Безизразният тон на Невада ни най-малко не успокои Даяна. Овладяното напрежение на тялото му правеше най-силно впечатление, заличаваше дори привлекателното му мъжествено излъчване.

Невада премести поглед от Даяна към бебето, което яростно смучеше пръста на Тен.

— Ваше ли е?

— Не — напрегнато отвърна тя. — Това е Лоуган Макензи.

— Бебето на Люк? — попита Невада и погледна Тен.

Тен кимна.

— Искаш да кажеш, че онова дългокрако момиче, за което ми спомена, най-сетне му сложи юздите?

— Наистина го стори. После го пусна. Той обаче реши, че не иска да ходи никъде без нея.

Невада сви рамене.

— Всеки си получава своето. За мъжете от рода Блекторн това означава единична юзда, не двойна.

Тен се взря в изопнатото бледо лице на Даяна, сетне извърна поглед към брат си, който бе по-младо отражение на него самия. Сведе очи към бебето в скута си, сетне отново срещна сериозните очи на боеца, който бе воювал твърде дълго.

— Надявам се, не си загубил желание да спиш на открито — подхвърли. — Джарвис се умори да прекарва уикендите в каньона Септембър.

— Не спя много, така че няма значение къде ще легна.

Тен присви очи, спомнил си годините, през които се бе приучвал да спи като цивилизован човек, а не като диво животно, което се стряскаше от най-малкия шум, сграбчваше ножа в едната ръка и нечие гърло в другата.

— Ще ти мине — тихо промълви Тен.

Невада не каза нищо.

Лоуган започна да плаче, пръстът на Тен вече не бе в състояние да го успокои.

Невада се загледа за миг в бебето, сетне рече:

— Откъм обора идват двама души. Мъж и жена.

Тен поклати глава, поразен от изострените сетива на Невада.

— Радвам се, че не се налага да живея повече по този начин. Всяко сетиво оголено до максимална чувствителност.

— Помага срещу смъртта.

Откъм кухнята долетя тих женски смях. Лоуган се разплака още по-силно.

— Скъпа — обърна се Тен към Даяна, без да откъсва очи от бебето, — моля те кажи на Карла да побърза. Вече нищо не може да успокои Лоуган.

Отговор не последва. Тен вдигна поглед от Лоуган, чието личице се бе зачервило. Даяна си бе отишла.

— Откога стоеше там? — обърна се Тен към брат си.

— Достатъчно, за да разбере, че бракът с нея не те интересува.

Тен затвори очи и изруга. Утрешното пътуване до каньона Септембър щеше да е продължително и през целия път Даяна щеше да е напрегната, ядосана, щеше да е измислила хиляди причини да не се разтопи под ласките му като горещ див мед. Лоуган заплака още по-силно.

— Силно е това бебе — подхвърли Невада и се наведе. С неподозирана нежност погали момченцето по бузката. — Хубаво е да чуеш едно бебе, че плаче и да знаеш, че бедата му е временна, че храната и обичта пристигат.

— По-добре щеше да е да намали звука.

В същия миг предната врата се отвори и Карла влезе забързано.

— Извинявай, мислех, че Лоуган ще издържи още няколко минути. — Тя зърна Невада, забеляза приликата му с Тен и се усмихна. — Невада Блекторн, нали? — попита и посегна към плачещото бебе. — Аз съм Карла. Добре дошъл в „Рокинг Ем“. Никога не сме се срещали, но съм чувала много за теб. — Взе бебето в ръце и подхвърли през рамо: — Люк, виж кой пристигна най-сетне. Джарвис вече може да се върне да гони кравите.

Скоро след като Карла изчезна в съседната стая, плачът на бебето рязко заглъхна и подсказа на мъжете, че гладът му скоро ще бъде задоволен.

Люк затвори вратата и пристъпи във всекидневната. Настъпи кратко мълчание, докато Люк и Невада се измерваха с поглед. Сетне Люк кимна и протегна ръка.

— Добре си се завърнал, Невада. „Рокинг Ем“ е твой дом, докато го желаеш.

Невада пое ръката му и отвърна:

— Благодаря, Макензи. Няма да съжаляваш.

Люк се обърна към Тен, взря се в лицето му и предпазливо попита:

— Какво е станало, шефе?

— Нищо — отвърна Тен и прекоси стаята с големи крачки. — Хайде, Невада. Ще ти покажа къде ще спиш.

Предната врата се затвори след Тен. Люк погледна въпросително новодошлия.

— Неприятности с жена — лаконично обясни Невада.

— Каква жена?

— Висока около метър и шейсет, сини очи, хубаво тяло, което се опитва да скрие под мъжки пуловер.

— Даяна?

Невада кимна.

— Жената на Тен ли каза?

Невада сви рамене.

— Ще бъде негова, докато не се опита да му сложи юзда. Тогава ще потърси нов жребец. Мъжете от семейство Блекторн не стават за питомни яздитни коне.

Петнадесета глава

Тен се оказа прав за продължителността на пътуването до каньона Септембър. И за мълчанието. Въпреки неравния път, през повечето време Даяна спа, което подсказа на Тен две неща. Първото беше, че се доверяваше напълно на шофьорските му умения, ала той вече знаеше това. Второто бе, че явно бе спала твърде малко предишната нощ, за да е в състояние да спи толкова дълбоко на подскачащата предна седалка на пикапа.

— Даяна — подхвърли Тен, когато вече не можеше да издържа повече.

Тя рязко отвори очи. Бяха тъмни, ясни, индиговосини като бездънния здрач.

— Явно мъркането на Паунс те е държало будна цяла нощ — рече мъжът, загледан в пътя. Един поглед към нея му бе напълно достатъчен.

— Паунс ловува нощем. — Мисълта за котарака, който се промъква в нощта в търсене на жертва напомни на Даяна за Невада. — Също като Невада.

— Твърде дълго е живял като воин. Също като мен. И също като мен Невада ще се излекува — сухо — отбеляза Тен. — Просто е нужно време.

Даяна не отвърна нищо. Тен почака, ала от съседната седалка не долетяха никакви звуци.

— Радвам се, че между Невада и Люк няма никакво съперничество — продължи Тен. — Сега вече ще се погаждат добре, след като животът е набил малко здрав разум в твърдите им глави.

Даяна не каза нищо.

Тен се вгледа в нея за няколко минути, сетне пътят отново прикова вниманието му. Мъжът си наложи да бъде търпелив и зачака тя да заговори. Чакаше.

И чакаше.

Все още чакаше, когато прекосиха Пикчър Уош, влязоха в каньона Септембър и стигнаха до издадената скала. Не за първи път се случваше двамата да не продумват с часове, ала за първи път мълчанието беше неловко. Слизането от пикапа не увеличи желанието на Даяна да говори. Разтовариха почти в пълно мълчание, като всеки вършеше своите задължения в лагера.

Тен отнесе двата спални чувала до ръба на издатината, довлече двата походни матрака и започна да приготвя леглото, което двамата с Даяна щяха да споделят. Усети, че тя безмълвно го наблюдава. Когато се изправи и се озърна, забеляза Даяна да се бори с раницата си, очевидно се приготвяше да излезе и да скицира, въпреки рязко намаляващата светлина. Той хвана китката й.

— По дяволите! — процеди през зъби. — Ти дойде при мен! Аз никога нищо не съм ти обещавал!

Очите на Даяна са разшириха върху бледото й лице. Тя изгледа продължително Тен, докато истината отекваше около нея като гръм, а болезнената светкавица пронизваше тялото и душата й.

— Да — дрезгаво промълви тя. — Зная.

Тен сви юмруци. Съгласието й би трябвало да го накара да се почувства по-добре, ала нищо подобно не се случи. Той все така си спомняше момента, когато го бе погледнала, все още замаяна от първото вкусване на сексуалното удоволствие, и бе прошепнала, че го обича.

Сега в очите й се четеше болка. Никога досега не бе усещал нечия болка тъй ясно, сякаш бе негова собствена.

— Слушай — започна той. — Удоволствието, което изпитваш, когато правим секс — това не е любов. Ще се изхаби. Винаги става така. Но дотогава няма причина да не му се насладиш докрай.

Единствено лекото трепване на клепачите на Даяна издаде чувствата й.

— Много мило от твоя страна, Тенеси.

Нежният й безстрастен глас го удари като камшик.

— Мило? Аз да не съм благотворителна организация. Аз съм мъж и се наслаждавам на секса с теб много повече отколкото съм се наслаждавал с която и да е друга жена. Страстта, която споделяме в леглото, е нещо изключително рядко и аз си давам сметка за това, дори ти да не го осъзнаваш!

Даяна вдигна поглед към ясните очи на Тен. Не се съмняваше, че той говори напълно сериозно. Пое дълбоко въздух, изпи горчиво-сладката истина до последната капка. Удоволствие, не любов. Но твърде рядко удоволствие, което той ценеше.

— Радвам се — рече тя накрая.

И това също бе сложна, горчиво-сладка истина.

Тен би трябвало да изпита облекчение от признанието на Даяна, че това, което споделяха в леглото, не беше любов. Ала не чувстваше никакво облекчение. Тя разбра, съгласи се — и въпреки това никога не я бе чувствал толкова далечна, дори не и през първия ден, когато се бе извърнала и бе избягала от него.

Тен изруга наум, като все още стискаше китката на Даяна и се чудеше как бе възможно да са толкова болезнено искрени един с друг и в същото време да позволят на истината да се изплъзне между пръстите им също както дъждът преминава през пясъка, просмуква се надолу и надолу, с всяка секунда се отдалечава все повече и повече.

— Да вървят по дяволите приказките — гневно рече той.

Привлече Даяна към себе си и впи устни в нейните. Жаждата, която се спотайваше под повърхността, избухна с пълна сила, прониза тялото му от глава до пети; ала Даяна бе скована в обятията му, чувствата, които я разтърсваха, нямаха нищо общо с желанието.

— Не се бори срещу мен, скъпа — промълви Тен. — Това, което притежаваме, е твърде ценно, за да го прахосваме в гняв.

Той докосна ухото й с език и усети тръпката, разтърсила тялото й. Опита отново и бе възнаграден от нова тръпка. Захапа леко крайчето на ухото й, като изискваше и в същото време молеше за отклика й.

Желанието на Тен проникна отвъд болката на Даяна и докосна любовта, скрита отдолу. Тя понечи да заговори, не се довери на самообладанието си и наместо това обви с ръце талията на Тен. Той въздъхна от облекчение, усетил как тя се отпуска в обятията му.