Трябва да се обадя.

— Разбира се.

Наблюдаваше го, докато се отдалечава, опасявайки се, че няма да преброи даже до пет и той ще се върне пак, за да я обсипе с нови обвинения. Но мъжът едва бе приближил до отдалечения край на помещението, когато някакво момиче подаде глава през вратата и подвикна:

— Хавиер е на телефона, Луис. Знае, че имаш проблем с фалшива карта.

Луис. Хелън запомни името, за да може да адресира персонално протестното писмо, което възнамеряваше да напише до управителя на магазина.

Извади от портфейла си една от отхвърлените карти и набра номера на банката, нетърпеливо минавайки от меню на меню, докато накрая успя да се свърже с живо същество.

— На телефона е Уенди Ноел. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се да сте в състояние да го направите, Уенди — подхвана Хелън с най-любезния тон, който можа да изцеди от себе си при тези обстоятелства. — По някаква причина картата ми бе отхвърлена в един магазин днес и не мога да си обясня защо.

— С удоволствие ще ви помогна, мадам. Бихте ли изчакали за момент?

— Естествено.

Хелън седеше с туптящо до пръсване сърце, докато в ухото й се разнасяше мелодия, която се смесваше с кънтящата в магазина музика.

— Госпожо Захарис? — разнесе се гласът на банковата служителка.

— Да?

— Картата ви е обявена за открадната, мадам. — Момичето се опитваше да бъде учтиво. В тона му се долавяше съчувствие и извинение. — Блокирана е.

— Но аз не съм я обявявала за изчезнала — възрази Хелън. — В момента се намирам в един магазин, където отказват да я приемат.

— Няма как да я използвате, щом е обявена за открадната.

Хелън поклати глава, въпреки че жената от другия край на линията не можеше да я види.

— Вероятно става въпрос за кражба на самоличност. — Това беше единственото логично обяснение на случващото се.