Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Сложила съм си червения кожен колан… — Сандра Вандерслайс зашляпа по пода на апартамента с боси крака, притиснала слушалката с рамо, и се озова в кухнята. Много тихо отвори вратата на хладилника.

— Ооо, скъпа — каза мъжът от другата страна на линията, — много те харесвам в червено. А взе ли малкия червен камшик?

Сандра много внимателно извади портокаловия сок и изгука в отговор:

— Да, миличък. Точно както го обичаш. — Наклони чашата, за да не я чуе как си налива. Петдесет грама. Толкова й се полагаше. Допълни останалото с вода.

— Ще разкъсам бельото ти със зъби.

Тя изстена, както се очакваше от нея, и зави капачката върху бутилката със сок.

— Ооо, да! — Отпи глътка. — Направо ме подлудяваш! — Върна се до телевизора във всекидневната, продължавайки да говори в слушалката: — Ммм. Дааа.

— Вече ближа малкото ти влажно котенце.

— Ммм.

— Харесва ли ти?

— О, миличък, неотразим си. — Беше произнасяла тези думи толкова често, че излизаха от устата й почти автоматично. Бяха изгубили смисъла си. Беше нещо като мантра, която повтаряше, за да спечели долар и четиридесет и пет цента на минута, обещани от оператора на горещия телефон.

Горещ наистина.

Отново изстена, надявайки се да звучи правдоподобно, и се настани удобно на дивана.

— Ооо, axxx…

Взе дистанционното, натисна бутона за изключване на звука и премина през няколко телевизионни канала, докато стигна до повторението на снощното токшоу.

— Чудесно — отбеляза повече за себе си, отколкото за мъжа от другата страна на линията, после изпусна още няколко стона и въздишки, толкова харесвани от клиентите, докато гледаше интервюто на Джон Стюърт, който четеше на поредния обвинен в измама политик заглавията на най-популярните вестници.

— Толкова си сладка — успя да прошепне непознатият задъхано. — Бих могъл да правя това… да те любя… цял ден.

— Моля те, продължавай — изгука жената, мислейки за страхотните ботуши, на които бе попаднала в интернет. Струваха цели сто седемдесет и пет долара. — Не спирай… — Жълто-кафяви или черни? Може би този сладур щеше да продължи играта достатъчно дълго, за да може да си позволи и двата чифта. Но не. Бяха му необходими няколко часа, за да успее да покрие поне единия. Никой от клиентите й не можеше да се похвали с такава издръжливост. Затова се стараеше да го задържи колкото може по-дълго, надявайки се на още няколко продължителни разговора, които щяха да й осигурят нужните средства. — Направи го… Направи го с мен… — Имитирайки задъхване, погали персийската си котка Мерлин, която скочи в скута й, разплисквайки върху нея чашата с портокаловия сок. — По дяволите! — извика, преди да успее да се въздържи.

За щастие клиентът й Бърт хареса това.

— Ооо, да. Говори ми мръсотии — изсумтя той. — Искаш ли да посмуча котенцето ти още? А? Харесва ли ти така? В момента ближа клитора ти.

Преди много време подобен разговор би й причинил сериозно безпокойство, защото бе израсла в изключително консервативно семейство, в което дори изразът по дяволите се смяташе за сериозна ругатня и се пазеше за крайно критични ситуации.

Но сега, подобно на телефонния диалог, не беше нищо друго, освен досаден шум. Шум, който в края на краищата й носеше пари. За наема, за храна, за удобства и многобройните каталози за покупки онлайн.

Не беше най-подходящият начин на живот.

— Ооо! — извика, смъквайки лепкавата мокра тениска. Това беше първият път, когато събличаше дреха от себе си по време на обаждане. — Ооо! Ооох!

— Толкова си влажна!

— Така е — побърза да се съгласи, докато попиваше пръските от сока с останалата суха част от блузата. — Много съм влажна. И вкусна като узрял плод — додаде просто за развлечение.

— Вярно е!

Сандра въздъхна.

— А сега ще те чукам! Ще те чукам грубо, кучко!

Изви очи към тавана. Жилаво копеле. Сигурно е същинска мишка в действителния живот. Представяше си го с властна съпруга или още по-вероятно — с шеф, който непрекъснато го унижава.

И сега си плаща, за да получи похвала.

Затова реши да му я даде. Срещу съответната цена.

— О, Бърт. Толкова ти е голям. Толкова твърд…

— Кажи го отново.

Направи го, с известни уточнения, после остави слушалката на дивана, за да се преоблече. Сграбчи единственото, оказало се подръка — тясна блуза, която мислеше да изхвърли, но бе запазила, в случай че някой ден успее да се напъха в нея, след което отново нагласи телефона под брадичката си, докато се закопчаваше. Истината беше, че изобщо не можеше да си обясни защо си прави този труд. Беше съвсем сама. Винаги беше сама. Можеше да се разхожда гола в продължение на четиридесет и осем часа и да не се озове в ситуация, в която да й се наложи да се облече.

Освен, за да се защити от набезите на острите нокти на Мерлин. Единствените набези, на които беше изложена… О, господи, тази мисъл беше непоносима.

Виковете на Бърт стигнаха връхната си точка точно когато закопчаваше последното копче. От нея се очакваше да изкрещи в отговор. Вместо това обаче, тя направи онова, което предприемаше обикновено в такива ситуации, за да се почувства по-добре. Пазаруваше.

Включи компютъра, продължавайки от време на време да стене и пъшка, както очакваше клиентът й, докато стигне до върховната наслада. Щом Бърт най-сетне свърши, той вече изгаряше от нетърпение да затвори телефона, сякаш се страхуваше да не бъде заловен на местопрестъплението, най-вероятно от шефа си, когото по-рано се бе опитала да си представи. Сандра спря таймера.

Двайсет и седем минути.

Не беше кой знае какво постижение, но бе имала разговор с младеж, който не издържа и половината от това време, така че трябваше да бъде доволна.

Погледна часовника върху монитора на компютъра. Беше дванайсет и четиридесет и пет. Срещата й бе едва в четири, така че с малко повече късмет щеше да запълни оставащите три часа с други телефонни разговори, преди да стане време за излизане.

Слава богу, работата й беше достатъчно доходна. Мъжете обичаха Пенелопе, както беше известна сред тях, а и защо не? Снимката, която публикува в каталога, беше убийствена. Устните на Пенелопе Крус и Анджелина Джоли, носът на Джулия Робъртс, овалът и очите на Катрин Зита-Джоунс, косата на Фара Фосет от осемдесетте години и тялото на Синди Крауфорд.

За създаването на образа на Пенелопе бе използвала фотошоп, като бе подменила ушите на Катрин със своите собствени. Това беше малкият й трик, за да се идентифицира със създадения от нея образ.

Беше наистина забавно да си висока, слаба и да изглеждаш страхотно дори само в собственото си въображение и в това на хилядите самотни отрудени мъже, макар че самата Сандра през целия си живот бе средна на ръст и доста закръглена.

Фактът, че произхожда от доста заможно семейство, живеещо в най-богатото предградие на Потомак, никога не й бе в услуга, особено що се отнася до общественото й положение. В началното училище физическите й данни често й печелеха прякори като Сандра Мандра и особено след едно не съвсем успешно посещение във ферма — Кравата.

Хората често я сравняваха — неизбежно и винаги в неин ущърб, с по-голямата й и изключително атрактивна сестра Тифани. Тя беше душата на компанията, кралицата в семейството, средна по успех ученичка, но запомнена от учителите и училищното настоятелство заради ослепителната си усмивка и отворения си към света характер.

Докато косата на Сандра бе с безличния кестеняв цвят на полска мишка, тази на Тифани бе с оттенъка на потъмняло шато, в което се долавяха едва различимите нюанси на узряло жито. Носът на Сандра бе прав и незабележителен, докато сестра й се радваше на тънък, леко чип, какъвто повечето жени искаха от пластичните хирурзи. Очите на едната бяха безлично кафяви, докато другата се гордееше с неустоими ириси със зеления цвят на тревата. Още едно нещо, с което други биха могли да се сдобият само с помощта на съвременните технологии.

Да расте с такава сестра беше като да бъде постоянно уловена в капана преди и след поредната диета, чийто резултат винаги бе в полза на Тифани, поне що се касае до родителите й. Те винаги я уверяваха, че греши, но няма по-безпогрешно око от това на подрастващо момиче, което копнее за внимание, неизбежно оказвано на далеч по-красивата му кака.

Сега Тифани беше бременна и Сандра стискаше палци да започне да й личи до празниците, така че за първи път на поредната семейна сбирка да не се чувства като дебеланата. Това можеше дори да промени отношенията с родителите й, макар да се съмняваше, защото от златната дъщеря се очакваше да им роди платинено внуче.

Въпреки всичко, прие положението като идеална възможност да се присъедини към курса за здравословно хранене. Докато Тифани дебелееше, тя щеше да отслабва. Идеална размяна на местата.

Замисли се върху това сега, докато си припомняше рецептата за сладки картофи със сирене горгонзола и фъстъци. Беше вкусно ястие. Проблемът бе, че препоръчаната порция беше прекалено малка.