— Кой я е обявил за невалидна?

— Някой си… Диме… Демет… рис…

— Деметриус? — попита, невярваща на ушите си.

— Точно така. Деметриус Захарис — измърмори жената. — Обади ни се лично, за да обяви картата за открадната.

— Но защо? — промълви Хелън, преди да успее да се въздържи, тъй като знаеше, че на този въпрос няма отговор. Или поне такъв, който би могъл да я задоволи.

— Опасявам се, че не зная.

— Изпратен ли е заместител на картата? — Усещаше, че постепенно я завладява паника. — Бихте ли могли да гарантирате покупките ми с новия номер?

— Господин Захарис изрично разпореди да не изпращаме заместваща карта към този момент.

Смаяна, Хелън се поколеба за миг. Искаше да възрази, да каже, че е станала грешка, да предположи, че някой от обкръжението на Джим се е обадил да блокира картата, но дълбоко в нея нещо й казваше, че нещата не стоят така. Съпругът й бе сторил всичко това преднамерено.

Благодари на жената, затвори и веднага след това набра номера на Джим.

Той вдигна едва след четвъртия сигнал.

— Защо си обявил кредитните ми карти за откраднати?

— Кой се обажда?

Можеше да си представи самодоволното му ухилено лице.

— Защо — повтори тя рязко — си блокирал картите ми?

Чу как коженото кресло изскърца под тежестта му.

— Нека те попитам нещо — отвърна той с глас, натежал от сарказъм. — Има ли нещо, което би искала да ми споделиш? Нещо, което досега си крила от мен?

Стомахът й се сви на топка.

Какво ли беше открил?

— Накъде биеш, Джим? — Господи, имаше толкова много неща, които можеше да има предвид.

— Мисля, че много добре знаеш.

В съзнанието й нахлуха хиляди вероятности.

— Не. Не мога да се сетя за нещо толкова лошо, за което би искал да ме унижиш така на публично място. Смяташ ли, че е в твоя полза, ако се разчуе, че съпругата ти се опитва да пазарува с блокирани кредитни карти?

— Не чак толкова, колкото… ами… да бъда лишен от семейство.

Тишината, надвиснала помежду им, беше като топка за пинг-понг, до която никой от играчите не успява да стигне.

Джим я наруши пръв:

— Това говори ли ти нещо? — Креслото му изскърца отново и вече си представяше скованата му от гняв фигура. — А аз си мислех, че се опитваш да забременееш. Пък се оказва… — Почти виждаше как нехайно повдига рамене. — … че просто сме се чукали.

Хелън изкриви лице в гримаса от начина, по който буквално бе изплюл думата.

— Не останах с впечатление, че не ти беше забавно.

Не беше толкова лесно да го отклони от темата.

— Ти си ме лъгала, Хелън!

— И за какво по-точно?

— Като че ли не знаеш.

— Не си на себе си — подхвана тя, давайки си сметка, че най-добрата защита в случая беше обвинението.

— Не мисля.

— Тогава ми обясни за какво говориш!

Вече бе готова да отхвърли възраженията му за пушенето, когато той каза:

— Разбрах за таблетките.

Чувство за вина и гняв се разля във вените й.

— Каква работа имаш да се ровиш из нощното ми шкафче?

— Нощното ти шкафче? Днес трябваше да ми изпълнят рецепта в аптеката на Джи стрийт и аптекарят ме попита дали да ми даде и твоята поръчка.

О, по дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Бе проиграла картите си. Можеше да се измъкне с лъжа, като каже, че рецептата е стара или аптекарят е допуснал грешка, но вече се бе издала достатъчно. Бе попаднала в капан, от който няма измъкване.

— Чакай — каза, но вече бе твърде късно. — Какви хапчета?

— Противозачатъчни. Вземала си ги от месеци, затова не се опитвай да ме баламосваш!

Беше адски затруднена. Дали трябва да рискува, като се опита да отрече, или да признае цялата истина?

— Предписаха ми ги по здравословни причини. — Лъжата дойде на устните й съвсем естествено. — Трябваше да регулирам хормоните си, за да мога да забременея.

От другата страна на линията се разнесе неприятен смях.

— Ако беше така, щеше да ми кажеш.

— Защото си особено сговорчив и разговорлив в последно време! — заяде се тя.

— Ти си лъжкиня!

— Това е твоето мнение. И сега си решил да ме накажеш?

— Можеш да се обзаложиш.

Леденият му тон я накара да потръпне. Как, по дяволите, бе стигнала дотам да се омъжи за мъж като него?

— И за колко време?

— Колко, според теб, ще ти отнеме да забременееш?

— Шегуваш ли се? Наистина ли смяташ да ме лишиш от всякакви средства дотогава? — За нищо на света няма да му позволи да го направи. Ще си намери работа. Няма да опропасти съдбата на едно дете заради собствената си слабост към пазаруването.

— Ще ти отпусна прилична издръжка — каза Джим. — Само за най-необходимото. Не повече от сто долара на седмица.

— Сто долара!?

— Знам, че съм прекалено щедър.

Това означаваше около шейсет цента на час заради факта, че е омъжена за него.

— Толкова си жалък — изсумтя тя и прекъсна връзката.

Огледа магазина и непретенциозните служители, въртящи се наоколо, които очевидно си спомняха богатата клиентка от последните няколко години, която винаги бе изглеждала безгрижна и добре осигурена. Поне някои от тях споделяха сегашното й неудобство.

Като жената там. Красива. Прекалено красива, за да се е родила богата. Просто е била купена. Сигурно имаше серийна татуировка на бедрото си. През годините Хелън се научи да различава оригинала от фалшификатите. Като нея самата.

Върху красивите лица на ментетата винаги имаше сянка на несигурност.

Точно както при Хелън. Някак си, независимо от банковата сметка, която делеше с Джим, никога не изпитваше задоволството от свободата да пазарува в „Ормондс“. Винаги над главата й висеше някаква заплаха. Заплахата от неодобрението на Джим.

Е, стига толкова. Няма намерение да живее от милостинята му и да се подчинява на поредната му прищявка. И в никакъв случай няма да позволи той да ръководи живота й.

Като в сън, тя се наведе и сложи обувките на „Джими Чу“ в кутията на „Бруно Мали“, после бавно затвори капака.

Изправи се, обзета от чувството, че я подтиква поредното неодобрение на съпруга й, изразено само с незначителен жест.

Да, беше я поставил на колене. Беше я унижил и бе предизвикал простия продавач да й съобщи за това. Но няма да го остави да спечели рунда. Няма да му позволи да я държи на каишка, като блокира кредитните й карти.

Направи крачка напред, мислейки много повече за символичното освобождаване от властта на Джим, отколкото за факта, че е обута с обувки, които все още не е платила.

Ще се върна, каза си мислено, правейки поредната крачка. В магазина никой няма да забележи, че си е тръгнала. Знаеше го от собствен опит в отдела за дрехи в „Гарфинкълс“6, където случайно се запозна с Джим. Сензорите за охрана бяха на нивото на гърдите, където обикновено крадците криеха откраднатата стока.

Тя не беше крадла, а редовен спонсор, налял вероятно хиляди долари в касата на „Ормондс“. Дявол да го вземе, дори беше оставила чифт страхотни обувки на „Джими Чу“, докато пробваше друг на „Мали“.

Имаше нужда да го направи. Обувките на „Бруно Мали“, които носеше в момента, бяха направо страхотни. Мнение, което не се споделяше от всички. Някои ги намираха за неудобни. Единствено хората със съвършени стъпала можеха да усетят превъзходството им над останалите марки. А кой не би искал да стъпва комфортно?

Е, в момента това не беше най-главното. Тя бързаше не защото обувките бяха неотразими, а защото бягството й доставяше удоволствие.

По-късно без проблем ще плати тези обувки. Веднага щом стигне у дома и се добере до някакви пари в брой или пък успее да налее здрав разум в главата на Джим дотолкова, че да активира кредитните й карта отново. Тогава щеше да се върне, да обясни, че е излязла несъзнателно, и щеше да плати. Без проблем.

Не беше като да краде, за бога. Едва не се задави от тази мисъл. През последните трийсет години не бе откраднала нищо, въпреки че някога бе много добра в занаята. Нямаше намерение да възкресява старите си навици.

Сърцето й биеше до пръсване и усети, че по страните й плъзва червенина. Този път Джим няма да спечели. Усещането беше ободряващо. Ще се добере до колата си, ще отвори бутилка шампанско и ще я изпие, докато се наслаждава на кацащите и излитащите самолети от летище Рейгън Нешънъл. Кой преди много години я покани на среща, за да й открие пръв величието на тази гледка? Уди? Да, точно той. Беше невероятен. Караше „Порше 914“ и тогава това се смяташе за тузарско. Какво ли е станало с него?

Беше почти излязла, загледана в обсипания със звезди оранжево-розов хоризонт, и почти усещаше освежаващия полъх на вятъра, когато зад гърба й се задейства аларма.

За момент застина на мястото си. Воят беше оглушителен. И наистина ли виждаше блещукащи светлини?

Внезапно я обзе чувство за вина, от което походката й стана по-скована, но се насили да продължи напред. Вървеше, опитвайки се да не обръща внимание на угнетяващия звук. В края на краищата в големите магазини винаги се случва нещо, което предизвиква тревога.